Оливия Кемпбъл: "Сърцераздирателната изобретателност на писателката-майка"

Оливия Кемпбъл изследва какво коства да балансираш между изкуството и това да си родител в Америка.

Превод от английски език: Юлияна Тодорова 

Че на великите автори мъже им трябват дълги периоди несмущавано уединение, за да измислят и пишат книгите си, е нещо, което рядко се оспорва в литературния свят. Този от тях, за когото се сещам най-често, е Дж. Д. Селинджър, който си построява барака в гората на четвърт миля от собствения си дом, за да има тихо местенце за работа, далеч от семейството си. Свещеното работно място е абсолютно разумна потребност; много писатели продължават да зачитат отдалечената барака или постройката в задния двор като съвършената среда, в която да сътворяват най-добрите си творби. Проблемът е, че Селинджър използвал бараката, за да избягва всичките си останали задължения. Пребивавал в нея със седмици, като оставял съпругата си да отглежда сама двете им малки деца. Но тя трябвало да се грижи и за него, като му носи сандвичи, за да не умре от глад.

Ако някоя писателка се държи по подобен начин, шансовете са да я заклеймят като небрежно чудовище. Вместо това, паркирани коли, килери и бани са местата, където майките-писателки търсят уединение за творчество.

„Не може да цениш прекалено писането, ако имаш деца. Не може да показваш придирчивост или превзетост. Не може винаги да пишеш в някое хубаво кафене. Кандидатствах за субсидия от Националната асоциация по образование в „Бъргър Кинг”: там имаше безплатен wifi и детска площадка на закрито.”, казва Алисън Стайн, автор с увреждания и самотен родител. „Написах две дисертации с бебе до мен. Написах черновата на най-новия си роман, докато синът ми учеше неприсъствено в Zoom. Първия си роман „Път извън зимата” написах в местния парк с ледена пързалка, където синът ми беше част от клуба по пързялане.”

Първото нещо, което направих, когато сключих първия си договор за книга през 2018-та, беше да дам 2-годишния ми син на дневна занималня три пъти в седмицата. Преди това нямах достатъчно време за работата си като журналист на свободна практика, така че да изкарвам достатъчно пари, че да си позволя дневна занималня. Виждате ли порочния кръг на проблема? Прекарвах дните си в опити да наместя часове за работа в програмата на сина ми: писане по време на неговия сън, интервюта със специалисти по телефона с бебето на ръце и какво ли още не, докато се молех той да разреди постоянните си молби да му приготвя нещо за хапване.

Дневна занималня три дни в седмицата беше страхотно начало, но прекарвах още много вечери и уикенди, като се криех в спалнята, докато съпругът ми се опитваше да отложи неизбежното почукване на заключената врата. Когато Ковид пандемията удари, историческата ми нехудожествена книга „Жени в бели престилки: как първите лекарки промениха света на медицината” не беше съвсем довършена за разлика от дневната занималня на сина ми. Отново трябваше да се заема с отглеждането на детето на пълен работен ден. (Да не говорим за това, че надзиравах обучението онлайн на двете си по-големи деца.)

Всички имаме в главата си опияняващия образ на автори, пишещи книгите си, докато седят блажено зад огромни бюра от красиво дърво с изглед към зелени дървета или небостъргачи. Но ако наскоро сте чели книга, написана от жена с деца, има много голям шанс да е била написана, докато тя едва ли не се е крила, крадяла от съня си или прибягвала до изобретателни решения. (Или дори и трите.) Когато търсех в социалните мрежи истории на жени-писателки, на които се налага да се крият, за да си свършат работата, бях залята от отговори. Много от тях жонглират с професиите си на пълен работен ден. Локдаунът заради пандемията още повече влоши нещата. Най-много се впечатлих от нивото на изобретателност. Майките са хитри и настоятелни същества.

"Не може да цениш прекалено писането, ако имаш деца. Не може да показваш придирчивост или превзетост. Не може винаги да пишеш в някое хубаво кафене."

„Имам близнаци, които тъкмо станаха на 5 и съм написала три книги в последните две години. Криех се в банята, седях на ваната, в офиса, в колата, в една малка порутена барака, на кашон и в едно малко пространство, което си бях направила между навеса и оградата”, казва д-р Прагя Агарвал, автор на „Майчинство: за избора да си жена,” „Разплитане на несъзнателния предразсъдък” и „Да можехме да знаем какво да кажем: да разговаряш с деца за расите”. „Беше трудно, особено по време на локдауна. Все още успяват да ме намерят.”

Дженифър Уилямс Бардсли написва „Добър улов” в каравана, паркирана на уличката й. Мелиса Гуида-Ричардс пише книгата си „Какво трябва да знаят родителите за осиновяването на деца от друга раса”, като се крие в банята или пише в телефона си, а двете й малки момченца си играят на пода. Лин Мелник прекарва времето от януари 2020 до март 2021, когато пише „Трябваше да измисля начин, за да оцелея”, докато се крие в коридора, килера и банята. Джорджина Крос, която е написала три трилъра и следващата година ще издаде още три, превръща мазето си/склад/убежище в импровизирано работно място. В момента три затворени врати, няколко стълбища и една шумна бяла машина я разделят от децата й.    

 „Аплаузи за любимата ми клавиатура Logitech K480 Bluetooth, която битува под седалката на мястото до шофьора”, казва Катрин Билсън, автор на почти дузина исторически романтични романа. „Болшинството от творбите ми са писани с тази клавиатура, свързана с поредица телефони и таблети, докато съм седяла при басейна или игрището за крикет.”

Ограниченията си имат и полезни страни; много писателки споделят, че да имат деца им е помагало да спазват график, да се концентрират и да са по-продуктивни. Нямаш време за писателски блокаж, когато знаеш, че разполагаш само с два часа за работа, докато детето спи. Няколко майки отдават дължимото за кариерата си на децата си, които са спели непробудно. Други споделят, че са започнали да пишат разкази и поезия вместо романи, след като са се появили децата, защото дължината на първите е пасвала по-добре на спорадичните периоди за писане, които са им били позволявани.

Едновременно и благословия, и проклятие е, че писането е нещо, което може да се прави навсякъде. Като цяло, колата изглежда е любимото убежище. Бунми Ладитан, Дорийн Ни Гриофа, Джулия Файн и Даян Зина са известни писателки, творящи в автомобилите си. Хедър Фрийз, автор на „Най-лошото момиче на планетата”, доста е разчитала на возилото: „Карах, докато двете ми деца заспиваха в колата, паркирах, дремвах на предната седалка за 20-ина минутки, за да се ободря, после засядах над компютъра и пишех!” Очевидно баните и килерите също са пълни с мами, които пишат. Фитнес зали – когато в тях има и кътове за деца – са другото любимо място. А знаете ли, че някои майки пишат, докато кърмят? Стейси Биърлийн редактира сборника с разкази „Опростявай” на Тод Голдбърг, като подпира ръкописа на възглавницата, върху която новороденото й бебе лежи в скута й.

Ерин Кар пише дебютния си мемоар „Напушена: едно последно дръпване и други лъжи, които почти ме убиха” за  15-годишната си борба с пристрастяването към опиати, с новородено и друго 14-годишно дете в дома си. „Написах доста от книгата, докато кърмех. Поставях лаптопа до възглавницата на бебето. Част от книгата написах в банята, криейки се от децата си”, ми сподели Кар. „ Не мисля, че хората разбират онова емоционално изтощение, което идва с това да си писателка-майка. Книгата, която пишех, изискваше да съживя едни от най-тъмните моменти от живота ми и понякога изпитвах шок да се върна към света, в който живея днес.”

Разбира се, писането не е просто да седиш пред компютъра или белия лист. То също е обмисляне, четене и преживяване на неща, които вдъхновяват. Може да е лесно да правиш тези допълнителни неща, докато се грижиш за някого, но не винаги е така. Открила съм, че е почти невъзможно да решиш проблеми със структурата на ръкописа или сюжета, докато малкото дете се тръшка, че си сбъркала с фигурката му за изрязване.

„Определено познавам болката от това да правиш опити да се концентрираш върху писането на сцена, докато някой ти каканиже подробно приключенията на „Томас и приятели”, казва Бриан Мур, автор на „Всичко се прецака” и „Младо умно нещо”.

„Идва моментът, когато се крия много нескопосно. Ама защо мама е под одеялото, седнала по средата на дивана? Пише в телефона си в Google Docs, докато е в невидимата си крепост”, казва Ашли Франклин, автор на „По-добре заедно”, „Пепеляшка”, „Гласът на Ксавиер”, „Не точно Снежанка” и есета в сборниците „Едно време в Ийд” и „Това, което не очаквахме”.

„Написах първата си книга в приложението Notes, докато бутах детската количката из секцията за замразени храни в супермаркета (беше много горещо лято) и докато хвърлях поглед на детето в парка”, казва Джесика Ан Фрийдмън, автор на „Неща, които помагат”. „Пиша втората си книга, напълно отнесена, когато се натъквам на поток от факти за Покемон и само си мърморя „Ъхъ… тъй… о, това е интересно!”

За мен има четири проблема, които се намесват, когато майките-писателки търсят време за себе си, за да работят: омаловажаване на писането (особено когато го правят жени), принизяване на женското писане до хоби, подценяване на труда, свързан с отглеждането на дете и културните очаквания майките да отдават себе си и вниманието си единствено на децата си.

Майките са изобретателни, настоятелни същества.

„Адски трудно е”, казва Кар. „Често се чувствам, все едно се провалям и в двете, защото нито на едното не мога да отделя времето, което заслужава. А и толкова много писане означава незаплатен труд, точно като това да си родител! Дори когато не пиша, често съм обзета от мисли за това, върху което работя. И тогава изпитвам вина.”

За мен чувството на вина също излиза на повърхността всеки път, когато имам време за себе си и не го прекарвам в писане. Когато бях на свободна практика и се опитвах да свързвам двата края, напрежението винаги да измислям следващия параграф от писанието в главата си, да използвам всяка минутка без детето за писане, беше огромно.” 

„Пиша с деца наоколо, откакто най-голямата ми беше на 5. Сега тя е в колеж. А аз съм изморена”, казва Лила Стърджес, транс майка и автор на няколко книги от популярната серия комикси „Дърварки”. Стърджес дискутира дилемата да бъде майка с творчески намерения в „Адвокат на фикцията”: „Познавам няколко чудесни, креативни жени, които в момента вече са изчерпали изобретателността си поради това, че всичките им творчески проекти са в застой, защото гледат бебетата си. Като прибавим обидите, че децата им се нараняват, те се наказват дори за това, че искат да работят по собствените си проекти… Не смятам, че мъжете разбират колко трудно може да се окаже за майките да молят за неща лично за себе си.”

Разбира се, това не е нов проблем. Като самотна майка, отглеждаща две малки деца, Тони Морисън става в 4 сутринта, за да пише „Най-синьото око”. Максин Хонг Кингстън дава на детето си пълна торбичка с дъвчащи бонбони, за да „купи” за себе си 20 минутки за писане. По същото време, когато Селинджър се самоосвобождава от задълженията си по отглеждането на собствените си деца, Шърли Джексън пише и отглежда четири деца (17 книги!). Предпочита да пише рано сутрин, докато те спят или след като са станали от сън, но често ги отпраща навън и се опитва да ги наглежда през прозореца, докато печата на машината. Понякога съседите й връщат някое дете, което се е отдалечило твърде много от къщи.

Жените-писателки винаги са били против очакванията, че могат да се справят с всичко наведнъж. Мъжете автори винаги са възхвалявани за дисциплинираните си отшелничества за това, че се изолират, за да пишат; а жените са хвалени за това, че едновременно жонглират между писането и семейството. Но не може да имаш и двете. Или писането като трудоемък и струващ си занаят, който изисква време за себе си или не, независимо от пола на автора.

„Ама как се справя тя с всичко?”, размишлява обществото и се взира в изнурената майка-автор, стиснала книгата си в едната ръка и бебето в другата. Като не уцелва равновесието между работния процес и живота или границите между тях. Като краде от съня си. Крие се в килера. Ядосва се прекомерно от липсата на подкрепа. Като почти се съсипва. Много майки казват, че са имали чувството, че е социално неприемливо да молиш за помощ с отглеждането на децата, за да могат и да пишат. Съществуват стотици проекти за писателски резиденции и по-кратки периоди за писане с престой извън дома, но едва ли има и дузина, които подкрепят родители-писатели.

„Като самотен родител имах всякакво извинение да спра да пиша и всъщност съм писала с нула подкрепа: никаква възможност за неплатен отпуск или работа на пълен работен ден, аванс, детска градина или родител-партньор”, казва Стайн, чийто последен роман „Транс-страни” ще излезе през октомври. „Ако се откажа от писането, не бих била добър родител, защото няма да съм завършен родител.” 

Да получа отклик от толкова много майки и като зная, че се докосвам само до повърхността на темата, беше едновременно вдъхновяващо и възмутително. Бясна съм, че родителите не получават подкрепата и пространството, което заслужават, за да творят изкуство. Но съм вдъхновена от това, че никоя от тях не е позволила на обстоятелствата да я спрат от създаване на творчество. Просто си представете колко много невероятни книги, есета, стихотворения щяха да бъдат написани, ако обществото беше дало на майките-писателки времето и пространството, от което се нуждаят, за да творят. Ами ако признаехме, че те заслужават това, точно толкова колкото всеки друг; че не желаят да правят всичко наведнъж? Не бива да се впечатляваме от това на какво са готови майките, за да пишат, би трябвало да се възмущаваме, че нещата стоят по този начин.

 „Мисля, че да оцелееш като писател, който е родител… изисква решимостта, от която останалият свят би могъл да се поучи”, казва Стайн. „Необходимо е да си проправяме собствен път по всякакъв възможен начин и да се опитваме да премахваме бодлите за онези, които идват след нас.”

Оливия Кемпбъл, 3 септември, 2021

Оливия Кемпбъл

Оливия Кемпбъл е автор на „Жени в бели престилки: как първите жени лекарки са променили света на медицината”. Нейни материали са се появявали в The Atlantic, The Cut, Smithsonian Magazine, HISTORY, The Guardian, Atlas Obscura, and Aeon и др.

►Прочети в оригинал

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.