Юлияна Тодорова: "Резачката"

Отдавна не се беше събуждала в толкова лошо настроение. Уж се беше наспала добре, а нещо в главата й жужеше, че денят  няма да е хубав. Сигурно причината е, че отново трябваше да действа като по часовник – бърза закуска, червената леща на котлона, още по-бърз душ, бодра крачка към работното място и останалите задачки за мразовития януарски ден. Въобще не обичаше всичко да е разграфено и да не й остава никакво пространство за импровизация – чувстваше се впримчена в ежедневните емоции, все едно някой й дирижира минутите и часовете, без да се интересува дори от най-малките желания и неочаквани пориви.

Погрижи се да изглежда добре и сложи най-новото си сако с хубава кройка и свежи пролетни цветове. Наскоро се беше измъчила в един редови бутик, докато го изнамери. Твърдо беше решила, че ще си излезе оттам с нова дреха, ама като всичките им бяха за жени, пазещи диети и следящи до изтерзание хапките в чиниите си! Не че беше суетна, просто в кокошарника на общата им стая на работа постоянно се оглеждаха коя какво носи и как й стои – голяма досада!

Обичаше да върви към работното си място в центъра на града, особено сутрин, когато всичко изглеждаше по-свежо и недокоснато от тъжната проза на всекидневието. Винаги минаваше покрай канала, където преди години я бяха обрали в новогодишната вечер. Споменът за ужаса и преживяното напрежение дълго време я караше да заобикаля мястото, но лека-полека го преодоля и когато рядко й се налагаше да разказва за това, се чувстваше много обръгнала. Даже даваше съвети на приятелки как да се справят с такива състояния.

Беше студено и пекарната с вкусните хлябове и сладки още не беше изкарала жълтите железни столове и малките кръгли масички с миниатюрни вази с изкуствени цветя. Пресече булеварда с обичайния шум от преминаващи коли. Мислеше си за колежките, които щеше да види. Няколко й бяха приятелки и се разбираше добре с тях, но от време на време й омръзваше да е в компанията им. За 25 години беше научила почти всяка реакция от предвидимите им разговори и женски вълнения. Май беше дошъл моментът да прескочи някой обяд, тъкмо да се отърси от познатата енергия и когато й залипсваха отново, пак щеше да се присъедини.

В преподавателския кабинет имаше почерпка за новородено внуче. Покрай дежурните, но искрени пожелания, някои мами започнаха да повтарят хвалби за пръснатите си по света отрочета. Резачката слушаше и негодуваше вътрешно, че където и да са, жените си остават в постоянна нужда да си наместват самочувствието за деня по всякакъв начин: с нова дрешка или обувки, прическа, умело поставен грим след дни на бърза грижа за лицето, очевидна демонстрация на щастливо загубен килограм от осанката, хвалбичка за нова екскурзия или най-накрая уредена преподавателска мобилност... Чудеше се как ли би изглеждала атмосферата, ако имаше повече мъжка енергия.

Същата сутрин една приятелка в социалната мрежа й беше намекнала, че на такива като нея им викали „резачки“. Обикновено били директни, прями и малко безпардонни в изказа и преценките си. Беше се жегнала от думата и макар че не й пукаше от мнението нa себеподобните, словото й остави неприятен вкус в ума.

Какво лошо има да си наясно с нещата, които искаш от собствения си живот и не проявяваш вкус към перфидност, наместване на собствения ти език, само и само да се вместиш в мирното съвместно съществуване на групичката на работа, сред приятелите или познатите? Винаги се беше чудила защо хората си причиняват лицемерие и маски в името на някакъв криворазбран душевен мир и спокойствие. Колко по-лесно би било, ако си казваха това, което им е на сърце, но без да нараняват останалите. Защото никой не иска да го боли душата. А болките на нейната понякога зееха грозно. След себе си оставяха единствено режеща тъга. Тя свикваше с нея, но пък ставаше по-силна като човек.

С колежките-приятелки отидоха да обядват. Понеже повечето пушеха, седнаха в пригодената част за димящи. Вентилацията не работеше добре и още на 20та минута усети неприятната миризма, която се просмукваше в дрехите и косата. Мразеше това усещане. Обаче на никого наоколо не му пукаше. Хората ядяха, пиеха, приказваха и изпитваха удоволствие, че го гарнират с тютюн. Понякога си представяше как устите им миришат, как в домовете им вероятно още от входната врата освен на домашен уют се долавя и миризмата на загасена отдавна цигара; изхвърлен, но просмукал въздуха около себе си пепелник; даже виждаше повехналите лица и си мислеше как биха изглеждали без изпушените през годините цигари.

Помнеше лицата им отпреди. Всички бяха млади и недокоснати от стресовия живот, от парадоксалните промени в малката им страна и объркания континент. Заедно бяха пътували, празнували и пяли, преподавали, даже понякога плакали. Замисли се къде по пътя на годините се бяха изгубили по-искрените им реплики, непремислените предварително реакции и спонтанните думи. Защо им трябваше вечно да се съобразяват с „тя е такава, затова хич няма да го казвам по тоя начин“; „да се сети сама, няма да я улеснявам“; „точно аз ли пък да реагирам, ще си мълча удобно“?

Отново говориха за старите си майки. Пак предъвкваха колко са изкуфели, как се инатят на дъщерите си и не правят това, което им казват. Дали изобщо се замисляха, че от послушни, но амбициозни дъщери се бяха превърнали и те в изискващи майки, които често дават непоискани съвети на вече престарелите си родилки.

Колко тъжен е житейският кръговрат! Нейната собствена майка си беше отишла, без дори да познае децата и внучката си. От няколко седмици беше спряла да говори. Гледаше ги спокойно с малките си ясни тъмни очи, без дори капчица разум в тях. Извика силно един единствен път, докато брат й я хранеше на закуска. Така и не разбраха защо го направи, но поне осъзнаха, че гласът й е на място. Просто мозъкът не възприемаше никакъв сигнал, че има средство за говорене. Сигурно всички клетки, които отговаряха за формирането на речта, бяха вече мъртви. Беше останала само жалката безсилна обвивка на едно осемдесетгодишно тяло, което им беше дало живот и сега искаше да се сбогува с тях, но отлагаше, незнайно защо.

Най-накрая обядът свърши. Резачката и приятелките й си пожелаха дежурното и си взеха довиждане. Замаяна от изпитото бяло вино и пълния стомах, тя си тръгна за вкъщи. Януарският студ режеше съвсем малко. Сети се, че месецът е нейният, само преди няколко дни беше празнувала вяло рождения си ден. Прибра се и потъна в любимия си следобеден сън.

Илюстрация: ©Георги Чепилев 

• Юлияна Тодорова в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.