Христина Мирчева: "Неизяснени обстоятелства, потънали в забрава"

Дневникови записки от скука

Асенчо разперва ръце като криле и се спуска надолу по стръмната улица, сякаш иска да полети. Издава слаб свистящ звук като от перки на вертолет, а ръкавите на мръсната му риза се веят от вятъра. Спи ли изобщо лудият, никой не знае. Когато и да минеш през площада на малкото градче, за да отидеш до спирката или до магазина, или до пощата, все ще го видиш. Вече дори не проси пари, не върви след туристите с протегнати ръце и сякаш съвсем се е смирил. Косата и брадата му до такава степен са побелели, че му придават вид на светец. Но какъв ти светец е лудият Асен! И родителите му бяха луди, жена му също, както и двете им деца – момче и момиче, оставени на грижите на бащата, които не растат и все са деца, макар и с бръчки.

Най-голямата мъка на Асенчо обаче си остана майка му, която, незнайно как и откъде беше стопанка и собственик на една от най-големите къщи тук. Беше. Но ето какво се случи.

Градчето по това време се прочу с ресторанта, чийто собственик имаше вила по тези места и се славеше като човек с неясно минало. В кръчмата идваха гости от столицата, както и туристи, понеже мястото беше кръстопът за известни курортни дестинации и трафикът на изгладнели пътници беше постоянен. Влаха – така му викаха и никой не знаеше истинското му име, както и откъде е. Той от своя страна знаеше всичко за всеки. Знаеше и за Асенчо, но най-вече знаеше за неговата луда майка. За нея той беше благодетел, а тя - постоянна гостенка в ресторанта със запазена маса и с безплатен обяд всеки ден – пилешка супа ли, кюфтенца с доматен сос ли, или сочна пържолка – каквото си поиска.

Асенчо често я наблюдаваше отвън, дебнеше я как се храни сладко, а тя му се заканваше с юмрук, обсипваше го с проклятия, а после викаше за още ракия. Влаха умираше от смях, това си беше истинска атракция в унилите горещи следобеди на скучното градче. Един ден майката внезапно почина, а много скоро след нея Влаха заряза кръчмата и повече не се видя.

Асенчо и двете му деца останаха на пътя. Старата жена приживе направила завещание и приписала къщата и всичко, което имала на Влаха срещу уговорката той да я гледа на старини. Понеже цялата работа беше доста съмнителна, кметът намери адвокат, опита се да съди измамника, но документите на човека били изрядни, аутопсията не дала никакви доказателства за насилствена смърт. Кметът беше посъветван да внимава къде стъпва и с времето всичко потъна в папки и се забрави.

Само Асенчо не забрави. Озлоби се безмерно и пакостеше в лудостта си. Беше принуден да заживее с децата в изоставения стопански двор при кравите и да разчита само на добрата воля на хората от градчето. Оцеляваха от просия, живееха ден за ден. Остана само споменът за голямата просторна къща с двор и цветя, сенчести дървета и зеленчуци,  за времето, когато пътуваше за работа в големия град – винаги избръснат и с бяла риза. Влаха беше сложил ръка дори на снимките, ей така от някаква необяснима злоба сигурно.

С годините събитията избледняха, а лудият превъртя съвсем. Спускаше се всяка сутрин като вертолет по стръмната улица или стоеше с часове до пресъхващия поток, загледан там, където само той си знаеше какво е.

Снимка: Личен архив

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.