Христина Мирчева: "Грозното пате"

Погледна неподвижната китка на дясната си ръка и се усмихна. Всичко, което беше постигнала – известност, пари, обожаващи я мъже – всичко дължеше на тази изкривена и скъсена ръка с трудноподвижна длан и пръсти.

Помнеше добре какво невзрачно и срамежливо момиченце беше. И досега се срамуваше от снимките, за които мама настояваше постоянно, затова и един ден, когато порасна, ги изпокъса и разпръсна от прозореца на малкия апартамент.

Подигравките на децата от махалата, на съучениците, погледите на минувачите направиха от нея затворено дете, което играеше само на покрива на високия блок. Там, между антените и комините се чувстваше на свобода, небето и слънцето бяха по-близо, вятърът и дъждът – най-желани приятели.

Но скучният ù живот се преобърна след като я записаха в лятната школа по рисуване – безплатно занимание за децата, оставащи в града през ваканцията. Тя беше едно от тези деца въпреки усилията и грижите на родителите си.

Художникът, назначен да води лятната школа беше мил човек – идваше винаги по-рано, всеки път измисляше интересни уроци, четеше откъси от непознати книги, показваше през малкия диаскоп картини, за които децата нито бяха чували, нито виждали. За кратко време мълвата за чудатия лектор се разнесе из квартала и в малката заличка със стативи, чинове и столове вече нямаше място.

Лена обичаше часовете по рисуване – учителят даваше немного трудни и бързо постижими за изпълнение задачи. Тя рисуваше с лявата си ръка и затова напредваше много по-бавно от останалите, но той сякаш никога не забелязваше видимите грешки – минаваше зад малкия статив, хващаше рисуващата ръка и с молива нанасяше поправките така леко, че на Лена ù се струваше, че тя ей сега ще прорисува като великите художници от книгите. Упражняваше се допълнително вкъщи, за да настигне другите, а нейните родители я наблюдаваха скрито и често плачеха, виждайки как Лена се радва.

Но истинският успех за Лена дойде след един урок по оригами. Учителят беше приготвил няколко купчинки от цветни хартии. Днес ще имаме урок по оригами – древно японско изкуство, което тръгва от Китай – страната на хартията и коприната. После учителят включи диаскопа и показа на белия екран в затъмнената стая различни образци – от птици и животни до цветя и хора, изображения на стихии и какво ли още не – толкова чудати и сложни, че децата започнаха да скачат по столовете и да задават въпроси. И запомнете, каза учителят, без лепило и ножица, нали. И се усмихна с тази негова усмивка, която превеше от невъзможното – възможно.

Лена никога нямаше да забрави как той отиде първо при нея и я помоли да си избере някой от образците. Тя много хареса белия лебед, не можеше да се начуди как обикновеният и твърд лист се превръща в грациозна водна птица. Първа от всички успя да направи своята оригама – с лявата ръка прегъваше, а с дясната притискаше ъглите.  После всичко стана много бързо – за броени дни се научи да прави и най-сложните оригами, а на изложбата и конкурса зае първо място. И тогава забеляза погледа на своя учител – как я наблюдава с леката си загадъчна  усмивка, сякаш надниква и в най-тъмното място на нейното тъжно детско сърце, познало отрано самотата, белязано завинаги от вродената болест.

Сега от това срамежливо момиче нямаше и следа. Лена се беше превърнала в красива млада жена с изящни движения на тялото, с непогрешим усет към изкуството. След онзи първи конкурс от лятната школа в квартала, тя започна усилено да учи рисуване и живопис при най-изтъкнатите преподаватели, завърши художествено училище в града, а после със стипендия отиде в чужбина, където специализира „Книга и печатна графика“. Участваше в изложби, печелеше награди, беше забелязана от взискателните критици и от публиката. Откупките заваляха като благодатен дъжд. Стана един от най-предпочитаните дизайнери на книги – в библиотеката ù вече имаше няколко дузини книги на именити писатели, с които всеки художник и оформител би се гордял.

Сбъдна се и една нейна стара мечта – да направи изложба от оригами в Япония. Всяка оригама беше измайсторена от специална ръчно изработена за целта хартия, а център на изложбата беше огроменият бял лебед, който трептеше във въздуха като ефирно създание – беше прозрачен, а направата му – загадка и за най-големите специалисти.

Истинският лебед обаче си оставаше Лена, която сияеше под светлините на прожектори и светкавици.

През всичките тези години тя не спираше да се пита къде е сега нейният първи учител, на когото тайно посвети изложбата си, какво ли е станало с него, но така и нищо не успяваше да научи. Живееше със спомена за онази неразгадаема усмивка, отпечатък в сърцето, която винаги ù припомняше откъде е тръгнала.

  Илюстрация: ©Георги Чепилев 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.