Владимир Холан (1905 – 1980): Поезия

Владимир Холан

Владимир Холан (Vladimír Holan, 1905 – 1980) е сред най-значимите чешки поети на ХХ век, чиято творческа биография отразява литературната съдба на поколението, което преминава от полюса на комунистическите илюзии до полюса на екзистенциалната резигнация. Вл. Холан дебютира със стихосбирката Блуждаещо ветрило (Blouznivý vějíř, 1926), с която заявява своята естетическа съпричастност към поетиката на авангардизма (предимно на кубизма, поетизма и сюрреализма). Още в първите му поетически книги от 20-те и 30-те години неговият лирически глас озвучава дисонансите на битието, разпадащия се универсум на духа, усещането за невъзвратимост към целостта на света. През 40-те години наред със стихове за войната и за Червената армия Холан създава и едни от най-силните си поетически творби – Терезка Планетова (Terezka Planetová, 1943) и Пътят на облака (Cesta mraku, 1945), чрез които се завръща към себе си, освободен от илюзии и обременен от битийните истини. Изборът му да бъде поет на философско-екзистенциалните прозрения за невъзможния синхрон както във външния, така и във вътрешния свят на човека, го изолира от кръга на шумно аплодираните от режима поети, поради което след установяването на комунистическия режим много рядко биват издавани негови стихосбирки. Така по-голямата част от поезията на Холан се ражда в условията на тотална социална самоизолация. Едва в годините, предхождащи Пражката пролет, т.е. през 60-те години – „златното десетилетие“ за чешката литература, изобразително изкуство, кино, се появяват негови поетически книги, които се нареждат сред най-значимите творения на чешкото поетическо слово и му носят литературна слава извън пределите на Чехословакия. Израз на това признание е номинацията му за Нобелова награда през 1968 г. – годината, в която литературният приз е присъден на Самюъл Бекет.

Сред върховите творби на Холан е философско-рефлексивната пространна поема Нощ с Хамлет (Noc s Hamletem, създад. 1949 – 1952, изд. 1964). Като поет, който изразява духовния опит на съзнанието, съпротивляващо се и срещу социалното, и въобще срещу онтичното статукво, той функционализира различните структурни нива на поетическия език, за да постигне визията за непостижимото. Парадоксът като метафизична величина в поетическия език на Холан произтича от едновременността на конкретно и абстрактно, на опредметения аргумент и неговото незабавно дематериализиране, постигайки ефекта на неословесения енигматичен смисъл, който съществува извън означенията на думите. Спецификата на тази авторова метафорика прави Холановия поетически език уникален и в този смисъл лесно разпознаваем. Неговата образност се гради върху принципа на взаимното смислово отрицание, внушавайки по този начин чувството за екзистенциална несигурност.

В съзвучие с неговия вътрешен свят са и преведените от него поетически творби на десетки имена, принадлежащи на световната литература. На страниците на настоящия брой на сп. „Славянски диалози“ представяме Вл. Холан и като преводач (вж. с. 129).

Сред най-значимите литературоведски изследвания, посветени на Владимир Холан, са монографиите на Владимир Юстъл (Vladimír Justl. Holaniana. Praha: Akropolis, 2010), Владимир Кршиванек (Vladimír Křivánek. Vladimír Holan básník. Praha: Aleš Prstek, 2010) и Ксавие Галмиш (Xavier Galmiche. Vladimír Holan, le bibliothécaire de Dieu : Prague 1905 – 1980. Paris: Institut d’études slaves, 2009, чеш. изд. Vladimír Holan, bibliotékář Boha : Praha 1905 – 1980; z francouzského originálu přeložila Lucie Koryntová. Praha: Akropolis, 2012).

На български език поезията на Вл. Холан е превеждана от Вътьо Раковски: Блуждаещо ветрило (София: Аб, 2000), Нощ с Хамлет (София: Народна култура, 1989). Предложените по-долу преводи са по изданието Vladimír Holan. Spisy. I – XV. Praha: Paseka, 1999 – 2016.

Жоржета Чолакова

Превод от чешки: Жоржета Чолакова

***

Нищо не оправдава поета, дори и смъртта му. 
Ала от неговия рискован живот 
остават винаги в повече 
няколко само следи. В тях има
не съвършенство, дори да е раят,
а истинност, дори ако трябва да бъде тя адът…

(На ход, 1964)

НОЕМВРИЙСКА ВИХРУШКА

Плискащи пръски на врани… И не от пастели. 
Там, дето езерце кихна в треви посред лято, 
погледът рязък и груб нас сега ни разделя.
Клонче покълва от пръста, скрипти по стената, 
вятър проблясва по нея със сенки игриви.
Същност и форма в разпад… И клонеста слива 
по плодната ядка се свлича вдън скрежната нива.

(Камъко, идваш, 1937)

МАЙКО

Майко, все така ми липсваш 
точно там, където най боли!
Ти, сълза, все същата ли си от младини, 
или със стареещия остаряваш?
Знанието не е зрение. Ала се повтаря.
Затова умираме…

(Предсмъртен час, 1967)

САМО СМЪРТТА

Прастарият ужас, прастарият страх 
има детско лице… И то е, защото 
нашата мисъл отказва
да я признае, тъй като 
ние си имаме майка,
и тя е тази, която все пита: „По-добре ли си вече?“. 
Само смъртта не поставя въпроси… Сама е… 
Изкуство за самото изкуство…

(Петелът на Асклепий, 1970)

Уводният текст и стихотворенията са публикувани в сп. "Славянски диалози", XV, 2018, кн. 21.

Фото: art.hn.cz

• Жоржета Чолакова в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.