Йордан Калайков: "Фрагменти - Прозрения"

Редките мигове, когато ме навестява хубостта и изпълва съществото ми, не искам да отминават. Оставям  да свисти с крилете си времето и да  фучи необезпокоявано покрай съзнанието ми, без да го обсебва . Така то сякаш остава в небитието. Просто съм потопен за малко, съвсем сам, в радостта си.  Особена летаргия след полет.

Възможностите извън твоите усилия и способности не могат да се избират по желание, както не могат да се избират родителите и времето за поява на този свят. На това му казват късмет – удобна  думичка, изпразнена от обещания, но изпълнена с надежда.

Семплостта във всичко идва с натрупването на годините. Но с нея не идва успокоението. Отърсването от кошмарите и тревогите напълно,  не е възможно. Прилича на приказката за котлето през Малък Сечко – от едната страна ври, а от другата замръзва.

Изнизват се делник след делник – равни и еднакви. Сменящи се интервали от време, които, ако не се заселят с нашите чувства, вълнения, очаквания, си остават ветровити и студени коридори, в които кретаме през живота си,  без спомен за  вход и надежда за изход.

Много по-често, отколкото ни се иска,  времето отминава безпаметно. Нищо не се случва, за да бъде запомнено. Тогава трескаво  съчиняваме  някоя  паметна  бележка и търсим място да я забодем в паметта си. Не мислим дали си заслужава, или не. Отбелязването е нещо като успокоение срещу безсмислието. Безполезна реакция за самосъхранение пред зиналата паст на неумолимото време, което по-рано или по-късно ни поглъща. После дори не остава следа – никаква. . .  

Бях си въобразил, че след като е изминало много време от последната ни среща, като изрека в слушалката магическото и както изглеждаше, неподвластно на времето:”Това съм аз!” – ще стане чудо. . .”Да! . . . се чу след неловка пауза  и после безличното – та – та – а – а, извести истината за времето.

Очите уж същите – очи на дете. И чистота пак струи, но изтъняла от острието на двойствеността.

Изпращат поредният преселил се в отвъдното. Върху капака на сандъка още се ветрее забодена фактурата. И нагазва душите пак онзи нелеп и вечен дисонанс – пронизителното изпищяване на сандъка в ламаринената каруцерия . . .

Делнични дребни грижи под лавината на времето.Остава споменът от неродените възможности. На пръсти се промъкват болести и смърт. На кого да кажа – опасността е близо?

На прага ми тревожност синее като острие от стомана. В душата ми нещо прехлъзва в такт с ударите на сърцето. На кардиограмата нищо . . .

Земята диша на пресекулки, а животът на нея като натирен куцука нататък. Накрая се шмугва нейде и изчезва. Опитал се е да се отърка вяло в нозете на хората, колкото да им напомни, че ги е забелязал и понеже те не го виждат улисани в залесиите си, се разминават.

Мислят за взаимното си присъствие като за отсъствие.

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Йордан Калайков освен професор, доктор на педагогическите науки, е писател и художник.

Автор е на 40 книги и 350 статии със специализирана тематика у нас и в чужбина. Между тях и десетина книги с проза, поезия и есеистика. Негови публикации могат да бъдат намерени в централните литературни издания – вестниците Литературен форум, Литературен вестник, списанията „Пламък”, „Везни” и др. Публикува и в електронни издания – в американското онлайн списание: „Muse Apprentice Guild” в Сан Диего, Калифорния и в известния български електронен портал Литернет.

Превеждан е на английски, руски, френски, китайски езици. Включен е в антологията „Български поети”, изд. „Захари Стоянов”, 2003.

илюстрация: "Пейзаж", м.б., платно от Йордан Калайков