Ирен Петрова: "Скъпа Лилит"

Любовта е огледало, в което двама виждат себе си чрез другия в различни проявления, неподозирани дори за самите тях. В доброволния затвор на желанията и преливащите чувстват те се самоизолират от останалия свят, за да проникват все по-дълбоко един в друг, често пъти само въображаемо. Диалогът между влюбените мъж и жена е леко докосване, опипване, изчерпване без край, затова е съновидение, в което често пъти любимият се превръща в призрак, фикция и отново, и отново добива плътност.

Ирен Петрова си е поставила амбициозната задача да анализира художествено този безкрайно повтарящ се от грехопадението процес, подобен на спираловидната преплетена структура на ДНК-то. Ирен преоблича героите си в различни исторически или литературни роли. Критичното ù мислене – и интуитивно, и осъзнато, представя желанието като оголеност. Как иначе да опишеш влюбения, освен като човек без кожа – раним, щедро изложен на капризите на другия.

„Скъпа Лилит” е любовно писмо, наситено едновременно с аскеза и с неприличие  – неуловима, непредсказуема, променлива крива. Разговор, който е винаги неотложен и затова апелира към публичност.

Христина Мирчева

Скъпа Лилит

Тази вечер отново те видях. Стоеше под уличната лампа съвсем сама и чакаше последния трамвай. Напомняше на видение, но беше съвсем истинска, очите ти блуждаеха в небитието, а дъждът се стичаше по периферията на шапката ти. Трамваят дойде и те отнесе към твоя свят, в който аз не бях допуснат. Ватманът не ми остави време дори да се затичам, затвори вратите и от теб остана само полъх на нежност. Този път не можеш да отречеш – реалността ни срещна отново, макар и за кратко. Беше прекрасна! Трябва по-често да се появяваш в материалния свят, не е чак толкова лош, колкото изглежда.

Аз ли бях или не бях? Сетивата може би те лъжат.

Не, не ме лъжат. Забеляза ли? Спрях да те сънувам. Не си ми нужна вече. Събудих се от този кошмар, в който ти не пожела да потънеш заедно с мен. Може би искаше да ме удавиш, за да продължиш да плуваш сама из сънищата. Но ето, че не ти дадох тази възможност, събудих се.

Спрял си да ме сънуваш, а ме викаш. Твърдиш дори, че си ме виждал – още едно доказателство, че мислиш за мен. Не разбирам твоето желание.

А аз още по-малко. Мисля за теб – да. Мисля те, защото те обичам. Всичко в теб. Обичам начина, по който се вмъкваш под чаршафите, без да те усетя. Обичам начина, по който притваряш очи, когато се докосна нежно до твоя орган. Обичам начина, по който ми обръщаш гръб, след като си се наситила.

Обичам начина, по който държиш цигарата си – винаги близо до лицето, приклещил здраво тънкото ù тяло между двата пръста, предназначени да доставят сладост. Дулото ù сочи право напред – към тази, която наблюдаваш, вперил поглед отвъд тялото, проникнал в него, все едно че е твое. Обичам начина, по който разбъркваш грижливо пазения ред в мен, пораждайки желание, което устните така и не признават. Всмукваш никотина, сякаш вдъхваш аромата на кожата ми и в мъртвата точка на времето, докато димът изпълва дробовете ти, аз спирам да дишам заедно с теб, преди да издишаме заедно. Мисля за всичко онова неизказано още, което се съдържа в разстоянието между погледите.

Значи все пак съм те видял. Била си в бара през цялата вечер и си си тръгнала малко преди мен – сигурна, че ще те засека на спирката. Значи все пак присъстваш и в реалността. Теб съм видял в облака дим, теб съм видял в точката, в която погледът ми започна да се размазва.

Да ти доверявам всичко това, е грях. Мисълта за теб е грях. Мисълта за теб е вид самонаказване. Самонараняване чрез най-деликатните чувства. Самонараняване чрез желанието по теб. И все пак го правя – мисля за теб. Опитвам се да говоря твоя език, но не се получава. Опитвам се да те извикам на френски или да те смълча дълбоко в мен, но всеки път излизаш под формата на писък и избухвам в плач, когато се отделяш от мен.

Всеки път, щом ме напускаш, тялото ми вие от болка. Всеки път устата ми крещи и търси думи, с които да те извика.

Викът ти ме опиянява. Викът на някой, който не може повече да търпи. Какво? Отсъствието. Моето отсъствие. И присъствието на желанието в тялото. Опознай това желание, остави му се, а после се освободи от него.

Как? Как да се освободя от желание, което непрестанно се подхранва и започва да гори в мен с нова сила? Ти, ти го подхранваш, ти не ми даваш мира. Какво ти сторих? С какво заслужих това? Винаги съм обичал жените и съм се стараел да им давам всичко, от което имат нужда. Нима не заслужавам и аз да получа нужното ми? Нима не заслужавам най-сетне да се освободя в теб, както не мога в никоя друга?

Откъс от книгата на Ирен Петрова "Скъпа Лилит"
ИК Знаци
Редактор: Румяна Емануилиду
Художник: Иво Рафаилов 

Книгата е под печат, очаква се да излезе през м. март
Публикацията се осъществява със съдействието на автора и издателството.

Ирен Петрова

Ирен Петрова е българска поетеса, писателка и журналистка. Завършила е Софийски Университет „Св. Климент Охридски” със специалности Онлайн журналистика и медии, Социална педагогика и Авторски театър. Като част от театралната трупа на университета участва в няколко международни театрални фестивала – в Тунис, Мароко, Иран и Русия. През 2017 г. печели специално отличие за публицистика от фондация „Васа Ганчева” за сериозното ù отношение към проблемите на културата и театралната критика, художествената проза и поезията. Автор е на книгите „Процеп към Париж” и „Скъпа Лилит”. Нейни стихотворения са превеждани на английски, френски, италиански, гръцки и турски език.

• Ирен Петрова в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.