Мария Попова: "Преди да порасна: невероятна илюстрирана елегия за живота, загубата, търсенето на светлината и самотата като тежко изпитание за креативността"

Необикновено оригинално и проникновено празнуване на това как точно се става творец.

Превод от английски език: Юлияна Тодорова 

"Преди да порасна", Джон Милър (автор) и  Джулиано Кучо (художник)

Детството е едно страхотно бръсване с четката в самота, тежка и в пастелни тонове, ръбовете й се губят някъде из пейзажа на човешкия живот.

В неяснотата да сме самите нас, се научаваме да бъдем себе си. Мярка за зрялост може да е колко добре израстваме, за да превърнем тази изначална самота в „плодотворната монотонност”, която Бертран Ръсел поставя в същността на човешкото разгръщане; „фертилната самота”, която Адам Филипс разпознава като пулсиращия ритъм на творческата ни мощ.

Ако имаме достатъчно късмет или, може би, ако сме достатъчно самотни, се научаваме да преминем отвъд тази първична самота към другата – тази „ръка през оградата” на Неруда, „ръка, протегната в тъмата” на Кафка – точно този велик жест на свързване наричаме изкуство.

Когато Рилке, разсъждавайки за самотното търпение на творческия процес - а според него всеки творец го познава до болка - улавя този момент в жалбите си и твърди, че „произведенията на изкуството са една безкрайна самота” – Рилке, който през целия си живот е празнувал самотата като живителната вода на любовта и творчеството и който така горещо вярва, че за да посветиш себе си на изкуството, не трябва да „позволяваш самота ти да замъгли присъствието на нещо вътре в нея, което да иска да се прояви.”

Джулиано Кучо (1929–2006) е още момче и живее с родителите сред невъобразимите късчета отделеност на селска Италия, когато присъщата самота на детството оказва натиск върху необикновената му дарба и артистичният импулс започва да се прокрадва, нежен и съзидателен. През следващите десетилетия Джулиано изригва с рисунките и поезията си, снимките и пастелите – изкуството лумва в пожар от любов към живота.

Когато се премества в Рим, младият творец Кучо среща младия американски творец Джон Милър, който пише за природата. Избуява красиво приятелство. Това са ранните 60 на 20-ти век, когато Рейчъл Карсън – поетесата-лауреат, която също пише за природата – тъкмо е започнала модерното течение за екологично самоосъзнаване и използва трудно завоюваната си позиция, за да прокламира радикалното си настояване за идеята, че детското усещане за чудесата е ключът към самосъхранение.

В културната си атмосфера Кучо и Милър обединяват таланта си, за да създадат серия поразителни и докосващи душата детски книжки, вдъхновени от природата.

Джон Милър, (вляво) и Джулиано Кучо през 1960-те

Но когато Милър се връща в Ню Йорк, му затръшват врата след врата в лицето - комерсиалните издатели не са склонни да инвестират в скъпите по това време репродукции на жизненото му изкуство. Чак след половин век на контракултурен кураж и закона на Мур, базираното в Бруклин независимо авторитетно издателство „Enchanted lion books”* поема риска с тези забравени стари съкровища и ги връща към живот.

Нетърпелив да се свърже отново със стария си приятел и да сподели страхотната новина, Милър се заема да издири семейството на Кучо. Но когато най-накрая го намира след упорито търсене, той е направо опустошен да научи, че художникът и съпругата му са загинали в катастрофа с мотопед, който профучава с превишена скорост на зебра в Рим.

Синът им точно е започнал да се ориентира сред находката с рисунките на баща си – много от тях абсолютно непознати за света, други изобразяващи пейзажи и видения в детството, които оформят изкуството на Джулиано Кучо.

Тъй като тъгата толкова често се оказва човешкия портал към красота и нова жизненост, Милър решава да почете приятеля си, като съживи историята на живота му по необикновен и мил начин – като пътува назад във времето на крилете на паметта и въображението си към богатото, но самотно детство, в което се изковава дарбата на твореца, проектирайки себе си в сърцето и ума на момчето чрез оцелелите рисунки на порасналия мъж, смесвайки неясно факти и измислица.

Така се ражда „Преди да порасна” – отчасти елегия, отчасти възторгване, благоговеещо пред силата на живота: живота на чувствата и този на въображението, живота на пейзажите и светлината, живота на природата и импулса за красота, който отразява най-истинното и най-красивото от човешката природа.

Накратко, в наратива на лирическия герой в първо л. ед.ч., изказан от полуреалното-полуизмислено момче, което става художник, Милър възкресява духа на детството на Джулиано. Като еманация на това е универсалният дух на детството – този на  въображението, което кара Бодлер да възкликне, че „геният е нито повече, нито по-малко детство, възкресено по желание”.

"В стаята си имах собствен чин, където правех хартиени лодки и ги пусках да отплават като мечти."

Чувстваме как въображаемата самота на момчето се усилва, когато се срещаме с баща му, умен и отдалечен – „учен, който изследва откъде произлиза светлината – не слънчевата, а друг вид светлина, за която той казва, че е недостъпна”, и който говори малко и „предпочита да яхне велосипеда си към морето и да пори вълните с някоя малка лодка за гребане, докато търси светлината.”

Майката така и не се появява, нито в рисунките, нито в историята. Но градината й е убежище, където момчето наблюдава как цъфтят лалетата. „Там никога не бях самотен”, казва той по присъщия си начин на самооубеждаване, който изпитваме в реалността.

В градината той мечтае да полети високо и далече като птица, стрелнала се към небето над цветята, предусещайки светлината и живота на природата, там в далечната провинция.

Но след това родителите му решават да го изпратят в града, за да може момчето да изучи културния живот. Живее при леля си и вуйчо си, наблюдава колко заети са възрастните с привлекателните развлечения на зрелостта и отново започва да пътува из чудните светове на въображението си.

В изблик на радост момчето се прибира в провинцията, за да се шляе между пространствата на отдалечените къще, да се катери по кули, извисяващи се над покривите, да пуска хвърчилото си към светлината.

Един ден, когато е на 12, баща му гребе в лодката си в морето, търсейки своята невидима светлина и се връща с разказ за толкова спокойна вода, че се изправя в малката си лодка и засвирва на цигулката си.

От тази статична сцена, изобразена в една от действителните рисунки на Кучо, от известните факти за живота на приятеля му, с гласа на момчето, което ще се роди от творческия му изблик, развихрилото се въображение на Милър зачева по-голямата поетична истина за това какво означава да си творец, какво точно  означават любовта и мярката на „достатъчно”-то, за тънките нишки на увереността, които изплитат жизнената линия на творческия дух.

≈

Ето една рисунка, която нарисувах по това, което ми разказа той.
След това го попитах дали съм нарисувал онова, което е търсил.

Баща ми не говореше много, но този път  изрече тези три думички: "Да, нарисува го."

Това беше достатъчно.

Оттогава аз знаех, че ще стана художник.

≈

------------------------

Илюстрациите са благодарение на Enchanted Lion Books.

Фотографии: Мария Попова.

* Enchanted  Lion Books е независимо издателство за смислени, дръзки и красиво направени детски и илюстровани книги от цел свят.

►Мария Попова в Диаскоп

►Прочети в оригинал

© Христина Мирчева

На изображението: Илюстрация от книгата "Преди да порасна" и Автопортрет на Джулиано Кучо

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.