Андрея Илиев: "Защо го убих"
28.01.2022
Събуди ме кучешки лай. Беше едва три през нощта. Седнах в леглото. Пламен също се размърда.
- Пак ли не спиш?
- Пак. – Помълчах. – Ще го убия.
- Ако това ти реши въпроса....
И ми обърна гръб.
- Пистолетът в гаража ли е?
- Там.
Вече заспиваше.
- Тоя, дето го преправи от газов? Захърка. Мъж... Всъщност от него започна всичко. Много съм харчела. И мрън-мрън. Хвърлих детето на майка ми и хукнах по обяви. И налетях на Петракиев. Известна фирма, офис на пъпа на столицата. И то какъв офис! А за заплатата да не говорим. Той – черен и космат, с очи, които сякаш плуват в зехтин.
- Ще ви се обадя допълнително.
Някак заговорнически, свойски. Абе, още тогава не ми прозвуча добре.
Звънна на другия ден. Готова ли си за новата работа? И още как! Щял да мине да ме вземе, да съм го чакала на булеварда. Сетих се за мазните му очи и въпреки горещото време, облякох дънки и по-затворена блузка.
Дойде с беемве спортен модел. Слезе – с бял панталон и копринена риза, задържа ръката ми и вика:
- Последен изпит.
Честно казано, шашардисах се. Петракиев се засмя кръшно:
- Нали каза, че имаш шофьорска книжка?
Вътре вие глас Бионсе, ухае на скъпо. Насам, вика. Натам. Вляво. Вдясно. Цъфнахме пред Банкя. Той пак:
- Надясно.
Хотел. Спряхме на паркинга. И Петракиев започна една песен: шефът трябва да има пълно доверие на секретарката си, а според него то се градяло и укрепвало само сексуално.
- Моля ви се – едва не проплаках аз.
Поне веднъж. Трябва. Всъщност, не било задължително. Щом не искам... Разменихме се – на връщане караше той. И мълчеше. Разбрах – няма да ме вземе. Сбогом, лъскав офис и финансова независимост! Добре дошъл, Пламен Мрън-мрън!
- Братовчедка на мъжа ми работи в хотела – излъгах с пресъхнало гърло, когато се включихме на околовръстното.
Той се оживи, погледна ме едно лигаво и понечи да предложи друг хотел.
- В къщи – казах бързо. И добавих умолително: - Само веднъж, нали?
Обеща. Има си хас! После се оказа, че имал предвид един път на два дни. Стана, когато му кефне.
Кооперацията ни е малка – четири семейства. По две на етаж. Все млади и работещи. Две години кукувах сама с детето в нея и знаех, че по това време всички са на бачкане. Е, така си беше. Качихме се.
След това по стълбите Петракиев завря мусурата си в пазвата ми и измърка:
- От днес си назначена.
Отворих му външната на входа. Отсреща, в дъното на дворчето, стоеше Рашо. Бях забравила за него. Гледаше ме втренчено, без да трепне и безцветните му очи казваха: знам какво правихте.
После... Има и после, да. Разболя се свекървата. Пламен се разтича, изнамери наш съученик от гимназията, който бил станал голям хирург.
- Мери – увива се като бръшлян, - нали събра някой лев?
Така ми вика, когато иска да се мазни. Инак любимото му обръщение е Марийо.
- Що? – викам с лошо предчувствие.
- Ами нещо я окъсах. Вложих всичко в оная сделка. Лъже. Знам, че играе комар.
- Да платиш операцията на мама, а? Ще ти ги върна.
Глупости на търкалета. От умрял писмо, че и от Пламен – пари. Боже, той на детето шоколадче не е купил. Замълчах. Прие го като съгласие и ми напълни ръцете с изследвания, епикризи, рентгенови снимки и прочие. И при съученика.
- Аз ще чакам в коридора – вика господин Мрън-мрън.
Идеше ми да го удуша. Сама. Демек, ако насаме договорите за по-малко пари...
Любо – забогатял, напълнял и така нататък. Зачервеният му нос вече издаваше, че залитанията му по водката в крехка тинейджърска възраст са станали предпочитан начин на живот. И през стъкълцата на очилата със златна рамка гледа на мен като на банкомат. Обичайното ахкане и бърза размяна кой къде е от класа. И двамата знаехме малко. После мълчаливо ровене из книжата. Едно неопределено мда. И проточено.
- Ще се оправи. Ако я срежем до седмица.
Май отдъхнах.
- Лечимо, да...
Нещо ме прободе.
- Три бона, Мария.
- Толкова... много?
Само вдигна рамене. Изрод. Сякаш ставаше въпрос за прасе по Коледа. Трескаво запремятах варианти из главата си. Парите ги имах. Даже малко отгоре. Но щях да остана без тях. Пламен нямаше да ми ги върне. Свекървата – още по-малко.
- Трябва да говоря с мъжа си – рекох.
Какво да говоря? Знам, ще ме омае с приказки. Докато натисках дръжката на бравата, видях спасителния бряг.
- Какво каза? – надигна се Пламен.
- Никаква надежда – преглътнах сухо.
- Какво? – зяпна той. – Какво?
- Няма смисъл да я оперираме.
Стараех се да не го гледам. Увисна му гагата.
И тогава, когато се прибрахме, Рашо пак бе пред кооперацията.
Старата умря след два месеца. А Рашо при всяка среща ме гледаше втренчено без да трепне и безцветните му очи казваха: знам. И после ми обръщаше гръб.
Подлъгах го. Аз ли не мога да го излъжа? Вървеше до мен и лигите му течаха. Вече не ме гледаше с укор. И Рашо е като всички нас, човече!
Заведох го в края на парка. Там има изоставен дълъг изкоп, обрасъл с върбалаци, ниски джанки и висока трева. Миришеше на билки, летяха пеперуди. Само птиците бяха разтревожени. Или на мен така ми се струваше. Кой знае.
Е, извадих пистолета. Тоя, преправеният. Защо него? Не знам. И стрелях във втренчените му безизразни очи, които сякаш очакваха точно това.
Рашо изквича. Какво може да направи едно куче преди да умре, освен да изквичи?
Илюстрация: ©Георги Чепилев
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.