Христина Мирчева: "Категория С+Е, Голямата автомобилна гума и Зоната на изчезващите видове"

Летни халюцинации в края на януари

►

Успях навреме да взема категория С+Е и сега имам право да направлявам Голямата автомобилна гума. Не че не мога с ТИР, но гумата е по-мобилна за пресечената местност, която обитаваме. Местността, да си кажем направо, отдавна е лишена от пътища, да не говорим за пътни знаци, осеяна е с дълбоки ровове и пътуването е винаги рисковано. Но не и ако умееш да управляваш Голямата гума.

Какво представлява на практика и как се управлява Голямата гума? Ами какво – чисто и просто огромна гума, на която скачаш и тя започва да се търкаля с висока скорост, от която ти изтъняват ушите. Няма специални указания. Ако си добър водач, гумата веднага те разпознава и тръгва по пътните язви, водена от твоята мисъл. Внедреният GPS е структуриран по последната дума на техническите джаджи и е съвсем устойчив и сигурен, а калифорнийските откриват даже изоставени асфалтови пътеки.

Но това са подробности.

Друго е важно. Накъде съм се запътила. Запътила съм се към място, наречено от мен Зона на изчезващите видове. На картите и на профилите в Instagram е обозначено като една от най-привлекателните дестинации. На снимките се виждат отдалечените една от друга вили с огромни басейни с минерална вода. Външният край гледа към страховити, но и приказно красиви каньони и вечно зелени планини. На незначително разстояние от басейните висят хамаци. След spa процедурите можеш да достигнеш до хамака по въжена стълба. От двете страни на хамака на въздушни възглавници са робите, които се грижат за това да се люлееш, докато ти се завие свят. Помахваш с длан, люлеенето се преустановява и ти се завръщаш в покоите на вилата или правиш каквото ти е кеф.

Преди да тръгна, внимателно изгледах всички снимки в Instаgram и гифчета в TikTok. На пръв поглед – нищо необичайно, но когато се разрових в регистрите на частните полети, в регистрите на вилите под наем и на всички удоволствия, които предлагаха фирмите, забелязах, че гостите, посетили Зоната, не са се връщали обратно.

Никой нямаше да забележи липсата на тези хора, ако те бяха само обикновени граждани. Но не всички бяха обикновени. Имаше и такива с висока позиция в обществото – като започнеш от кастата на политиците и търговците и се движиш нагоре до тази на духовните водачи и учители. Липсата на важните особи започна бързо да се усеща като огромна празнина, която няма как да се запълни.

И ето тук се появявам аз, за да спася положението. Трябваше ли да се радвам на огромната чест? Не, не беше за радване – спасителите винаги загиват.

Преминах безпрепятствено митниците и процедурите по разпознаване и най-после се настаних в една от вилите. Няма да се впускам в подробности относно лукса. Невиждан лукс! Е, невиждан за мен... Като аскет ми беше трудно да премина през всички наслади и да стигна до крайната цел на мисията – хамака. Мястото на изчезване. Сякаш хората биваха засмуквани в невидимо за нас пространство и не се връщаха оттам.

Прощавах се с живота си, докато изкачвах въжената стълба. Положих изтощеното от водата тяло на меките завивки, които покриваха люлката –  тъкани, меки и упойващи. И тогава пред мен започна да се разкрива истинската гледката. Замайващите от красота пейзажи се оказаха холограми. Лъжливи пространствени тапети. Висях над тъмна бездна в близост до действащ вулкан. Бездната бълваше огън, а галещите тъкани под ленивото ми тяло започнаха да се превръщат в бодливи черги, криещи в гънките си жилещи твари. Ако това беше ужасно, какво ли ме чакаше още. Не виждах, но чувах стенания и писъци от дълбините на бездната, клетви и закани, и страшни ругатни.

– Ей, ти какво правиш тук?

Беше един от робите. Обясних му, че така и така, тук съм с мисия да разбера защо хора изчезват на това място.

Чух двамата роби да си шушукат нещо. Роби ли, не бяха никакви роби, а Разпределители, които решаваха съдби.

– За съжаление твоята мисия ще претърпи провал. Ти си чиста. Ние отговаряме само за дигиталните престъпления. Няма да разбереш какво следва по-нататък.

Затова ли бях изминала целия път - за да се върна с празни ръце? Дължаха ми поне извинение! Разпределителите започнаха силно да се смеят. Нямали нищо против да ми обяснят. Ставало дума за хора, които престъпвали Етичния кодекс на интернет общуването и налагали езика на омразата в социалките. Болестта да си чешат езиците за сметка на други нещастници започнала да се разраства с такава сила, че вече застрашавала равновесието във Вселената. Трябвало незабавно да се вземат мерки и превратното говорене да се прекрати. Измислили тази примамка, било лесно – словоблудците си падали по лекия живот с качествен алкохол, обилна храна и пр. Прииждали насам срещу солидни суми и никога повече не се връщали. После Разпределителите започнаха да ми разказват на какви мъчения се подлагат дигиталните клеветници. Разказваха, а от устите им течаха лиги. Спрете, спрете, чух се да крещя. Не можех дори да слушам. Няма ли спасение за тях? Не, за тях вече нямало никакво спасение. В началото Наказателната рота след изпитателен срок ги пускала на свобода, но върнати към нормален живот, те започвали с още по-голяма стръв да клеветят и доносничат. И тогава се взело Генералното решение – никаква милост. Най-тежкото наказание било лишаване от способност да изричат думи – можели само да мучат като добитък.  Горко им, плачех с глас.

 – Не ги съжалявай, каза с крива усмивка един от Разпределителите. И после ми показа солидна папка със сплетни срещу мен – все лъжи, целящи да ми стъжнят живота.

После ми обясниха, че и аз съм имала провинения, но не и дигитални, а те отговаряли само за тях. Затова с голямо съжаление се налагало да ме освободят, не само че загубвали една душа, но загубвали и парите. А пари им трябвали, за да поддържат стандарт. Крипивалута – това бил техният капитал. Капитал, натрупан от ужас. За първи път чувам, отроних аз и вече исках да видя края на тази история. Сега се махай, казаха ми любезните домакини, но трябва да се закълнеш, че нищо от това, което си видяла и чула, няма да излезе в медиите. Нито дума! Нарушената клетва се смятала също за дигитално престъпление. И те ме погледнаха така, сякаш вече бях паднала в ръцете им.

Върнах се по обратния път и не казах нищо, разбира се. Трудно ми беше, но трябваше да излъжа, че съм провалила мисията. На мое място настаниха някакъв младок, който си мислеше, че владее положението.

В знак на почит към вярната служба ми оставиха Голямата гума. С нея успях да се заселя на едно отдалечено място, скалисто и глухо, и заживях там, далече от този побъркан свят.

септ. 2021 - 24 януари 2022

Фото: Личен архив

Летни халюцинации в "Диаскоп":

"Риби сомнамбули"

"Тя е там, където е и той..."

"Черешово пиле"

"Мол, могила, дрогерия, която търси продавач..."

"Падналият дувар и кавгаджиите"

"Денят на едрите цветя"

"Как не успях да стана писател на криминални романи"

"Разбрицаният диван и птицата"

"Напътствие за покой на ветровити места"

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.