Станислава Станоева: "21 разказа за душата"

Съвсем случайно знам историята на тези разкази. Тя е толкова дълга, колкото дълго остава в съзнанието онази тънка тъга, онзи особен привкус в устата, когато ги прочетеш на един дъх. Те са писани с прецизността на хирург, който е отстранявал излишната тъкан, прецизирани са до чиста емоция, завладяваща всеки, който отгърне тази книга. Специални благодарности на издателство „Жанет 45”, че приюти, събра и издаде тези разкази в едно малко книжно бижу с невероятна корица, дело на Димитър Келбечев и под вещото редакторско око на София Несторова.

Заглавието на сборника „Айсберг в пустинята” е ясно откроимо послание за нещо различно, невъзможно, ярко и необичайно – всичко това, което е Елеонора Пенева с уникалния си начин на изразяване.

Авторката умело позиционира основните философски категории в различните разкази, увличайки ни по тях с притчов език, градска лексика, хулигански фрази, поетично говорене, пленителна искреност и недоизказана тъга. В тази книга градът е панелна джунгла, пълна с хора, лишени от щастие. Тук ценностите са разменили местата си – глупавите и неспособните управляват, а умните и кадърните са нещастни. И какво друго остава да се направи, освен да иронизираш, дори да погледнеш саркастично на тази ситуация. Неслучайно героите на всеки отделен разказ изживява своята непоносимост към щастието, защото не са на своите правилни места. Дори кривата круша, която вечно се изплъзва, е като коледно дръвче.

Взаимната любов също е непостижима, или ако е такава – то е за кратко. Защото силните емоции избухват в ярки цветове – като заря, а после изведнъж настъпва ужасяваща тъмнина. Но дотогава всичко прилича на объркана картина от Марк Шагал. Влюбената героиня ще носи на ръце своя любим, ще му пее „Песен на песните”, „винаги с песен на уста, високо на жицата, като специална лястовица, дори не бяла, дори по-бяла”, ще му бъде въшка на челото, кучка, която ще спи пред вратата му, но никога няма да забрави, че ръката, която обожава, все някога ще стане ръка на слепец.

В разказите от книгата отчетливо могат да бъдат отграничени устойчивите образи и на злобата и завистта, предателството, търсенето на истината, вглеждането в себе си.

Героят в тази книга е малкият човек с големи идеали и добро сърце, който се надсмива над живота си, защото не може да направи нищо друго. Той не вярва на хората, иска, но вече не може, защото цял живот е бил игнориран, получавал е само бездушие и безразличие. Човешката злоба го сковава и обърква. Но дори паднал в метафоричната дупка на това объркано общество, той не става циничен, а се превръща на цвете. Чувства се като извънземно, което върви, излиза там, където трябва да има път, но намира само кал, кал, кал… И дори се чувства по-добре сред животинския свят, отколкото сред себеподобни. А когато си позволи да разнежи душата си, малкият човек от разказите на Елеонора Пенева, вижда добрите, своите хора като Бог, един Бог, който има много имена.

Покрай всичко това ми се иска да кажа нещо и за живия, необичаен и завладяващ език на авторката. Толкова уникален, пълен с богат хумор, бълбукащ като недокоснат извор, чист като ювенилно море, ясно откроим със своя стил. Всичко в тази книга е поднесено със завладяваща ирония, не осъдително и назидателно, а съпричастно и доверчиво като детска усмивка.

Прочетете тези разкази. Те са само двадесет и един, а ми се искаше да са много повече. Те ще ви покажат онази гледна точка за нещата в нас и около нас, които само понякога мерваме в края на съзнанието, на сърцето, на душата, на духа. А между другото, ще ви научат да бъдете по-добри.

Разказ от Елеонора Пенева тук