Иван Добчев: "Автопортрет в огледалото на сцената"

"Пред нас е едно добре документирано свидетелство за могъщ културен, интелектуален, емоционален и естетически растеж. Разказ, пронизан от хумор и плътна самоирония. Една силна книга."

Проф. д-р Георги Каприев

                       "Чутото няма силата на видяното."
                   Калдерон де ла Барка

"Откъде идваш, човече?"

Дядо ми Иван, чието име съм взел като първороден, е на смъртно легло – от няколко дни е в сънна кома, лежи със затворени очи и непрестанно подвиква на овцете си: „Мър- кушке... пръй, пръй, пръй... Калушке, Калушке... пръй ... пръй...“. Над главата му е запалено кандилото пред иконата на Богородица. Баба ми Кана, която бди над него, казва:

„Вейке енна ниделя ги пасе, се ни мои да ги завърни у саята... (просълзена). Ни можах – вика – да дочакам Ването, да го видя във военна униформа. Се т’ва хортуваше, докът та чакахми да си дойдиш – да та видел вейке войник и тогива – вика – да си омра...“.

Дошъл съм си в Харманли в края на редовния учебен срок на Художествената гимназия. Тепърва предстои изпитната сесия, но аз трябва да ида да видя за последно дядо си.

„Глей по-скоро да си дойдиш дядо ти си отюва яла си да го видиш докът ни е умрял“ – така беше ми писала, все без точки и запетаи, мама Ивана.

Дядо Иван продължава да завръща от леглото овцете си през каменистите поляни на Кайряка, където го бяха прокудили куманистите, след като не прие тяхната колективизация. Единственият кулак в околията притежаваше около стотина овце и повече от двеста декара ниви в Уата и Бикя (дебела, наносна земя), които една по една бяха заменени с голите келемета на Кайряка. Както казваха старите харманлийци – „Уата ражда хората, а Кайряка – маймуни“. Преди да измислят номера със заменките, куманистите идваха вкъщи да агитират невразумителния чорбаджия. Цяла делегация от петима-шестима души нахълта по време на вечеря. Беше Ивановден и дядо Иван беше оставил овцете на аргатина Малчо, за да бъде вкъщи на имения си ден. Мене и братчето ми вече ни бяха сложили да спим на един дюшек на земята. Това беше единствената стая, в която гореше печка, и ние изкарвахме зимата тук, в същата тая кухня, където сега от леглото си завръщаше овцете дядо Иван. Агитаторите казаха, че няма да сядат на масата, то там и нямаше място – дядо ми, баба Кана, татко Христо и майка ми, чичо Начо и леля Жечка бяха седнали на голямата семейна маса и преглъщаха от качамака, който за пръв път беше сготвила баба Кана. Миришеше вкусно, тя беше турила вътре и малко сланина, но дядо ми се мръщеше, защото това, царевицата, било храна за прасета, не за хора, пък тя се оправдаваше, че пшеничното брашно нямало да ни стигне до новата реколта, а куманистите пак нямало да ни дадат купони за хляб, „щото нъл сме си имали ниви“. „Той, тоя техния хляб – изсумтя дядо Иван, – него и прасетата не го ядат.“ Когато нахълтаха агитаторите, никой не стана да ги посрещне. Дядо им посочи няколкото стола до вратата и те седнаха като наказани. „Еми, бай Иване – подхвана водачът им, – ний сме дошли да та агитираме да влянниш у текезето. Няма зако пойче да са дърпаш – сичките хора, дет имат имот, разбраха и вляннаха, само ти остана да стоиш кат някакъв кулак. Ей ги – сочи към мене и брат ми, ние се бяхме ококорили и гледахме стреснато от дюшека на пода, – унуци имаш, помисли и за тях, те в таа наш’та държава ша са учат и ша живеят. Ни мой зорлен да ги пра’иш врагове на народа.“ Дядо Иван преглътна лъжицата с качамака, отпи глътка от домашното си вино и каза:

„Яс да влянна в т’ва ваш’то текезе, ама за к’во съм ви? Я съм стар чувяк, от меня вейки не мой да са чака да ора ил да сея. Яс пенсия си нямам – имам малко ниви и овците. Т’ва ши ми осигурява старините, мойте и на жената ми. Тя навремето от врата си откъна сватбените си пендари и ги дадахми за тия ниви. Ей ги синовете – те са млади, ако искат да вляват и да ви работят.“ Настана тишина, дядо продължава да гребе с лъжицата от качамака, баща ми и чичо ми гледаха мрачно. Водачът се обръща към тях: „Ристьо, Начо, к’во мълчите – татко ви вика вия да решавати“. И тогава баща ми, дето имаше малко черно чувство за хумор, проговори: „Ний да влянним, оти да не влянним, ама ние само тия голи ръки имаме – нивите и овците са на татко ни“. Тогава водачът на агитаторите скочи от стола: „Ааа! Бай Иване, ти са ибаваш тука с нас! Кък да вляннат без нивите и овците?“. И си тръгна, другите като под строй го последваха. След два-три дена една покрита с брезент молотовка спира до кошарата и двама въоръжени милиционери вкарват дядо ми вътре. Под брезента били събрани всичките съпротивяващи се на колективизацията от околията. Камионът запрашил по чукарите и късно вечерта спрял на една поляна посред гори и върхари. На поляната имало маса, около нея – няколко офицери, джипки, чиито фарове осветявали масата. Извели от камиона невразумителните чорбаджии и един от офицерите, явно началникът, казал, че това е последният им шанс да подпишат заявлението си за доброволно влизане в текезесето – инак... и офицерът кимнал към обкръжилите поляната милиционери, въоръжени с шмайзери. Невразумителните се спогледали и един по един тръгнали към масата да подписват. Последни останали дядо Иван и един негов набор, с когото заедно са били в харманлийския Шести конен полк през Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Двамата се изцепили и рекли, че няма да подпишат и че тях с много повече пушки и шмайзери са ги плашели, когато са препускали с конете си в атаките. Началникът ги изслушал мрачно, махнал с ръка, натоварили вразумените подписали под брезента и потънали в тъмното. От последната джипка се разнесъл един откос от шмайзер, съвсем безцелен, сватбарски. Дядо Иван и неговият набор остават насред опустялата поляна, нито знаят къде са, ни накъде да хващат. Зима е, пълна тъмница, нямат къшей хляб, нито клечка кибрит да си запалят огън и те решават да тръгнат – по мъха на дърветата се ориентират къде е север, ясно е, че са ги карали на юг, през Родопите, сигурно са ги закарали към гръцката граница, там е по-безлюдно и ако се беше стигнало до масов разстрел, така и никой няма да открие телата на убитите. Пък и да ги открият – версията е проста, – това са хора, тръгнали да бягат в Гърция, и граничарите са ги изпозастреляли. Дядо и наборът тръгват на север, три дни и нощи се промъкват през горите, накрая стигат до землището на Харманли, влизат в Кайряка и изненадват баща ми и аргатина Малчо в кошарата. Изненадват, защото ония, подписалите, като се върнали по къщите си, казали, че тия двамата, неподписалите, милиционерите с шмайзерите сигурно са ги разстреляли. У нас вкъщи имаше тридневен траур. На дядо Иван това му е второто смъртно опущение. По време на войните, в голямата битка до завоя на река Черна в Македония, при една от кавалерийските атаки убиват коня му и той пада посред някакви високи треви. „Нямам рана, нищо не ма боли, пък по ръките ми кръв? Докът разбера, че от носа ми тече тая кръв, демек, оная Черната е минала покрай меня. И оттам – à са надигна, и картечниците почват да косят тревите. Викам си – ще чакам тъмното. Тръгвам през нощта да са завръщам към наш’те си позиции и дочувам на чуждо приказват – яс съм попаднал в тила на противника. Сигур след тая наш’та неуспешна атака те са ни контраатакували и сигя фронтът са е изместил на изток, към България. Три деня и три нощи са промъквах, през деня придрямвам скриен някъде, а през нощта са примъквам към наш’те.“ През това време акуратните български военни пощи донасят траурното известие до Харманли. И пак е имало тридневен траур, и после възкресително известие, подкрепено с орден за храброст. В същата тая битка е загинал и главнокомандващият на кавалеристите полковник Борис Дрангов.

В сегашната ситуация „противникът“ не само беше контратакувал, ами беше тотално завзел България. Баща ми праща Малчо да иде при чичо Начо и да му каже тайно новината. Чичо ми казва само на баба Кана, тя сготвя набързо храна, меси хляб, точи от виното и чичо ми нарамва ловджийската си раница и потегля към кошарата, уж да си наглежда пчелина. Така дълго време дядо и наборът му живяха инкогнито – хем ги има, хем все едно ги няма. Не след дълго наборът, дядо Стоян, се сдаде под давлението на уплашените си синове и дъщери, които са разбрали, че тая невразумителност е загубена работа и не им дава никакъв шанс за оцеляване, предаде нивите си в текезесето и умря. Така дядо Иван остана като последния мохикан на една загубена кауза.

Там, на тая кошара, по-късно като пораснах, всеки ден след училище, яхнал магарето Марчо, аз му носех храна, а на връщане Марчо едва пристъпваше под тежестта на двата гюма с мляко, които трябваше да предам като данък на държавата. Заради тоя данък два пъти са го хвърляли в затвора – веднъж след Девети юни 1923-та и втори път след Девети септември 1944-та. Участникът кавалерист в трите големи войни на България беше изкарал на коня си шест години. От това най-пострадали бяха коленете му – ревматизъм, от който единственото спасение в старите му години беше фурната на печката – там ги топлеше и току даваше по някое наставление на баба Кана какво да тури в манджата, която тя готви под носа му, или като чуеше реактивния рев на първите съветско-български самолети, да подвикне към мене и братчето ми: „Дяца, бягайте да видите дъл не идат англоамериканците!“. Баба Кана все го хокаше, че такива майтапи хич не са за пред малки деца, които ходят още на училище. Помня една смешно-тъжна случка, която разказвах след години всред една компания от писатели. Сред тях беше и Георги Господинов, който по-късно я отрази така в стихосбирката си „Там, където не сме“.

История,
първо открадната,
а после подарена от Иван Добчев в една кръчма в Нормандия,
за това как дядо му Иван,
кавалерист в 3 войни, с орден за храброст,
на стари години с мъка се качвал на магарето, скришно, със столче, придържано от бабата,
и как веднъж магарето мръднало, и той паднал.

Бях малък и се разсмях, а дядо ми се разплака.
Това е историята.

Там на кошарата (или саята, както я наричат в Харманли) той си имаше колиба, където преспиваше. Колибата беше от слама, вътре имаше и малко огнище, до което винаги стоеше пълно котле с мляко. „Т’ва е за смока, дето брани колибата от мишките – казваше дядо Иван. – Ако го видиш, няма да са плашиш – той на хора не налита.“ Само веднъж го видях, бях полегнал да поспя (след училището и двучасовата езда с Марчо бях каталясал) и се събудих от някакво примляскване. Надигнах се леко и видях как смокът лочи мляко от котлето. Изпи млякото и се примъкна тихо зад огнището. „Няма да са плашиш – той на хора не налита“, беше ми казал дядо. Полегнах отново и заспах...

Вече имах едно премеждие с налитащ смок. С малкия ми брат Митьо отивахме към скривалището – като деца на врагове на народа ние се въоръжавахме и там някъде зад Тъпаня, горист хълм зад завоя на река Олу дере, в една мал- ка пещера събирахме такъми за бъдещия си хайдушки живот. Брат ми вървеше на няколко крачки зад мене по пътечката на един стръмен склон и изведнъж изпищя – „Бате!“. Обърнах се и видях как отгоре, от склона, към него лети и се гърчи във въздуха огромна жълтеникава змия. Той вдигна уплашено ръцете над главата си, змията го връхлетя и се шмугна в храсталаците надолу. Брат ми реве и протяга към мене ухапаната си ръка – кървав белег от зъби личи на лявата му китка. Вадя от торбата си дълъг, касапски нож и се спускам надолу подир змията. Знаех от чичо ми Начо, който беше змияр, че ако убиеш веднага змията, която те е ухапала, и ù сложиш устата на ухапаното място, тя си поема отровата обратно. Но от змията нямаше и помен, а брат ми реве все по-безутешно и аз се уплаших за него. Свалих си потника, нарязах го на ленти и започнах да стягам ръката му над ухапаното – знаех, че така се спира притокът на кръвта и отровата не прониква в цялото тяло, но съзнавах, че това е временно отлагане, змийската отрова не е шега работа, чувал бях, че ухапаният от пепелянка или усойница умира за няколко часа. Трябваше веднага да идем в болницата да му бият инжекция. Брат ми продължава да реве, от стреса съвсем се е сдал, и едва пристъпва, качвам го на гръб, на конче, и препускам надолу по склона, прецапахме реката през брода, обаче аз не смея да го водя в болницата, защото могат да се усъмнят в това наше катерене из Тъпаня и да разкрият скривалището. Водя го вкъщи, отивам при чичо си и му разказвам какво се случи, той веднага извика баба и ù го предаде да го води в болницата. „К’ва беше змията? Видя ли я убаво?“ – пита чичо. „Жълтеникава, такава една, голяма беше. Мисля, че беше смок“ – казвам аз, като да се оправдавам. „Мислиш, ама кат не си га фанал... Сигур там ù е било леговището и тя си е бранила мънинките. Ти нъл си ги видел тия мойте пепелянките и усойниците? Не мязаше на тях, така ли?“ (Чичо ми Начо ловеше отровни змии и ги затваряше в сандъци на двора.)

Фото: Стефан Марков, Аскеер 2012 за драматургия

Откъс от книгата на Иван Добчев "Автопортрет в огледалото на сцената"
ИК Жанет 45, 2022
Редактор: Красимир Лозанов
Художник: Христо Гочев
Цена: 23.00 лв.
Брой страници: 386

Публикува се със съдействието на издателството.

Иван Добчев

Иван Добчев (1947) е един от водещите български театрални режисьори. Поставял е спектакли на театралните сцени в Благоевград, Бургас, Димитровград, Ловеч, Пловдив, Сливен, Хасково, София – в Театър „Българска армия“, Сатиричен театър „Алеко Константинов“, Народен театър „Иван Вазов“.

Създател (1989) на Театрална работилница „Сфумато“ (заедно с Маргарита Младенова). Негови постановки са показвани на световни театрални фестивали в Авиньон, Алмагро, Берлин, Будапеща, Букурещ, Виена, Крайова, Любляна, Москва, Нанси, Охрид, Париж, Прага, Санкт Петербург, Сараево, Скопие, Тбилиси, Хамбург.

Професор по театрална режисура и актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“.

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.