Влада Урошевич: "Раят на детството" - "Петмез"

Змията лежи като започнат, но недописан знак върху каменната плоча в задния двор. Мъртва, ударили са я с нещо, току под главата. Около едва забележимата рана се тълпят мухи и оси. Слънцето пече и във въздуха трепери писъкът на невидима цикада, скрита нейде по дънера на голямата кайсия. Някой е убил змията, ала никой от близките ми не си признава – всички само поглеждат отдалече тъмната лента, сгърчена върху белотата на плочата, свиват рамене и отиват по работа. Чудно, колко много за вършене имат всички тази сутрин. Сякаш никой не придава значение на малката случка, но въпросът кой го е сторил продължава да тегне неизменно във въздуха. Змията остава да лежи в задния двор, където рядко минава някой, върху бялата мраморна плоча, за която, ако се съди по следите от почти заличения надпис, може да се предположи, че е домъкната преди време от някое запустяло гробище.

Ниско над града, някъде по средата между върхарите на тополите и пухкавите търбуси на високите летни облаци, лети самолет. Това е „Хайнкел ХЕ 64“, изтребител и разузнавач, купен неотдавна от Германия. Пилотът е Антун Голеш от Славония, поручик. Завършил е летателната школа в Поатие, Франция, но разправя на всеослушание, че най-силна е германската авиация и най-великият военен пилот на всички времена е Манфред фон Рихтхофен, известен с прякора Червения барон. „Преди да го улучат, Фон Рихтхофен свалил осемдесет вражески самолета“, подчертава с възхита поручикът. Сега гледа под себе си града, опасан от жълти ридове, прошарени с малки туфи зеленина. Червените покриви на къщите са избледнели – летният прах се е наслоил отгоре им и от това цветът им е станал оранжев. Реката е почти пресъхнала и в руслото ù проблясват бели островчета. По улиците се мярка по някой автомобил, смешно малък като бръмбар скарабей, тук-там преминава каруца и от време на време – велосипедист. Точно в този момент две девойки в пъстроцветни летни рокли прекосяват моста, закрили лица с виолетови омбрели. Поручик Голеш прави остър завой наляво и се спуска по-ниско, за да ги зърне. Привлечена от звука, едната от девойките накланя косо своето чадърче за слънце и на пилота му се струва, че му маха. Циганчетата, които скачат от моста в реката, се провикват: „Чиче, я пусни листовки“, но естествено, поручик Голеш не ги чува.

Пощаджията Гаврило бута велосипеда си, защото едната му гума е спаднала, а още миналия месец някой му е откраднал помпата. Жега е и той решава да седне да се отмори на пейчицата, поставена в нащърбената сянка на младата черница. Сваля лявата си обувка, понеже вътре се е вмъкнало остро камъче и му убива. Открива камъчето, изхвърля го, обува се пак и тутакси усеща приятно облекчение. Примижавайки заради силното слънце, той разглежда околовръст.

Отсреща, край портата на кафене „Кратка почивка“, чакат двата коня с боядисания в зелено фургон, с който се разнася лед по хотелите и ресторантите. Разносвачът влиза вътре, като тегли след себе си хлъзгаво продълговато парче лед, закачено с желязна кука, сякаш влачи грамадна мъртва риба. Конете хрупат овес от зобниците и гръмко изпускат газове. „Наздраве“ подвиква кафеджията, запасан с бяла престилка и застанал пред вратата на заведението. Единият от конете се разкрачва – пикнята шурва на лъскава струя и се събира на пенеста локвичка във вдлъбнатинката на калдъръма. „Конско пиво! Конско пиво!“ – разкрещяват се децата. Кафеджията търси с очи някакво подръчно средство, годно за превъзпитаване на нехранимайковците, но не намира нищо подходящо. „Марш бре, апаши ниедни, пръждосвайте се оттука!“ Няколко от дечурлигата, по-големките, навирват ръка до лакътя, тупват я в сгъвката с другата, а после всички вкупом – сякаш изплашени от собствената си дързост – се пръсват като ято врабци. „Бравос, бе, тъй ли ви е учила майка ви!“ – вика след тях кафеджията с лека тъга в гласа, сякаш съжалява, че не е опознал майките им навреме. Отвътре се появява разносвачът на лед с престилка от зелена мушама, която се е измокрила, докато е вдигал ледения къс върху обшития с ламарина плот, прави знак с ръка, че всичко е наред, и се качва отпред на капрата. „Айде, със здраве“ – подвиква, без да се обърне, и фургонът потегля. В същия миг Гаврило чува странен звук – сякаш някаква гигантска оса се е уловила в паяжина и прави отчаяни опити да се освободи от примката. Кафеджията вдига дясната си ръка над челото, за да закрие очите си от слънцето, и поглежда някъде нагоре.

Високо в небето лети самолет и проблясва с гладката повърхност на крилата си. Гаврило си спомня прочетеното във вестника, че в Америка започнали да пренасят пощенски пратки със самолет. „Пощенските услуги по въздуха се развиват все по-интензивно в Съединените американски щати“, пишеше там; Гаврило запомни фразата и при сгоден случай я повтаря важно-важно пред приятелите си.

В единия край на градината расте „киселото дърво“, за което дядо ми казва, че на латински се наричало Ailanthus glandulosa* и принадлежало – подчертава специално той – към семейство Simarubace.

„Пренесено е от Китай – пояснява дядо, – там го садят с декоративни цели.“ В най-забутаната част от двора, където постоянно е сенчесто и затова почвата наоколо е тъмновиолетова, то никак не прилича на украса. Никой не го е садил, вятърът е довял семето му, издънката е пуснала як корен и сега дървото е завладяло пространството и разпростира сянка околовръст като доказателство за своята жилавост и упорство. И макар че е пришълец от някакви далечни земи, то се е приспособило отлично; сякаш околната растителност се е отдръпнала пред неговото нахалство. Очевидно расте по-бързо от връстниците си в растителния свят – може би коренищата му смучат от някакви рудни жили, които другите дървета предпазливо отбягват. Сетивата бият тревога още преди да съм близнал сока от откъснатото листо: гърлото се свива от погнуса, стомахът се гърчи; бързо се отказвам от намерението да опитам вкуса на чудното дърво, дошло чак от Китай. Стволът му е гладък, с мека кора, а листата се редят от двете страни на клонките като онези човечета, дето се държат за ръце, защото са направени от страници от вестник, прегънати няколко пъти, които първо се изрязват с ножица, а след това се разгъват като гирлянда. Жълтеникавите му цветове, събрани на китки, имат много тежък аромат – на нещо сладникаво, започнало да гние. Растението предупреждава: това не е за ядене, съжалявам, но ако много искате... В този печален мирис има нещо срамно, нещо предизвикателно, но и забранено. По цветовете му никога не кацат пчели; долитат само едри, мъхести мухи, сякаш привлечени от миризмата на разлагаща се мърша, впиват се потрепващи в меките чашки и остават дълго така, а после отлитат с бръмчене и олюляване като пияни.

-------

*     Ailanthus glandulosa (лат.) – айлант, див орех или китайски ясен, листопадно дърво от семейство Симарубови. – Бел. прев.

Откъс от книгата на Влада Урошевич "Петмез"
Издава: Жанет 45 (март, 2022) 
Превод от македонски: Русанка Ляпова
Оформление: Люба Халева
Редактор: Милена Попова
Коректор: Мария Венедикова
Корична цена: 17.00 лв.
Брой страници: 248

Книгата се издава с подкрепата на литературната мрежа ТРАДУКИ.

• Още по темата в НОВИ КНИГИ

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.