Здравко Попов: "Записки на един принц"

На Йоан Левиев

Реших да седна и да напиша всичко това най-вече заради всекидневно прииждащите (все още!) писма от поданици на царството ми; прочее бездруго смятам, че е време най-сетне да се хвърли светлина върху тази история. Чудно или не, до ден днешен тя все тъй остава забулена в догадки, търпяща безконечни противоречиви тълкувания – къде несъстоятелни, къде направо абсурдни.

Всъщност всеки познава в общи черти нещата до момента, в който аз се ожених за Снежанка. Тук искам да потвърдя, че епизодът с ковчега е правдив: пътят беше лош, планински път, конят ми се подхлъзна някак си, а от сътресението парчето отровна ябълка, заседнало в гърлото на любимата ми, падна и тя се върна към живота. Вярно е още и това, че джуджетата реално бяха на сватбата (как ще пропуснат такова плюскане без мярка), „ядоха, пиха и се веселиха“ на гърба на данъкоплатците, а намериха сили и за кретенските си танци.

Впрочем джуджетата въобще останаха при нас. Съгласих се със Снежанка, че все ще потрябват за нещо в двореца, пък и самият морал го изискваше.

О, защо го направих...

Но, като съм се захванал да пиша, нека да спазвам известен ред. Снежанка действително имаше някаква хубост, а освен това виртуозно умееше да се прави на още по-хубава. Естествено тя в никакъв случай не бе чак дотам ослепителна красавица, за да се оправдава изключителната ù централна роля в нашия роман, както това особено много се нрави на простолюдието.

Всъщност както и да е. Разбирам, че това безобидно инак момиче още от най-ранно детство е било системно репресирано от мащехата си, още повече при пословично безволевия си баща. Но образованието ù така или иначе бе нещо скандално за човек, расъл все пак в дворец. Струва ми се, бих могъл да съставя цял речник от нейни бисери, произведени, когато е ставало въпрос за едно или друго. Ето от този фасон:

ЕВРИКА – жена на някой си Архимед, която той повикал в банята (за пешкир ли, защо ли?)
ДОН КИХОТ – водач на въстание в Испания. (Все пак каква забележителна географска точност!)
ПЛАТОНИЧЕСКА ЛЮБОВ – забременяване от разстояние.
КОМАРДЖИЯ – човек, който се храни с комари.
БЕЗЧИНСТВО – недостиг на чинове в дадена паралелка.
ДАТЕЛЕН ПАДЕЖ – падеж, който се прилага на определени дати.

И прочие, и прочие – десетки подобни, всекидневно, та и среднощно. И на такава основа – този изключителен неин монопол на централна фигура в историята ни!

– Угаси ли лампата? – попита ме тя първата вечер.
– Да.
– Все пак би могъл да станеш и да провериш за всеки случай, нали?

Е, и? Какво трябваше да направя аз? Да ревна от обида или като кротък идиот да предприема още по-оскърбителни за мен пояснения, тоест: не е нужно да ставам на всяка цена, за да установя дали лампата е угасена, достатъчен е зрителният аргумент, че от светло е станало тъмно... В името на добрия тон преглътнах обидата и станах – за да „проверя“. Но не би! Тя, след като ме изслуша много внимателно, се измъкна по съвсем женски начин:

– Доста опак човек си. Че как мога аз, със затворени очи, да зная кога е светло и кога е тъмно? А ти, вместо да умуваш, по-добре наистина да беше проверил!

Процвилих, честна княжеска дума...

– Аз също съм със затворени очи! А щом е така, как мога да зная, че и ти си със затворени очи?
– А ти, щом си със затворени очи, откъде знаеш, че е станало тъмно?

Мравки ме полазиха по гърба. Никога не бих повярвал, че е възможно такова нещо. Почувствах умора от досада. Така още в тази първа нощ аз разбрах какво, общо взето, ме чака занапред. Но съвсем скоро се оказа, че не съм предвидил и стотна част от същинския кошмар... Наред с манията й да поддържа (тероризира) цяло сборище козметички, коафьорки, маникюристки и масажистки, тя притежаваше и някаква фобия от въображаема микрофауна, поради което в двореца всекидневно се разливаха варели със спирт за почистване“ на всичко видимо и невидимо. В това поприще тя не се доверяваше никому – до задъхване търкаше сама чаши, вилици, вази, дръжки на врати, тоалетни седалки... За да се стигне до онзи злополучен следобед, когато аз, отивайки в тоалетната, запалих цигара и преди да седна върху седалката хвърлих машинално клечката кибрит зад себе си. И седнах... Макар и за миг. Огнен обръч се образува тутакси около седалищните ми части: този път изревах като пропаднал в камината коминочистач, при все цялото ми царско достойнство!

Ти се наведи по-добре, аз ей сега ще те полея с вода – произнесе със сатанинско хладнокръвие тя. Но в бакъра, който домъква, също имаше спирт! С леопардов скок се хвърлих върху килима в коридора, за да се омотая като палачинка. После докторите ме позакрепиха, но аз трябваше три седмици поред да посрещам чужди делегации с изцяло изрязан отзад кръг на мантията си, седнал върху овлажнен с лавандулов мехлем памук в леген, уж маскиран някак си на трона. Но когато се налагаше да вдигна тост? Дори да се изправех, с гръб към облегалката, с какво самочувствие можех да говоря, след като знаех, че отзад приличам на някакъв незавършен и впрочем най-скръбен в света павиан?

Джуджетата, на свой ред, се оказаха далеч по-малко поносими, отколкото в най-мрачните ми предвиждания. Бяха сприхави, за щяло и нещяло, завистливи, подслушваха и надничаха навсякъде. Бяха готови да издържат и две денонощия в някое нощно шкафче или японска ваза в спалнята, за да откопчат нещо от интимния ми живот със Снежанка, По-точно от най-интимния. А после да разпространят сред прислугата събитията, разкрасени до неузнаваемост.

Доста време измина, докато си разработя цялостна стратегия за борба с тази напаст.

Разбира се, най-сигурното бе някак да ги разединя. Като начало се досетих да отлича едно от тях с почетна лента – абсолютно щурава и нередовна между впрочем. Така постигнах първия си успех: това веднага предизвика бясна злоба у останалите шест. Кабинетът ми, в който преди туй не вършех почти нищо, тутакси бе залят с доноси срещу тъпака, носител на ивицата от чаршаф, наречена „почетна лента“. А в негово присъствие, интересно, тез двуличници се държаха съвършено иначе: с безподобно актьорство те се надпреварваха да му изразяват някакви „най-дълбоки почитания и да изобретяват един от друг по-предвзети и по-угоднически комплименти!

Но това не бе достатъчно за мен. Останалите шест джуджета все пак представляваха доста монолитна групировка, обединени от своята непоносимост към този с лентата. Тогава пуснах в ход званието „пазител на пижамата“, което липсваше като почетна длъжност дори в списъците на Сюлейман Великолепния. Естествено, лепнах го тъкмо на най-бездарния, нескопосан във всяко отношение пигмей. Накрая взех, та въведох и номерация сред тях, напълно произволна, разбира се: от номер 1 до номер 7.

Това ги довърши...

Доносите потекоха като река. „Защо, ако смея да запитам, съм декориран с тоя посредствен номер 4, докато разни парвенюта и медицински доказани мутанти се пъчат в обществото с 1, 2 и 3?“

Вече бях гарантиран. По всяко време знаех не само кой номер интригант или генномодифицирано нищожество предвижда да се напъха през нощта в спалнята ми (и точно къде), но и въобще кой какво и кога е отмъкнал от джобовете ми и от кабинета, какво точно е изречено по мой адрес и прочие.

Това добре. Но тези придворни поети...

О, гмеж!

О, гнусота!

Заради манията на Снежанка да поддържа някакъв „артистичен облик“ в обстановката на двореца аз трябваше, треперещ от бяс, да подписвам „творчески договори“ за сътворяване на най-немощните, най-притворните и следователно най-отблъскващите писания, които нечия представа би могла да побере! „Да напише поема за иманентния чар на Нейно Величество...“ Иманентния чар! Кого да попитам що за дивотия е такова нещо, къде е атомът разум, който все пак трябва да е заложен!

Хеле пък имаше един такъв сбърканяк сред поетическите недоразумения, дето се подписваше „Елио“. О, роб – о, въжеиграч – о, мекотело! Когато срещнех тук и там страниците му, „забравяни“ с изумяваща точност дори по пейките в парка, та и в параклиса, имах усещането като да се прегръщам с дълбокоокеанско главоного.

О, нека бъда слонче сиво,
с хоботче нежно – дунапрен:
така нослето ти игриво
ще гъделичкам аз смутен...

Естествено посветено на Снежанка.  Ех, как не те уловя аз тебе за пъпчивия врат... Че да те помъкна към готварната... Па да включа месомелачката, па като започна с хоботчето – докато те изкарам целия от другата страна! Но смачканякът никога не се показваше пред очите ми сам. Отлично си даваше сметка какво изживяване го чака...

– Ваше Величество! – подвикна един ден под прозорците ми дебелакът – главен готвач. – Докараха съвсем прясна бамя, най-ранната в царството! Нали много обичате, мисля да я приготвя с глиган, какво ще кажете?

– Не! Не с глиган! Обичам бамята с придворен поет! Само че него го напълнете с кестени! Конски кестен, неолющен... действайте!

– С удоволствие, ама малко е неудобно, тоя е написал поема от шейсет страници за жена ми!

Горе-долу така вървеше животът ми в двореца – неотменно така – и това е то цялата истина за съвместното ни битие със Снежанка, което някои с умиление обичат да изопачават. „И заживели принцът и Снежанка щастливо дълги години, до дълбока старост.“ Та даже прибавят: „...и им се народили много деца.“

Слава богу, поне това не стана.

Финалът бе далеч по-резонен. Снежанка просто се подпали по пътешествия из чужди страни, а след един от поредните воаяжи не се върна никаква.

В двореца достигна слух, че свързала живота си с някакъв арабски шейх (според едни), или с прочут гросмайстор по шах (според други). Ха-ха! Ето нещо, което ме прави истински щастлив!

Най-сетне кошмарите ми приключиха.

Автоматически отпратих джуджетата обратно в планината, ограничих им един тесен жизнен периметър, естествено в най-непристъпните пущинаци - всичко това с нарочен указ. Заживях сам – най-сетне сам – и се отдадох на своите пренебрегнати литературни занимания и на изобретателство. Бях щастлив, нека го кажа още веднъж! Бях щастлив...

Докато на един бал в двореца ми се появи девойка, някаква си Пепеляшка. Барем три пъти си забравяше обувката, все лявата, при това по такъв наивен начин, че цялата тази плитка режисура в края на краищата стана съвсем прозрачна. На четвъртия път я задържах.

Харесах я, мисля, че дори я обикнах. Хубава беше Пепеляшка, забавна и глупава – а какво повече можеше да се иска от една съпруга? Да, сигурно съм я обикнал, защото ù посветих най-хубавите си епиграми, а също тъй и най-сполучливите си изобретения: холов ветропоказател, будилник с вътрешно горене, алуминиев анцуг с променяща се геометрия на яката, много удобен за състезания по време на градушка. И още някои.

Момичето се отнесе със затрогващ интерес към заниманията ми, дори попита не бих ли могъл да изобретя някаква чаша, от която ще можем да пием едновременно, като израз на взаимната ни любов. Още не зная защо поръката малко ме затрудни. Сватбеното ни празненство бе предавано изцяло по 72-часова програма. Впоследствие узнах от населението, че най-вълнуваща била първата ни брачна нощ, само дето не разбрали думите на булката ми „не се притеснявай – маломерен, но пъргав“. Иначе, окапали от смях пред телевизорите. А аз съвсем не бях давал разрешение за скрити камери и други скришни неща, както и да е.

И отново – уви!

Главоболията ми започнаха още след свършека на цялостното предаване. Пепеляшка се събуди с твърде кисел израз.

– Защо, мила! – попитах аз.

Разбира се, тя сякаш това и чакаше. Тутакси се разциври, че я бил отвлякъл принц, а не змей: било къде-къде по-романтично... Да оставим това, че съвсем не я бях отвличал. Но се почувствах някак засегнат от изказаното. Вдигнах рамене и отсякох, че нито съм змей, нито умея да се превъплъщавам в такъв. Сълзите ù потекоха като от водосточна тръба, тя започна да тропа с токчета и да пищи: „Змей! Искам змей! Искам!“

Досетих се за един от министрите си, който май бе подходящ за случая, предвид някои негови антропологически частности. Повиках го, завърших образа му със зелен латекс и го отпратих в крилото, където обитаваше Пепеляшка.

В първата минута тя действително бе във възторг – дотам поразяващ бе ефектът. Но тъй или иначе не помисли за змей повече. А бях се погрижил да й пратя истинска екзотика – комай единствения на планетата змей евнух... На четвъртия ден пристигна журналист, за интервю. Помолих Пепеляшка да се заеме с това, понеже главоболието ми вече бе непоносимо.

– Поклон на Ваше Величество – закълчи се кретенът. – Според най-авторитетните анкети в царството вие сте истински щастлива съпруга: мъжът ви е благородник, писател, изобретател... Смятате ли, че можете да бъдете адекватна в подобна обстановка?

– О! – изчерви се Пепеляшка. – Още е рано да зная това... Но като се има предвид, че всички от нашия род са имали деца, защо не и аз?

Беше четвъртият ден от брака ми...

Разказът е от хумористичната книга на Здравко Попов 
"Кон на втория етаж", второ облагородено и допълнено издание
ИК "Жанет 45", юни 2013
Оформление: Мила Янева

 Първо издание: Изд. "Христо Г. Данов", 1983 с художник Георги Божилов - Слона

Снимка: ©Диаскоп

Първа публикация: 03.11.2014 година

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.