Елеонора Пенева: "Груб строеж"

Нито зима, нито есен, просто – краят на ноември. Няколко оголени дръвчета, бездомни кучета, вятър и контейнер. Пейзажът нямаше да бъде пълен, ако липсваха хората, затова забележа ли боклуци, непременно се оглеждам за хора и виждам познати, познати…

Самата аз сякаш съм хванала ръкава на вятъра и съм се измъкнала от някоя кофа, летя като найлонова торбичка, а вятърът ме тегли към блока, който не знам защо също ми прилича на контейнер.

Отпуснах се, душата ми се извиси и аз станах малко по-висока от уличните псета и кофите за смет. Сега имах възможност да погледна отвъд хоризонта и да видя щастието – уморено войниче, заспало с издуто коремче и празна пушка на една далечна звезда. То със сигурност ме сънуваше, защото се усмихваше в съня си, като ме гледа такава изправена и извисена над кофите.

Гледах го като пачавра, ударена с мокър парцал, и не можех да повярвам. Моето щастие спеше, изтегнато на косъм, люлееше се на него като в хамак и ме сънуваше. “Колко е пораснала – мислеше си то, – стърчи цяла глава над боклука”. А на мен пръстите на краката ми омаляха, изпруженият ми врат настръхна, очите ми изтекоха от ямките, а гърба и раменете буквално не ги чувствах. Усилното ми дишане, което все по-трудно контролирах, предизвика шум в ефира, той запращя, започна да криви, косъмът се скъса и видението изчезна.

Макар да бях яка като кирпич, не можах да издържа на гледката и рухнах от умора. Седнах на стълбите пред блока, който ми прилича на контейнер, и се замислих.

Откъде се взе в мен тази непоносимост към щастието? Не можех да издържа на гледката, камо ли да го хвана под ръка. Тази физическа нетърпимост, която караше сърцето ми да бие силно, ускоряваше пулса, подкосяваше краката ми и ме стискаше за гърлото, го отпрати през девет планини в десета. За да може косата да се върне в очертанията на главата ми, сърцето да се покрие с лой и аз най-после да си стъпя на краката. Когато си щастлив това трудно се постига, а при мен изобщо не се получава.

Така полека-лека се затворих в черупката си, в тъмнина от собствен сос. Съхнех, вехнех и силите ме напускаха, когато някой почука на корубата. Отворих и що да видя: моето щастие  седнало в хола на дивана,а  майка ми и баща ми го гледат слисани от табуретките… И като ми грейна едно ясно слънце в стаята, използвах ситуацията да блесна… Скочих, силите ми се възвърнаха и заиграх танца на радостта. Кривя се, кълча се, кърша се, но това ми се струва малко и започвам да викам хороводното иху-у, иху, ху-у. По лицето ми тече пот, става ми жега, но продължавам да вдигам ръцете и краката все по-високо и по-високо, докато накрая те остават във въздуха, а аз падам в несвяст под лампата.

В паузата баща ми стана и затвори прозореца, да не настина. Не съм за щастие, знам си, понеже съм много емоционална и някой ден вместо да затворят прозореца, ще отворят вратата.

Тогава вече го запратих на тази далечна звезда, иначе бидейки на земята. Моето щастие нямаше да се стърпи и кога по-често, кога по-нарядко щеше да ме посещава, да ме притеснява и да разстройва ежедневието ми, а това не бива да го допускам.

Още повече сега, когато съм в напреднала фаза на развитие, в една шантава възраст, за мен е твърде опасно да съм щастлива – да ми се разтуптява сърцето, да ми се разхлопва дъската, да се спъвам и да падам по улиците… Тази гледка е крайно непрепоръчителна,и не ми се ще да преигравам…

Желателно е да съм като другите, сърцето ми да влезе в права линия, да престана с измишльотините и най-после да хвана правия път. Точно така!

Но първо трябва да спра летенето. Идват хора, хайде, стегни се, хвърли найлончето и им покажи какво можеш: “Здравейте, моля ви се, как сте, ако обичате, прибирате се, значи, благодаря подобно, много мило от ваша страна, от своя гледна точка, как да ви кажа…” Гласът ми е дигитален, картината изящна, но ми се ще да говоря със субтитри. Ще ми се изобщо да не говоря, но животът ми налага да свиквам. За днес стига! – уморих се, ще ми отнеме поне една седмица да се възстановя...

Пак рухнах!

Приличам  на купчина груб строеж, разпилян пред стълбите на блока. Отвсякъде в мен свири и духа… Разни хора влизат – излизат, хвърлят фасове… Но каква музика може да се чуе от многобройните дупки и пробойни в един на пръв поглед – груб строеж. Надвесих се над себе си, загърнах се… и на гърба ми стана топло, а на сърцето хладно.

илюстрация: Георги Чепилев