Янко Станоев: "В клетката на тигъра"

В рубриката "Четиво в продължение".

 

В клетката на тигъра

След излизането на първия ми сборник с разкази аз изпаднах в едно, меко казано, деликатно положение — бях вече автор на самостоятелна книга и в същото време името ми все още тънеше в неизвестност. Ако си представим литературата като салон за отбрани гости, то аз стоях някъде в преддверието и подавах палтата на знаменитите. Тази портиерска роля никак не ми изнасяше, но тогава не виждах как ще мога да разсека с един замах коварно заплетения възел и прескоча границата между това, което съм в момента, и онова, което ми се искаше да бъда. Давах си ясна сметка, че за тази цел трябваше да си седна на задника и напиша някоя по-особена книга – за предпочитане голям роман с изящна фраза и живо действие, което да галопира като млад жребец, изтърван на воля в просторни, слънчеви ливади. Та какво друго е хубавата творба, дявол да го вземе, ако не сбор от стотици хубави изречения, подредени едно до друго и хванати братски за ръце, подобно на буйни веселяци в някакъв празничен, пищен карнавал! Точно тази свобода обаче не можех да постигна.

Пречеха ми ред неща и най-вече това, че все още нямах софийско жителство. Нещо повече – бе изтекъл и срокът за временното ми пребиваване в столицата и тъй като не виждах коя властна ръка ще нанесе печата в паспорта ми на провинциалист, живеех в постоянно вътрешно напрежение. Стана ми навик да изтръпвам при всеки сигнал на звънеца, а когато отвън на улицата зърнех да крачи срещу мен човек в униформа, бързах да свия зад първия ъгъл, сякаш бях белязан с някакъв особен знак, различим само от неговото зорко око. С две думи, държах се като черната овца в хорското стадо, а това е, ще се съгласите, едно доста неудобно състояние за писане на красива проза.

Когато писателят седне над белия лист, нещо в него трябва да звъни и да пее – тъй сполучливо се беше изразил за нашата деликатна работа един световноизвестен автор, към когото се отнасям и до ден днешен с юношеско преклонение. Тези думи казват почти всичко за писателския труд, но бедата бе там, че не ми влизаха в услуга, защото по онова време в мен нищо не звънеше. Нито пееше. Биеше ускорено в мен сърцето на страхливото зверче, което току наостря уши и се ослушва, сякаш очаква всеки миг нечия коварна лапа да го сграбчи изотзад за опашката и го измъкне от топлата му хралупа. А хралупата ми тогава наистина си я биваше – наемах една просторна стая в самия център на столицата. В нея всичко сияеше от белота, тъй като някога бе служила за кабинет на някакъв моден лекар с отбрана клиентела за домашни консултации. Имаше висок таван, твърда медицинска кушетка, осигуряваща здрав, спартански сън, остъклен шкаф, в който да подреждам любимите си книги, и елегантно бюро за старата ми портативна машинка „Хермес бейби". Но онова, което най-много ме привързваше към тази стая, бе малката чешмичка, вградена изкусно в стената, защото тя ми даваше възможност да облекчавам напрегнатите си слабини, без да минавам оттатък и смущавам спокойствието на домовладелците.

Ако хазяйката ми прочете тези редове, тя с право би се възмутила. Като вдовица на бивш посланик в скандинавските страни, тя бе вкусила от един друг свят — на светските обноски и салонната куртоазия — и проявяваше аристократично снизхождение към моето неизяснено статукво в столицата. Канеше ме понякога на чаша индийски чай и аз се отзовавах по един подобаващ за изтънчените й обноски начин — отскачах набързо до отсрещната цветарница, купувах букет свежи карамфили, после слагах най-хубавата си риза, премятах около яката й копринено шалче в артистичен възел, приглаждах косите си и едва тогава почуквах на нейната врата.

—  Трогвате ме! — казваше винаги тя, когато й поднасях цветята и прегъвах тяло в лек поклон, за да я целуна по увяхналата й, но грижливо поддържана ръка. — Вие наистина сте един рядко възпитан и учтив младеж.

—  Дребна работа, госпожо — отговарях с неприсъща за буйния ми и невъздържан нрав скромност. — Това е само един малък жест на благодарност за нашето приятно съжителство.

Разполагахме се в дъното на обширния хол, сред едно уютно кътче от меки кресла, тънконоги масички и виеща се зеленина, хазяйката поставяше върху диска на грамофона някоя плоча с класическа музика и се отдавахме на приятни разговори. Говореше повече тя — за впечатления от далечни страни, за дипломатически приеми и срещи с известни личности и преди всичко за покойния й съпруг, когото боготвореше и обгръщаше в спомените си едва ли не с ореола на безсмъртието...

—  Докато беше жив моят мъж, в нашия дом не можеше да стъпва кой да е — казваше с въздишка тя. — Приемахме само неколцина близки приятели от неговото равнище. А след смъртта му всичко се промени. Взеха да се навъртат насам разни роднини, случайни познати, досадни натрапници... Без него ми е трудно да се оправям с цялата тая паплач.

—  Няма съмнение, че е така — съгласявах се аз, като поглеждах със страхопочитание към портрета на стената, обкован в тежка рамка и изобразяващ един суров мъж с висока яка, хладно изражение на воднистите му очи и надменно вирната брадичка. — И от портрета си личи, че покойният е бил човек с твърд и непреклонен характер. Но се надявам това за досадните натрапници да не се отнася до мене.

—  О, какво говорите! — даваше си вид на оскърбена тя. — Присъствието на такъв възпитан и интелигентен младеж, при това и писател, е чест за нашия дом,- Но ще ви помоля все пак да се оправите по някакъв начин с онези хора. Че да ви призная, обидно ми е да си имам вземане даване с тях.

Под „онези хора" моята хазайка имаше предвид най-вече домоуправителката — една злобна и неотстъпчива старица, която вървеше все по петите ми и не минаваше ден, без да ми навре нейната домова книга. Тази дърта злодейка така ме бе притиснала до стената, че вече губех самообладание, и ми идваше и аз като бедния студент Разколников да пъхна брадвата под сакенцето и се промъкна никоя нощ на пръсти до партерния етаж, където живееше.

Като не виждах как да се оправя с тази ревностна пазителка на законите, аз бях принуден да напускам все по-често моята чудесна стая. Измъквах се рано сутрин, минавах със затаено дишане покрай нейната врата и едва когато свиех отвън зад ъгъла и потънех сред тълпата, гърдите ми се освобождаваха от напрежението. „Боже мили, докъде я докарахме! — казвах си с горчиво съжаление, докато се носех вихрено по тротоара. — Да ме обръща в бягство някаква изкуфяла дъртачка, която вече е с единия крак в гроба. Мен, покълващата надежда. Бъдещата литературна знаменитост..."

Това бяха дни на голямото, безцелно скитане. Превърнал се по принуда във волен бродяга, спрягах големия град от единия, та чак до другия му край. Зазяпвах се по афишите за разни премиери и изложби, които никога нямаше да почета с присъствието си, пиех по няколко кафета на ден, колкото да убия времето, бъбрех със случайно срещнати познати, пътувах в произволна посока, полюшвай върху задните седалки на разхлопани трамваи и автобуси... Прибирах се късно вечерта в моята стая и заспивах веднага, каталясал от ненужни впечатления, за да се събудя освежен на заранта и се гмурна отново в човешкия поток.

Като махнем угризението, че минаваха цели седмици, без да се докосна до пишещата машинка, това скиталчество си имаше и своите предимства, защото ми даваше възможност да се натъквам на мили образи от близкото минало. Както стана през един ден от началото на есента, когато срещнах край пресъхналите водоскоци пред Народния театър моята колежка от университета Соня Божинова. Красавицата Соня, по която щурееха всички момчета от курса, включително и аз.

Тя бе вечно усмихнато, жизнерадостно създание с бляскав поглед и лека, великолепно изваяна фигура. Умееше да откликва с една нейна, женска податливост на нашите ухажвания, но малцина можеха да се похвалят, че са вкусили докрай от любовта й. Поне аз не бях измежду тия щастливци. Просто нямаше с какво да привлека вниманието й — бях самотен невротик, зле облечен и недохранен, все още без вътрешна опора — напечатаната книга. Прикривах ниското си самочувствие зад крехка стена от неестествена веселост, а това е, ще се съгласите, една доста несигурна уловка за разглезените хубавици.

Вече имах книга, носех прилично облекло и стомахът ми не се присвиваше от глад, но с какво друго можех да я спечеля на своя страна — като я залъгвам с гениални идеи за бъдещите си произведения ли? Та нали е всеизвестно, че тези столични момичета отдавна не подхранват вдъхновението си с чужди намерения. Те са деца на момента и оценяват нещата само в окончателния им, завършен вид. А пък аз не разполагах дори с удобна за посещение квартира, в която да се отдавам без страх от онова дърто чудовище, домоуправителката, на любовните наслади.

Още като я зърнах, ми направи впечатление, че и тя не изглеждаше добре. Бе изгубила предишния си блясък и ми се стори, че е някак посърнала и уморена, с горчиви бръчици около засенчените й с лека печал очи; същите оцветени в зелено очи, които някога излъчваха студената светлина на далечна звезда и наелектризираха въздуха из аудиториите. За нейния поувяхнал вид допринасяше донякъде и настъпващата есен с редките минувачи и хладния вятър, който смиташе окапалите листа по запустелите алеи, но все пак промяната й бе така очевидна, че с право се изненадах.

„Боже милостиви, нима толкова бързо изгубихме младежкия си чар? — запитах се с тревога и за самия себе си. — Та нали не са минали и две години, откакто напуснахме университета, а виж на какво сме заприличали — на избледнели петна в есенния пейзаж!"

Разменихме няколко незначителни приказки за колегите от курса, които вече бях изтрил от съзнанието си, след това тя с присъщата си откровеност ми довери, че в последно време личният й живот претърпява сериозна криза — просто дни преди насроченото сватбено тържество между нея и жениха възникнал досадно глупав раздор, плод на ревност и неоснователни подозрения. Доколко са неоснователни можех да се усъмня, след като вече познавах нейната женска податливост, но едва сега си припомних, че тя наистина имаше годеник — някакъв недорасъл тип от факултета по английска филология, единствен наследник на богати и влиятелни родители, към когото изпитвах с пълно основание постоянна вътрешна неприязън. Та нямаше и как да бъде иначе, след като тия розоволики синковци отмъкваха всичко хубаво и мамещо желанията току пред очите ни.

„Да, ето защо ми се стори някак изтерзана и западнала — помислих си. — Но при нея това е нещо временно. Моментна пауза за доизясняване на отношенията, която понякога предхожда браковете."

—  Не го преживявай толкова трагично — рекох й с пресилена загриженост. — Щом веднъж сте стигнали до венчалните пръстени, вашата работа е бая опечена. Запази малко търпение и ще видиш как женихът сам ще доприпка при тебе.

—  Дано да е така — усмихна се скръбно тя. — Но нека да не говорим повече за моите батаци. Кажи ти как я караш. Чух, че си издал някаква книга.

—  Добре го улучи, моето момиче — простих й мигновено нейната незаинтересованост към венеца на усилията ми от последните години, защото знаех, че бе скарана с литературата. — Това наистина е „някаква" книга. Но мога да ти обещая, че тази, която пиша в момента, ще е нещо по-различно. Вземи я за един малък шедьовър и няма да сбъркаш.

—  За какво се разказва? — запита без особено любопитство тя. — Да не е някое криминале? Сега такива се търсят.

—  Не е криминале — разграничих се веднага от лекия жанр. — Но това съвсем не й пречи да се чете с интерес.

—  Е, хубаво, писателю — вглъби се отново тя в собствените си грижи. — Пиши си шедьовъра, пък като ти омръзне да чукаш на твоята машинка, завърти един телефон. Надявам се, че все още ми пазиш номера — напомни ми тя за моите безплодни обаждания от недалечното минало.

—  Пазя го, скъпа — разчувствах се аз. — И още как! Твоят телефон е измежду малкото неща, с които не се разделям.

—  Използвай го тогава — докосна ме нежно тя за ръката и с този спонтанен жест ми върна отново представата за предишната Соня Божинова. — Напоследък си седя повече вкъщи и ще се радвам да те чуя.

Когато си казахме довиждане и тя отмина нататък по безлюдните алеи, аз едва не потрих ръце от задоволство, сякаш тази случайна среща ми бе проправила пътя направо към брачния олтар. А като си помислиш — на какво се надявах толкова? Една приятелска подкана за обаждане по телефона, и при това отправена мимоходом, все още не бе повод да съзирам пред себе си измамни миражи. Пък и нима е възможно да градиш любовното си щастие там, където продължава да витае сянката на другия?

Няма никакво съмнение, че притесненията и несгодите, на които бях подложен в последно време, ме караха да губя трезвия си разсъдък и заключвам вратичката на позлатената клетка още преди птицата да е влязла в нея. Писателят може да твори в самота, подкрепян от мисълта за благополучния край на своята книга. Но след като нанесе последния ред, той има нужда от някакъв вътрешен стимул, за да събере наново разбитите и пооредели словесни редици, и като ги въоръжи с бодрост и настроение, да ги хвърли в следващата атака. А такъв стимул е в състояние да създаде само една красива и любвеобилна жена.

През следващите дни съзнанието ми бе заето изцяло с образа на Соня Божинова. Той грееше пред мен с примамлив блясък и при всяко минаване край телефонна кабина по улицата, забавях крачката, изкушен да вляза вътре и вдигна слушалката. Дори на няколко пъти въртях номера, но при последната цифра ръката ми сама се отпускаше и отлагах разговора за някой друг час, когато щях да съм по-решителен и уверен в себе си. Не го вършех толкова от страх, колкото от ученическия навик да се надхитрям с момичетата, като с мълчанието си играя ролята на горд и трудно достъпен младеж. Плитка и наивна тактика, естествено, която обикновено не носи желания резултат, но какво да правя, след като бях изнервен и уязвим човек, роб на своите вродени слабости.

Една от причините да не се хвърлям направо към целта, бе и тази, че не се чувствах защитен в своята квартира; сам не намирах кураж да оставам за дълго в нея, а какво оставаше да въведа вътре и някое момиче. Та нали онази опърничава бабишкера, домоуправителката, това и чакаше, за да вдигне врява и ме изхвърли на улицата. Къде ще замръквам тогава — при бездомниците из нощните закусвални и гаровите чакални ли? Любовта иска ако не друго, то поне едно закътано място за нежност и спокойно уединение. Особено в началото, когато все още не си наложил мъжката си власт и всяка намеса отстрани може да се окаже фатална.

Чувствах нужда от някаква рязка промяна в живота си и докато скиторех из града, все очаквах да стане най-сетне нещо — да ме грабнат извънземни същества с летяща чиния, като рядък избраник на съдбата, белязан с особен знак, или просто да ме изритат по етапен ред от столицата. Бях се оставил да ме носи течението, утешавайки се с мисълта, че за писателя времето никога не е изгубено, и ето че промяната дойде, без да я търся нарочно. Но и без да я отбягвам. Просто потвърдих старата истина, че хората на перото трябва сами да създават сюжетите на своите произведения; че не могат да пишат интересно, ако и животът им не е един занимателен и пълен с неподражаеми събития роман.

2.

Та ето как стана всичко — както се разхождах през обедните часове край канала на Перловската река, унесен в моите празни мечтания, бях стреснат от някакъв страховит рев. Дереше си гърлото гладният лъв в зоологическата градина. Той ми прозвуча като зов от близък по участ събрат и аз промених веднага посоката си — свих зад високата стена, отброих стотинки за билетче на гишето и влязох вътре. Бе вече краят на октомври, но грееше ласкаво слънце и повечето от животните се приличаха мързеливо край решетките.

Отминах без особен интерес клетките на редките птици, извърнах с отвращение глава от проскубаните камили и сплесканите с кал якове и зубри, позадържах се малко при бялата мечка, изкушен от желанието да отмъкна разкошния й кожух и го поднеса като новогодишен дар на Соня Божинова, хвърлих завистлив поглед към двойката лебеди, които браздяха лениво малкото езеро, сплели влюбено изящните си шии, и навлязох с бавна крачка в царството на хищниците.

В началото на алеята се редуваха миниатюрните къщички на по-малките животни — рисовете, каракалите и пумите. После идваха клетките на пантерите и леопардите, а след тях се издигаха богаташките владения на лъвовете и тигрите. Но в тях нямаше никой — вероятно всичките им обитатели се бяха оттеглили за редовната обедна дрямка. Само тигърът от последната клетка будуваше — сновеше с мека, гъвкава стъпка от единия до другия й ъгъл, сякаш бе заключен току-що зад решетката и все още търсеше пролука, през която да се измъкне и намери отново път към волните простори на азиатската джунгла.

Бе невероятно едър и силен звяр и привлече веднага вниманието ми. В този час на деня нямаше други посетители и аз се намерих сам срещу тигъра — приближих на една крачка от клетката и застинах неподвижно, впил възхитени очи в мощното му тяло. Той продължаваше да се върти в кръг, подминавайки ме с обидно безразличие, но аз стърчах търпеливо покрай него и скоро нахалството ми бе възнаградено — тигърът спря изведнъж и ме загледа. В зениците му обаче не съзрях нищо — нито любопитство, нито омраза. Макар и да стоях съвсем близо до страшната му лапа, той просто не ме забелязваше. Бе толкова величествен и недостъпен, че изправен пред гордата му осанка, аз се почувствах някаква жалка и незначителна твар, на която мястото е в клетката на гризачите:

„Като всяко силно същество, той не се интересува от невъзможното — рекох си с упрек за някои собствени заблуди. — Дава си ясна сметка, че между нас е решетката. Но само за миг да премахнем тази преграда и моята скромна личност ще привлече веднага височайшето му внимание."

Сякаш отгатнал мислите ми, тигърът присви уши и изръмжа така зловещо, че отскочих назад и едва не си плюх на петите. Като по команда се раздвижиха и животните в съседните клетки. Обърнах глава, озадачен от тази неочаквана суматоха, и зърнах да приближава по алеята висок момък с кожено яке и ръкавици. Той тикаше пред себе си бяла количка, от която изваждаше парчета месо и ги напъхваше между металните пръчки на клетките. Това бе първият сервитьор в зоопарка, който поднасяше обяда само на капризните и своенравни господари. По тази причина носеше якето и ръкавиците в топлия ден — да не го съдерат с острите си нокти, ако яденето не допаднеше на изтънчения им вкус.

След като обслужи дребосъците, той мина отзад и се скри зад една масивна врата. Аз го последвах и макар че на вратата прочетох надпис, който забраняваше достъпа на външни лица, не издържах на изкушението и влязох вътре. Озовах се в дълъг полуздрачен коридор с малки прозорчета от едната му страна и половин дузина клетки от другата. В клетките имаше здрави дървени скари, върху които се излежаваха по двойки лъвовете и тигрите.

Това бяха брачните ложета на хищниците и аз почувствах за миг лека завист към техния разкош — разполагаха едновременно с открит салон за посрещане на гости и с уютна спалня отзад, където да се отдават необезпокоявани от никого на любовните си игри. При това бяха обзаведени и с парно — по цялата дължина на коридора минаваха широки тръби, от които се излъчваше мека, приятна топлина. Не ги тревожеше и грижата за насъщния — тъкмо се питах къде ли потъна онзи ангел-хранител с бялата количка, когато го видях да излиза от една закътана стаичка в дъното на коридора.

Сега количката бе пълна догоре с едри късове месо. Той ги отмерваше на око и ги провираше ловко между пръчките на решетката. Направи ми впечатление, че го вършеше без страх и понякога ръката му бе само на педя разстояние от оголените челюсти. Но щом стигна до клетката на моя тигър, стана по-внимателен — вкара в действие дълъг железен шиш, с който набоде един тежък бут и го поднесе отдалече срещу зейналата паст на свирепия хищник.

Тази предпазливост никак не бе излишна — тигърът прилепи тяло към пода, като че се готвеше за скок, после с мълниеносно протягаме сграбчи своя пай и го вмъкна при себе си в бърлогата. И тук постъпи по един начин, с който окончателно спечели възхищението ми — не заби веднага зъби в апетитния бут, както сториха неговите събратя, ами го затисна с лапа, вдигна глава и изръмжа тъй гневно, сякаш някой се канеше да му го отнеме. А бе сам в клетката. Като истински звяр, той искаше първо да се убеди за сетен път, че няма такъв отчаян храбрец, който би дръзнал да посегне на плячката му, и чак тогава се зае с обяда.

През цялото време очаквах онзи пъргав момък с якето и ръкавиците да ми покаже изхода, но той въобще не се заинтересува от присъствието ми. Свърши си набързо работата, блъсна встрани празната количка и влезе отново в своята стаичка. Вратата остана отворена и аз си позволих да хвърля отдалече едно любопитно око. Зърнах грамаден хладилник, заел цялата стена, малка масичка в ъгъла и нисък миндер, застлан с грубо войнишко одеяло, а над него висяща лавица с транзистор и купчина списания.

Тази спартанска обстановка, изчистена от всичко излишно, отговаряше напълно на моите скромни нужди и нямаше как да не ми хареса. Още повече ми допадна, когато видях как стопанинът й хвърли ръкавиците, съблече якето и се изтегна удобно върху миндера; после протегна ръка — завъртя копчето на транзистора и разгърна лениво някакво списание. Зачете се щастливецът! Тук, в скритата от чуждите погледи стаичка, до парното, край цялата тая дива и всяваща ужас сила, затворена зад решетките.

Прииска ми се да съм на неговото място. Тогава нека да заповяда онази дърта вещица, домоуправителката — ще я хвърля без капка угризение в клетката на тигъра, та да я налапа с все нейната проклета домова книга, дето я навираше непрекъснато пред очите ми. Друга участ тя и не заслужаваше. Ще ме дебне всеки ден по стълбищата и ме прогонва далеч от пишещата ми машинка, а? Ами докога така?

Желанието да получа и аз ключ от тази привлекателна стаичка завладя толкова силно съзнанието ми, че изскокнах бързо навън и след минута вече бях при директора на зоопарка — млад, закръглен мъж с очила и умно, добронамерено изражение на лицето. Още от пръв поглед видях в него интелигентния човек, или поне такъв се надявах да бъде, след като бях мярнал отвън върху табелката и научна титла пред името му. Ето защо откровено и без излишни увъртания споделих големия си мерак да свържа оттук нататък своя живот със зоологическата градина.

—  Искам да се грижа обаче за клетките на хищниците — добавих накрая. — Те са моята слабост още от детството ми.

—  Тъй ли? — взря се изненадано в мен директорът. — И кое ви дава основание да мислите, че ще можете да се оправите с животните?

—  Това, че не мога да се оправям както трябва с хората — отвърнах му направо, спомняйки си отново за безсмислената битка, наложена ми напоследък от онази проклета душевадка — домоуправителката.

—  Какво искате да кажете? — не проумя веднага метафоричното ми слово директорът.

Отвърнах му, че всичко е много просто — след като не съм успял на моята зряла възраст да намеря общ език със себеподобните си, то съществува известна надежда да го открия сред животните. Или поне съм длъжен да опитам, в случай че ми се даде възможност да проникна отблизо в тяхното вълшебно царство.

—  Да, тук сте напълно прав — изрече с професионално задоволство директорът. — Животните притежават свой език, достъпен само за онези, които го познават и разбират. И които, естествено, ги и обичат.

—  Познанието се придобива — напомних му един от основните житейски закони, при все  че в личния си живот не го доказвах по най-убедителния начин. — А що се отнася до чувството ми към животните, в това можете да не се съмнявате — ще се държа към тях тъй, като да са мои родни братя. Още повече че имам неизразходвани запаси от обич.

—  С всички нас е така — поклати посивялата си глава директорът и в този миг ми заприлича на някаква стара, уморена птица, изоставена на произвола от ятото. — Но какъв сте вие? — поинтересува се най-сетне той. — След като желаете да работите при нас, редно е да се представите.

—  Естествено — отвърнах със спокоен глас, защото вече бях готов за подобен въпрос. — Ако питате за образованието ми, по професия съм филолог, дипломиран наскоро. Но истинското ми занимание, на което посвещавам в последно време всичките си сили, е прозата.

—  Значи сте писател — взря се недоверчиво в мен директорът, взимайки ме вероятно за един от онези окаяни самозванци, които пъплят навред из столичния град. — И какво сте написали, ако не е тайна?

—  При пишещия няма тайни — рекох и в потвърждение на думите си извадих от джоба поизмачкан екземпляр от моята книжка, който мъкнех винаги със себе си, тъй както и костенурката своята защитна броня. — Ето, засега това е всичко, излязло в завършен вид изпод ръката ми — подадох му тънкото сборниче. — Само една книжка с разкази като скромно начало. Ще се радвам, ако я приемете за спомен от запознанството ни.

—  С най-голямо удоволствие — понадигна се от креслото си директорът. — Но в такъв случай се чувствам задължен да ви отвърна със същото.

Той дръпна чекмеджето на бюрото, откъдето извади разкошно издадена книга с цветни корици, върху които бяха нарисувани разни диви животни и пъстро оперени птици. Тя се казваше „Кратка разходка из зоопарка" и носеше неговото име. Бях вътрешно поласкан от колегиалния му жест и в същото време обнадежден за крайния изход на моята визита; писателският усет ми подсказа, че сега вече нямаше как да бъда отпратен като досаден натрапник към вратата. Та нали и двамата бяхме хора на перото и макар да подреждахме изреченията в различни области на литературата, сродяваше ни една и съща страст — писаното слово.

Предчувствието този път не ме излъга — след като разменихме книгите и си стиснахме приятелски ръцете, директорът ми каза да намина на другия ден към него с молба и кратка автобиография.

—  Не   забравяйте   и   дипломата   —   напомни   ми той. — Лично за мен е по-важна вашата книга, но все пак трябва да спазиме известни формалности.

—  То се знае — грейнах от радостна усмивка аз. — В такъв случай мога ли да очаквам, че ще получа назначението.

— Има надежди — отвърна уклончиво директорът. — Но нека да не избързваме. До утре мисля да прочета разказите ви и това ще наклони везните. Ако ви представят в добра светлина, в което не се съмнявам, ще бъда изцяло на ваша страна. Тъй че засега ви казвам само довиждане.

Нямах нищо против да отложим решаването на нещата до следващия ден, след като и бездруго времето течеше при мен лениво и безцелно, като ручей в улея на празна мелница. Ето защо му благодарих за топлия прием и напуснах кабинета с нехайна походка — оттеглих се както подобава на един млад и самолюбие писател, при който честта и личното достойнство стоят над всичко. Но когато се озовах отвън сред хорския поток, желанието да се приютя зад високите стени на зоопарка, ме завладя още по-силно.

„Боже милостиви, нека веднъж да наклоним везните и в моя полза! — примолих се смирено, докато блуждаех из тълпата. — Помогни ми само този път и ти обещавам повече да не те занимавам с грижите си. Но сега не ме изоставяй! Протегни над мен всемогъщата си ръка, вкарай ме в онази чудесна стаичка!"

Изчаках да падне вечерта и се вмъкнах на пръсти в моята квартира. По стар навик включих нощната лампа, насочена тъй, че да осветява само лицето ми, а всичко наоколо да тъне в полумрак, после се сврях в леглото и разтворих книгата на директора. Кратката разходка из зоопарка ме грабна още в началото и не се откъснах от нея чак докато не прелистих и последната страница. На моменти ме налягаше дрямка, но не се оставях в плен на съня — наплисквах лицето си с няколко шепи вода от чешмичката и освежен, залягах отново над четивото.

Подкрепяше ме мисълта, че в същия миг директорът вероятно отмяташе един след друг моите кратки белетристични опуси. Това за мен не бе обикновена проява на любезност, а неделима част от представите ми за пишещото братство — да изчетеш съвестно и докрай книгата на някой автор, след като знаеш, че през същото време той държи в ръцете си твоята. Ако и ние не се четем помежду си, то каква надежда има тогава да ни четат другите?

На заранта бях отрано на крак — минах набързо под душа, докато хазайката ми все още топлеше леглото, после се обръснах старателно и приседнах ободрен до пишещата машинка. С молбата не срещнах особени трудности, но щом опрях до автобиографията, неочаквано изпаднах в нещо подобно на творческа криза. Привикнал вече да разгръщам свободно и нашироко мисълта си, този път изведнъж засякох и машинката ми спря да пее, преди да съм преполовил страничката. Та как е възможно да проследиш дори най-важните моменти от един човешки живот върху някакви си тридесетина реда?

Дваж по-трудно е да сториш това при живот като моя, изпълнен не толкова със случки и събития, колкото с вътрешни брожения: мераци разни, отломки от въздушни замъци, строени в ранни младини, съновидения и лековерни мечтания за бъдещето... Утешен от мисълта, че всичките тези житейски отпадъци ще ей намерят един ден мястото в моята голяма книга, която зрееше вече в съзнанието ми, аз натраках още половин страничка и се понесох към зоопарка.

Из целия път бях в плен на две взаимно преплетени вълнения: питах се как ли е възприел разказите ми директорът и дали ще получа тъй желаното назначение. Второто би трябвало да ме интересува повече, но и писателската суета не е никак за подценяване, тъй че когато влязох в кабинета му, имаше за какво да бъда обърнат целия на слух; в този миг изгарях от нетърпение да чуя възторжени отзиви за книгата ми, пък ако ще след това да си остана вечно на улицата.

Както подобава на човек като него, директорът ме посрещна доста сдържано — подкани ме с мълчаливо кимване да седна и запита дали съм готов с документите. Плъзнах върху бюрото молбата и кратката автобиография, прищипнати в дипломата, и замрях в очакване. Той ги разгледа внимателно, след което извади от вътрешния джоб на сакото изящна химикалка, извъртя едно голямо ДА отгоре на молбата ми, а под него положи с началнически размах и подписа си.

—  Поздравявам ви — протегна към мен малката си ръка и аз я стиснах с най-искрена признателност. — От този момент сте вече назначен. Надявам се, че ще се чувствате добре в нашия зоопарк.

—  Благодаря ви! — ухилих се като някакво улично хлапе, намерило монета върху тротоара. — Вие направихте толкова много за мене!

—  Трябва да благодарите преди всичко на таланта, който ви е дала природата — рече директорът, на когото вече гледах като на щедър благодетел. — Прочетох само част от разказите ви, но и това бе достатъчно да открия във вас родения писател. Радвам се, че случаят ме срещна с един млад и надарен творец, за когото мога да направя нещо.

Нататък той се отпусна удобно в креслото и ме обсипа с такива ласкави комплименти за умението ми да съзирам малките, невидими на пръв поглед подробности от живота и да ги предавам после леко и увлекателно върху хартията, за изтънчения ми стил и с вкус извайвани изречения, които сами звучат в ухото на интелигентния читател като отделни произведения, че усетих как се изпотявам и ушите ми пламват от смущение. На свой ред и аз не се поскъпих на похвали за неговата книга, като между другото не пропуснах да подхвърля, че не съм мигнал чак докато не затворя и последната й страница.

—  Изкарах една безсънна нощ — рекох, — но не съжалявам. От нея научих толкова много неща за околния свят, колкото не са ми дали и дебелите томове на класиците. Дори почувствах известно угризение, задето целият този богат и загадъчен свят, описан тъй сполучливо от вас, е останал довечера извън обсега на моите интереси.

—  Това не бива да ви тревожи — отвърна директорът. — При вашата възраст никога не е късно да се навакса пропуснатото. А и не бива да забравяме, че познанието започва от момента, в който проумеем нашето невежество. — Произнесъл тази стара истина за човешкото несъвършенство, той скокна пъргаво от креслото, разтвори прозореца и подвикна: — Хари, ела за малко насам.

След минутка в кабинета влезе онзи пъргав момък с коженото яке и черните ръкавици, когото бях наблюдавал предния ден как храни животните и се изтяга после като преял кайман в задната стаичка; в същата уютна и скрита от чуждите погледи обител, за която всъщност копнееше сърцето ми.

—  Хари, ето го младежът, за когото ти говорих — представи ме без излишни церемонии директорът. — Предполагам, че няма да възразиш, ако го зачисля в твоя сектор.

—  Разбира се, шефе — смигна ми тарикатски Хари и с този свойски жест спечели още от първата ни среща симпатиите ми. — Много добре знаете, че ми трябваше точно такъв човек за помощник.

—  Е, вече го имаш — разпери късичките си ръце директорът. — Желанието ти най-после е изпълнено. Но в замяна ще искам да го въведеш във всичките тънкости на работата.

—  За това не се грижете — изрече с тона на вещия наставник Хари. — За няколко дни ще го направя най-добрия гледач в зоопарка. Хайде, приятелче, да вървим — обърна се той към мене. — Наближава времето за обяда.

Последвах го като покорно чираче, на което предстои тепърва да напредва в занаята. Изгарях от желание да грабна час по-скоро количката и да се понеса с присъщото ми усърдие покрай клетките на любимите ми животни — хищниците. За моя радост това се оказа далеч по-лесно и достъпно, отколкото си мислех — след като ми обясни набързо кое що, Хари предостави цялата работа на мене. Той караше някакви съкратени курсове за бармани и сервитьори и единственото му желание бе час по-скоро да надене бялото палтенце някъде край морето и си напълни за кратко време кесията, като изтръсква джобовете на онези наивни заплеси — туристите. За мен нямаше никакво съмнение, че ще успее, като го наблюдавах какъв пъргав и обигран младеж е — бе надарен от природата с дълги, великолепно овладени ръце, които движеше тъй ловко и уверено, че направо можеше да те хипнотизира. А какво повече бе нужно за един бъдещ барман!

Хари притежаваше всичко онова, което ми липсваше откакто се помня: весел нрав, нелишен от хитрост, добро самочувствие и бистър поглед върху живота. А като прибавим и радушния, открит начин, по който ме прие в своето царство, то сами ще разберете защо съм запазил към него нежни спомени и до ден днешен. Та колко са хората, мисля си сега, които са ме дарявали с толкова приятелска щедрост и откликвали тъй бързо на желанията ми! Не ми допадаше само това, че се отнасяше презрително към животните и ги наричаше „вонящи мърши", но пък никога не съм надценявал чак дотам чувствата и пристрастията си, за да ги натрапвам и на другите; нека всеки да върви по своя си път и се вслушва в гласа на своето сърце, без да пречи и досажда на околните, ето я цялата ми житейска философия.

Как би отвърнал обаче тигърът на това? То се знае — с презрително ръмжене. И ще бъде по-близо до истината.

следва

 

Илюстрация: ©Георги Чепилев

 

Разказът "В клетката на тигъра" на Янко Станоев е от сборника „Ревност и любов” – 1986, издателство „Български писател” и е в основата на анализа от статията на Марина Тодорова "Прозата на Янко Станоев - любов към обикновените хора".

 

Янко Станоев в Диаскоп

 

Мариана Тодорова за Янко Станоев:

"Прозата на Янко Станоев – любов към обикновените хора"

 

---

 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.