Юлияна Тодорова: "Култура за млади в Пловдив"

Назад във времето:

Пловдив - Европейска столица на културата 2019

Миналия месец далеч от България почина магнетичен и значим с достойнствата и делата си българин. Така се случи, че в далечното минало имах късмета да го срещна за кратко в качеството си на преводач на семинари за екипи социални работници и експерти в работата с деца с увреждания. Кончината му ме върна към едно хубаво кратко пътуване с пораснали деца в риск, които вече не са закриляни и обгрижвани от отделна институция. Като обитатели на защитено и спонсорирано общинско жилище, те се опитват сами да се борят с живота и себе си, тъй като не са част от семейство, каквото обикновено останалите имаме. Пътуването ме вдъхнови за този разказ.

Култура за млади в Пловдив

Много обичам да пътувам и превърнах страстта си в професия. Екскурзоводствам от години, водя туристи в автобуси надлъж и нашир и всеки път е все едно за сефте. Тръпката от новото старо място, но с други хора, ме зарежда и ми носи положителни емоции на макс. Има моменти на неистова умора от дългия път или обикалянето по забележителности, от прекалено многото хора около мен, от капризите и претенциите им, но тя минава бързо и усещам как отново ме гъделичка желанието пак да тръгна и да правя същото.

Ето оня ден трябваше да заведа малка групичка по някакъв проект в Пловдив, нали тази година градът е европейска столица на културата. Пътувахме с много удобния микробус на Емо – вътре е просторно, няма поставки за багаж над широките меки седалки, тапицерията е от естествена кожа – абе, лукс отвсякъде! Емо много се грижи за возилото си, познава му всичко отвътре и отвън, така че ми стана приятно, дето пътуването щеше да бъде с него. Обаче той се оказа зает и на отиване ни вози друг шофьор – Марто, който говори малко; като слезе от волана, все пуши и е един такъв обран. Не е толкова обигран професионално като Емо.

Предния ден се бях върнала от Истанбул, където винаги ми се завива свят от мащаба и пъстротата на мегаполиса. Много го харесвам тоя град! Направо го обичам! И как хубаво си изкарахме с групата... Всички бяха доволни и казаха, че ще препоръчат и екскурзията, и мен. Сутринта се приготвих набързо и гледах да се пренастроя някак на вълна Пловдив и България.

Микробусът ме взе от автобусната спирка близо до нас. Знаех само, че ще има и млади хора. Оказаха се три момичета и три момчета, май няколко от тях бяха роми, заедно с три госпожи – явно ръководителки. Сетих се, че във фирмата ми бяха казали откъде са – някаква неправителствена организация за деца в риск. Младите едни такива свити, особено момичетата. Викам си: що за компания? Ама после се разприказвахме и никак не съжалих, че ми се паднаха точно те. От друга страна си е работа, какво да им придирям на туристите!

Времето се случи тъкмо за пътуване. През май всичко е свежо и цъфнало, душата ти се отваря да кръстосваш пътища и да гледаш красотите на природата. Едно слънце печеше на небето – да му се ненагледаш! А и не беше още топло. Само като си помисля какво ме чака през идващото лято...

Още в началото на деня ми направи впечатление, че Доля, най-младата от трите жени, говори по-свойски на младежите, които живеели в защитено жилище, плащано от общината. Разбрах, че им е нещо като пряк началник и доверено лице. Веднага се погрижи дали имат вода и найлонови торбички, в случай че им стане лошо на големите завои преди Слънчев бряг. И добре, че го направи: едното от момичетата - Иринка, много слабо и с някакъв дефект на стъпалата, пребледня и се запревива, та се наложи да спрем – точно преди най-красивите гледки към морето и презастроения курорт. Ама как само го развалиха за има-няма едно десетилетие. Бетон и нищо друго! Ако бях турист, никога нямаше да поискам да почивам там. Такива сме си ние, българите – царе на нихилизма и разрухата. Язък ни за хубавата природа!

Първо разгледахме манастира „Свети Георги“ в Поморие. Най-голямото момче Жоро беше ходило и веднага поведе останалите. Те малко мрънкаха, мислели, че е по-добре да караме направо към Пловдив, но госпожите бързо им показаха кой командва парада. Стана ми ясно каква е йерархията в групата. Понеже винаги са живяли по институции, младите явно имат по-особено отношение към хората, от които зависи ежедневието им: хем ги слушат за повечето неща, хем не искат да им се подчиняват докрай. Младата кръв ври и кипи, какво тук значат дисциплина и отговорност. Пък и пролет е, да му се не види!

Нали беше неделя, в храма имаше доста посетители. Мярнах кръщене на пеленаче, също и някакви руснаци, които са плъзнали из цялото Черноморие. Във Варна речта им се чува навсякъде, даже Гръцката махала е направо превзета от присъствието им. И очевидно разполагат със средства, та не им е проблем да наемат и купуват жилищата на българите. Въобще, напоследък в града ни идват да живеят все повече чужденци и това ми харесва. Морските градове някак притеглят към себе си. Сигурно е от морето – дава ти простор на душата и засилва чувството, че си част от вселената, към която има брод през тая ширнала се водна маса. Прекосяваш я и попадаш на нови места – хем непознати, хем някак еднакви, защото то ги свързва.

Разказах на групата за богатия търговец преди няколко века, който видял в съня си Св. Георги да му посочва необикновено място в големия му имот. И наистина, като започнали да копаят, бликнал извор, където после построили манастира.  Сега аязмото е обозначено, има малка постройка в църковен стил и всеки може да пийне от водата, някои жени пък си плискат лицата – такава е традицията.

Госпожите запалиха свещи, едната даже седна и затвори очи, сигурно се молеше. Иринка и дружките й веднага се лепнаха на сувенирите, а аз се издразних на щанда с блузки за продан – навсякъде са търговците, дори и в храма. Какъв комерсиален век!

Скоро се качихме на магистралата и километрите започнаха да се топят бързо. Жоро и двамата му приятели на задната седалка се обаждаха, че им е топло и поискаха климатик, но май Марто не се оправяше добре с техниката, все спестяваше от хладния въздух и в микробуса топлината започна да изнервя. Доля и другата по-млада жена, май била някаква преводачка, подеха разговор за децата си, явно се познаваха отпреди. После пък най-възрастната госпожа – Златка, разбрах, че е шефката, заговори за екскурзията си в някаква арабско страна: обсъждаше колко е трудно да се ориентираш в интернет, докато си търсиш походящ хотел. Помислих си, че вероятно не знае английски достатъчно добре и като повечето стари хора новите технологии я объркват и възпират. Но си лечеше колко е начетена и с високо самочувствие.

За обяд спряхме на една бензиностанция. Навън пушачите жадно поглъщаха дима от цигарите си, Иринка и тя – да не остане назад; вътре – обичайното движение за такива крайпътни места. Млади майки се опитваха да устоят на капризните си дечица, които искаха това и онова от стоките на няколкото рафта. Аз изгълтах един салатен сандвич, пийнах кафе и размених няколко приказки с госпожите. Интересуваха се къде точно в Пловдив първо ще отидем като част от културния план. За тях беше много важно младежите да видят галерия, музей, забележителност – нали не бяха расли в нормални семейства, липсваха им и познания, и опит от такива места. Замислих се, че наистина са ощетени. Нямали са родители да им отворят сетива за ценното – да разберат колко е хубаво очите да видят цветовете на картина, умът да си почине от досадните, неважни, малки подробности на ежедневния живот и да се вгледа в нещо за душата. В днешно време хората сме глупави роби на телата си. Около нас – все вещи и мимолетни емоции. Толкова рядко се грижим за онова вътре в нас и то залинява, срамежливо свито на пашкул, безсилно да се покаже и да поиска своето. Ама и аз съм един философ. Допих си кафето и забързах към микробуса. Марто вече ни чакаше, с неизменната цигара в ръка – нали ги пуши една след друга.

Тъкмо да поемем отново и Доля сгълча Гюлджанчето – единственото засмяно и разговорливо момиче, че аха да се качи в микробуса с нахапан кренвирш в ръка. Не само че не можеха да си гризкат, докато пътуват, ами се наложи и да изхвърлят почти цяло кило месо на кренвирши, което си бяха купили доволно с дарените им пари.  Каква неправда, какви неразбрани досадни госпожи! Всичко им диктуват, никаква свобода, само забрани и нищо повече, гневеше се Жоро от задната седалка. Обаче и шефката не му остана длъжна. Започна се дълъг спор какво не трябва да правят и казват младите. Шефката спокойно обясняваше, а най-нахаканото от момчетата й отговаряше почти нагло и настойчиво. Преводачката се обади миролюбиво, ама кой да чуе разумен довод в защита и на двете страни... Оказа се, че точно Жоро бил тоя, който от време на време си позволявал да подканва Иринка да пуши, след като изрично били обяснили на всички, че тя има извънредно слаби дробове и парите, които общината дава на нея и останалите, съвсем не са предназначени за скъпите цигари, които почти всички си купуваха. Иринка уж обеща цигарата да й е била последна, но не мисля, че Доля и Златка й хванаха вяра.

Пристигнахме в Пловдив в ранния следобед. Беше задушно и облачно, видимо по-топло от времето във Варна. По улиците хората бяха с летни дрехи и се щураха напред-назад по свои си задачи. Автобусът се залута из малките централни улички на път към Природонаучния музей. Още с влизането в него момичетата защракаха снимки с телефоните си пред хубава стъклена витрина с препарирани малки птички и пеперуди. Изумих се от прекрасната експозиция с минерали и полускъпоценни камъни, проблясваше и злато. Оказа се, че след софийската в Музея на земята и хората пловдивската била втората най-пълна. Залата дори беше оборудвана с няколко реда качествено тапицирани столове и добра звукова уредба.

Младите роми най-много харесаха терариума с препарираната най-дълга европейска змия – цели 8,5 м и залата с бозайниците, където пък беше изложена най-голямата мечка на Балканите. Златка си направи майтапчийско фото в профил пред главата на жираф в същата поза. Стана ми приятно, че не е някоя строга, засукана жена. Очевидно знае добре цената си, но когато има сгоден случай, показва и веселата си страна. Това неминуемо се харесва на младите и скъсява дистанцията между тях и възрастните, от които зависят.

На излизане от музея шефката и по-младата й колежка си закупиха сувенир за спомен – някакъв дребен минерал с много красив тъмносин цвят. Мъжът, който им го продаде в предверието на музея, им обясни как поръчвал по сто наведнъж и свършвали много бързо. Преводачката се усъмни в крещящо синия цвят и като провери после в „Гугле-то“, се оказа, че е обикновен син камък. Падна голям смях!

Отбихме се и в интересния Тракарт музей. Никой не подозираше какво съкровище крие: отлично запазени мозайки от богата къща по римско време. А оная госпожа ходи да ги гледа в арабската страна...

Най-после се настанихме набързо в хотела – евтино място, но с отлична локация. Добре си бях свършила работата за бюджета, с който разполагаше групата. Само след час-два имахме нелоша вечеря в лобито – ресторантът беше зает с абитуриенти. След кратко обсъждане решихме да не се разхождаме из центъра, а да хапнем и пийнем нещо наблизо. Поведох групата към заведение само на 5 минутки, което абсолютно отговаря на името си – „Рай“. Бях идвала с други туристи и помнех, че готвят вкусно, цените са разумни, а градината им през май може да омая и най-претенциозния гост. Вървяхме през тихия жилищен квартал и все едно машина на времето ме връщаше в годините от миналия век преди промените: невисоки дълги блокове с много входове, широки градински пространства между тях и детски площадки, набързо ремонтирани, за да приютят дечицата на новото време и техните майки и баби. Ранната неделна вечер беше донесла спокойствие в забързания град.

Нямах идея как младите роми гледат на неочаквано дарените им средства: уж бяха вечеряли, а поръчваха изумително много храна. На „момчешката“ маса се появяваха салати, големи чинии с риба, бири. Девойките наблягаха на сладолед и хубави десерти. Естествено, аз седнах при „госпожите“. Взехме бутилка розе, малко синьо сирене и кюнефе. Градината бързо се напълни с клиенти, до нас голяма семейна компания празнуваше рождения ден на тийнейджърка, която срамежливо духна свещите на тортата, докато й пееха “Happy birthday!”.

Розето ни развърза езиците и не усетихме как минава времето. Аз им разказвах за екскурзоводските си преживявания тук и там и усещах оная приятна тръпка да се отпусна пред непознати, които са хем добронамерени, хем интересни хора. Поговорихме и за младежите на двете съседни маси. И те се отпуснаха, даже по едно време поомешиха двете компании, та вече не седяха като разделени по пол. Постепенно ги опознавах и започвах да различавам отделните личности. Иринка отново пушеше, а беше толкова крехка и безсилна. Чудех се на акъла й да руши с тютюн слабото си тяло така безразсъдно. Явно се имаше най-много с момчетата, защото бързо скъси дистанцията, седна първа на тяхната маса и свойски си заговориха нещо.

Сетих се за хубавата ми млада дъщеря, която беше на възрастта на това малко затворено в себе си момиче. Децата не избират в какво семейство да се родят, в коя страна, по кое време. И изобщо, в живота човек не бива да търси справедливост – такава просто няма. Замислих се какво ли чака Иринка занапред. Сега се води млад човек в риск, но няма да е винаги така. Ако спре да пуши цигари, може и да закрепи здравето си. Подразбрах, че не е от работливите, така че сигурно ще търси някой мъж, за когото да се ожени и да бъде поне малко обгрижвана.      

На другия ден прекарахме цели 4 часа из Стария Пловдив. Беше слънчево и спокойно – прекрасен ден за културна разходка. Изкачихме се на едно от тепетата, разкриващо прекрасна гледка към целия град. Имаше доста туристи, чуваше се японска, френска и руска реч. Припкаха и малки деца, чинно подредени от учителките си в спретнати туристически редички. На младите роми сякаш им се отвори сърцето – щракаха като луди и се наслаждаваха на свободата си.

Няма да забравя как реагираха на къщата музей и галерия на Златю Бояджиев, където Златка изрично настоя да ги заведем. Сигурна съм, че попадаха на подобно място за първи път. Малко е да кажа, че бяха изумени. Гледах ги някак притихнали пред картините на художника. Може и да са си мислели за него, нали четяха обясненията на таблата и под големите платна. И добре, че са били тези щедри немски дарители, та и младежите да видят изкуство. Има и друг свят зад трудното им ежедневие, не са само грижите и усилието да работят, за да си плащат храната и дрехите. Шефката им ги щракна разпръснати по изящното стълбище към втория етаж на галерията. Такива си и бяха – пръснати, несвързани достатъчно един с друг. Общуваха помежду си, но пазеха съкровените си мисли и усещания за самите себе си. Нелесно споделяха, подарената им „независимост“ понякога ги караше да се ежат ненужно, да прикриват собствената си несигурност зад хашлашки изхвърляния и непремерена себичност. Дали пък нямаше да си излязат от галерията малко по-смирени и умиротворени? Много ми се искаше да е така.

Пътят обратно към морето Емо измина почти неусетно. Климатикът работеше и в микробуса цареше приятната умора с примес на задоволство от видяните нови места и преживените впечатления. Оставихме младите роми близо до блока с двете им жилища. Едва ли някога щях да ги видя отново. Мислено им пожелах да не забравят тези два дни, някой път да ги погъделичка желанието пак да гледат картини и да влязат в музей.

Побързах да се прибера у дома, при моето дете, с което обичахме от време на време да ходим във варненския Аквариум – ей така, за разкош и удоволствие.

Текст и снимки: Юлияна Тодорова

• Юлияна Тодорова в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.