Гергана Пирозова: "За пиесата "Опечалените" от Борис Роканов"

Рецензия-писмо на Гергана Пирозова до автора Борис Роканов. Защо не?

Пиша директно впечатленията си, докато чета.

Няма да се цензурирам, нито ще внимавам за доброто възпитание и пунктуацията.

Заглавието: веднага си помислих, че ще е някаква заигравка с писатели, идиотските имена, които се дават по нашите земи и някаква пародия-сатира на бита на еснафа в провинцията.

Паратекст: имената на действащите лица – потвърди се представата ми, че ще е за някакви неугледни, случайно попаднали под прожектора еснафи. Веднага забелязвам, че майката е по-млада от сина поне два пъти – т.е. тук ще има и нереално, абсурдно. Откривам, че главният персонаж ще бъде и труп – това ми навява на няколко български опита в драматургията, където труповете лежат по сцената половината време. Надявам се да не е така. Ако пък трупът е жив, т.е. актьорът живо играе труп - също е в зоната на абсурдното, с което се спекулира отдавна по нашите земи... И все пак още в парактекста откривам имената на мастити писатели – предвещава пародия, сарказъм, а може би и гавра с „авторитетите”. У нас това се смята за лично отмъщение, обикновено казват, че този, който го прави, е неуспял. (Това го пиша от личен опит)

ЗАПОЧВА: Място на действие – кръчма. Отново кръчма. Мисля, че ужасно ми е додеяло да описват събитията у нас в кръчма. Другият вариант е в соц. апартамент, дом. Мисля си относно възможностите през класицизма за декори – били са няколко – пред двореца, в гората, вътре в двореца – в тронната зала, спалнята. Толкоз! Нашите злоупотреби с кръчмите като единствен „автентичен” топос малко са ми дошли до гуша. Предвкусвам пияни мъжища, дебелашки шеги – всичко това на сцената е удвоено, щото лоши актьори се преструват на пияни мъжища. И става страшно! А при мисълта за цели 20 бройки т.нар. от теб пергиши и клявки – две думи, които са от времето на майка ми и баща ми и говорят много за теб, също е достатъчно. Говорят за теб в смисъла, че по употребата на думите мога да съдя за човека - неговата възраст, среда и кога е бил неговият пик в живота. Такава дума в моя речник е „купон” – никой не я употребява след моя набор. Харесват ми авторовите думи в скоби – как описваш Данте Петров с влажния поглед – това е литература, но и авторово указание как да се играе този персонаж, което понякога се смята за авторитарно – особено в последно време, когато ужким всичко е свободно. Боже! Аз съм пророк.

Втора сцена – апартамент, при това соц. АХАХАХА – харесва ми сцената с „Комунистииии!!!” докато е труп. Чудесно е това! Общо взето, за съжаление, картината е точно такава! Впианчени трупове крещят комунисти, докато млади „пергиши” ги мислят за луди... После душата му се разрида, като се сети какво оставя: пари, апартамент (вярно, полуразрушен, но на хубаво място), книги, ръкописи, телевизор, котлон, чинии, вилици и други неща – това, извини ме, ама как ще го разберем, докато гледаме от залата, че душата му ридае? Нали на сцената всичко е чрез казаното от персонажите. Другото (т.нар. паратекст е указания за режисьори и актьорите – те остават невидими за публиката). Ето – Данте Петров е труп и скот едновременно – хем е хубаво, щото скотското винаги е някак „зрелищно”, а в същото време ти остава лош дъх в устата. Щото зрителят си казва: "Ей, сега само гнусотии ли ще гледаме...!" Отново имаш добавка, която е литературна – "Като си помисли за тъпото Николинче, Данте се разрида" – как ще разберем ние, публиката – освен ако не го решиш с актьор, който е в ролята на коментатор – отстранен наблюдател. Не го прави с дикторски глас, щото от това направо тръпки ме побиват. Ето – почва да ми става интересно. "Мяташе се Данте в леглото, а тялото му не помръдваше." Това ми развихря фантазията за някакъв отстранен коментар от сцената от самият Данте??? Как мислиш ти? Данте коментира трупа на Данте? Ха – то така и става! Чудесно! Започва да ми става интересно, но още съм в стаята му и нищичко не се случва – както се казва на обикновен език. Един труп, който не е харесван от собственика му. А както знаем клишето – нещо трябва да се случва, да има действие – не казвам да се тича по сцената, а някой/нещо да иска да направи, а друг някой/нещо да не му дава... Още по-простичко казано някой/нещо трябва да има намерения/цел, която да иска да постигне, друг някой/нещо да не му дава да я постигне и ето ти събития/случка/сцена....Това, разбира се, е правило, което е редно да бъде и нарушавано. Още съм на трета страница, а съм ти написала 2 страници – ХАХАХАХА. Възкръсна Данте. Цялата тази сцена на улицата е много интересна – вече съм сигурна, че всичко това трябва да се направи с отстранение. Сещам се за това представление, което може би съм ти разказвала „Сонечка” на ....ех, не се сещам името на режисьора. Та – на сцената бит до пълния му детайл, даже печка, на нея се прави чай... влизат двама крадци и почват да разглеждат, откриват басмени рокли в гардероба – видимо на едра жена, не богата, с беден вкус. И едрият крадец облича нейна рокля на шега, а другият открива писма – нейни. И започват на шега да разиграват предполагаемия неин живот и се увличат в тази игра и се вживяват, а нейната история се оказа покъртваща, но разказана на сцената от друг нямаме угрозата да изпаднем във фалшив патос. Та, Соня, дебела стара мома, но с добро и наивно сърце има приятели, които решават да й напишат фалшиво любовно писмо, за да си има и тя някаква тръпка. Тя така повярва на тази история, в която Той-измисленият любим й обяснява, че не може да отиде при нея на живо точно сега, защото има семейство, но всеки ден мисли за нея и всяка вечер поглежда една звезда и се моли за нея... И Сонечка правеше същото всяка вечер (не Тя, а крадецът, който играе Сонечка) – молеше се. Но започва Ленинградската обсада и хората започват да измират от глад и на финала и бомбардировки. През това време Сонечка чака своите писма, а един от нейните приятели, останал жив, продължава да й пише, но един ден писмата спират. И тя се моли да е жив и не издържа и с последната й останала храна хуква да го издири. И намира адреса на подателя и там открива труп (а това е на един от онези, които й пише, за да има Сонечка любим). И историята свършва тук, защото Сонечка не се прибира в нейната квартира, а двамата крадци, докато четат писмата и се преструват на нея, разбират това и са съсипани и гневни, че са там, че им се случва всичко това. Чудесно представление! Та си мисля в тоя ход на мисли за едно такова отстранение! А? Защото има нещо в това, че той се погнусява от самия себе си, а самият той не е по-различен? С търкалянето по улицата и методичното му ритане от всички вече си заприличва на чиста пародия на българския писател. Почна да става иносказателно – след боя с Менда, Хари и другия – пък се събрали на площада, пък му ръкопляскали... Следващо място на действи: в клетката на вълците... и всички натикани там, то жално да ти стане за хората на изксуството. От друга страна разбирам ярките като плакати метафори. Ама мислиш ли, че това е ок на сцената, освен ако не се преработи от режисьори на изцяло абсурден сценичен език. Но проблемът според мен е до тук, че нищо не се случва – това е като пътепис на трупа на Данте в среща с хората, които го мразят и толкоз. Чисто фабулно. ХАХАХАХАХ – обръснатият до голо Дядо Вазов – ето ти сатира вече. Това, разбира се, в силно куртоазната ни театрална сцена няма как да бъде поставено. А и всъщност има единствено гавра и сатира, ако можеше някак да се вплете и още нещо – като полужива изкуствоведка, която да гради кариера на гърба на труп, примерно ХАХАХАХА – Левчев, това си е за клубна сцена. Не знам защо през цялото време си представям как някой казва всичките твои авторови текстове (паратекстовете) – като не е задължително на сцената да се случва точно това – като например как Иван, хахаха, си прехапал езика и легнал до Левчев – а може сценичното действие да е съвсем, съвсем различно – като например Иван да откаже да легне до Левчев, въпреки че гласът, разказвачът, твърди това. ХАХАХАХАХАХА – аспарагуса под портрета на Бойко Борисов – задавих се от смях. Браво! Това трябва непременно да има отстранения коментатор...

През цялото време си го представям с коментатора и различното сценично действие, което понякога може и да съвпада, за да не досади. А представи си понякога и заедно да изричат думите, онзи коментаторът, който казва твоите авторови думи в скоби, и действащото лице – тук например: Бате Светльо, братко Игов, чакай! (докато действащото лице не се шокира, че има и друг глас освен неговия – нали е абсурдно, нали е пародия). Ами „Комунистиии” – чудесно е единият да го крещи с патос, а другият да го казва делово (коментаторът). Така ще се сливат съвсем реално/въображаемо – литература/театър – текст/сцена.

След 9-та страница си го ударил на литература. Трябваше да следваш по-горния ритъм. И така, неусетно стигнах до второ действие, което ме изненада. Много ми е разтегната сцената с мародерството и некрофилията. И до този момент има само гавра с труп на неприятен човек – малко и с други писатели, превърнати в трупове, нали цялата ни литература е „трупна”.

И ето, второ действие – ковчег, опечалени. Значи това също е твърде често срещано по нашите сцени. Все едни ковчези се търкалят, обръщат. Разбира се, тук следва винаги пародия на високопарните и безсмислени думи, които се изливат върху трупа. Ти не си го пропуснал това. Обикновено, излиза така, че на чужд гроб кариера правят... И ти не си закъснял. Официалните лица изведнъж се сещат, че от литературния труп ще имат дивиденти. Но туй нито е оригинално, нито ми е интересно. Но пък може да продължи и по-различно. Чета в момента. Следва част от книгата на Йордан Петров, но пак ти казвам: тук единственият начин да се спаси от прекомерната литература в текста е, ако на сцената протича действие, може и различно от това, което се казва или предполага около ковчега. А може да не е сюрреалистично, а съвсем достоверно – което ще е отегчително до смърт за опечалените, защото не е кратка тази част със Сюлейман и Гурко. Да си призная, ето откривам и за Захари Стоянов, но нямам сили подробно да го прочета. Предполагам, че е и пародия с набъбналите клишета и лъжи около въстанието и фалшивия патриотизъм на българина. Но на мен отдавна ми е досадно това. Я, Данте отново възкръсна! Чу за парите и хукна. Ето ти го и Сашо Секулов – ще те обвинява в мъстене. Ето ти и финалът - тичат по улицата и се гонят – като във възрожденска пиеса. Да вземеш да напишеш по-прецизно текста след 9-та страница, че си се отпуснал на изкушението да пишеш много.

И така, обобщение – гадна история за гаден човек. Помисли върху това! Надявам се да съм била от полза. Надявам се да си така умен и широко скроен да не си мислиш, че пиша с лошо или искам да те обидя. Обратното – пиша, само когато нещо ми стане любопитно.

Успех.

илюстрация: ©Диаскоп

Още за Борис Роканов тук

"Великолепни стихотворения" тук