Разговори на звука на сирени за въздушно нападение: Писатели от Одеса за литературата по време на война

Текст: Иля Камински, 24 март 2022

Превод от английски език: Юлияна Тодорова 

Историята започва преди повече от тридесет години, в края на осемдесетте на миналия век. Има поети, които работят в редакците на одески вестници, много от които са закъсали. Един издател е на посещение в училището ми.

„Кой иска да пише за вестник?”

Една ръка се вдига – моята. На 12 съм.

В пълния коридор на редакцията виждам старец с бастун – Валентин Мороз, легендарен украински поет, който често има проблеми със съветските партийни власти. Стои до мен и чете Манделщам, никак не му се отдава да стои спокойно и да чете тихо. Гласът му потреперва, докато прочита стиха: „Чувате ли? Чувате ли? Това е Манделщам, това копеле е Манделщам, никой не пише по-добре от това копеле Манделщам. Нима не го знаете?”

Даже не съм чувал името му.

Мороз се изправя. Хваща ме за ръка и ме повежда навън, към най-близката тролейбусна спирка. После вземаме тролея и отиваме в апартамента му. Оттам си тръгвам с няколко книги и бележка, написана от него, да не се връщам другата седмица, без да съм прочел и научил няколко стихотворения от Манделщам.

Така започна образованието ми.

Същата година се запознавам с Евгени Голубовски – легендарен одески журналист, идва да говори в нашето училище. Мороз държи да ми каже, че Голубовски е един от първите, които започват да публикуват Манделщам отново, след последния арест на поета и смъртта му в транзитен лагер през 1938 г. Говори се, че вдовицата на Манделщам Надежда дава на Голубовски някои от непубликуваните му стихове, напечатани на тънка хартия за цигари. Когато той се заклева да намери начин да ги публикува, противно на всички правила по онова време, Надежда само се изсмива и поклаща недоверчиво глава.

Обаче Голубовски наистина намира начин – такъв човек е.

Семейството ми напусна Одеса през 1993 г. Мороз почина през 2019, но Голубовски и аз поддържаме контакт. През февруари тази година, когато Русия нападна Украйна, неговият мейл до мен описа сирените за въздушните атаки и паниката. После заключи: „Но сега е спокойно. Прекрасен топъл ден.”

Това също е Голубовски – такъв човек е.

Когато го питам с какво да помогна, той отговаря: „А, нищо не ми трябва.” Питам го пак и той ми връща бързо съобщение: „Такива като Путин идват и си отиват. А ние правим литературно списание. Пращай ни стихове.”

Голубовски винаги започва нещо. Преди няколко години покани на чай група литератори на всякаква възраст. Така започна „Зелената лампа” – редовни събирания на поети и писатели. „Като град на 227 г. Одеса все още е сравнително млада”, пише ми той. Но повече от 200 от тези години се случват на световната литературна сцена. Различни писатели като лорд Байрон, Марк Твен и Пушкин са писали за града. Полският национален бард Адам Мицкевич живее и преподава в Одеса за известно време, също пише за града. Легендарната Анна Ахматова е родена тук. До първите години на 20-ти век Одеса вече има своя собствена – доста разнообразна и многоезична – литературна традиция: Исак Бабел и Юрий Олеша пишат на руски, Яновски и Сосура на украински, Шолем Алейхем на идиш, и т.н.

Сега Голубовски обикаля града си и вижда павираните му улици покрити с противотанкови съоръжения, чува експлозиите. В мейлите си настоява за културната памет и нуждата от нови гласове. По негово предложение започвам серия интервюта с членовете на „Зелената лампа” – техните разкази за първите седмици на войната можете да прочетете по-долу. „Пожеланието ми към теб”, пише ми той, „е никога да не отпочваш деня си в ритъма на постоянни противовъздушни сирени. Болката се понася от града и от цяла Украйна. Тази болка се усеща непрестанно в гръдната кост на писателя. Все е там.”

Анна Михалевская

Котките мяучат в нощта, опитват се да надвикат сирените за въздушните атаки навън. Намирам за красиви странните неща – графити по стени с напукана мазилка, разкопана за ремонт улица. Виждам снимки на руини в Харков, на бомбардирания Киев. Всичко се променя толкова бързо. Ако искаш да направиш нещо, трябва да го сториш на момента.

Да свършиш нещо, каквото и да е, е като лекарство в този миг. Когато успявам да помогна на някого, забравям за войната. Мисля, че много хора са го осъзнали.

Животът отпреди войната изглежда нереален и толкова далечен. Толкова много имаше в него. А на мен не ми харесваше: винаги търчиш, търсиш нови проекти. Няма време за нормален разговор. А сега има толкова много за обсъждане, но е тягостно. Жестоко е – тази ситуация някак ни връща един към друг като хора.

Наил Муратов

Дали Одеса се е променила в първите дни на войната? Да. И не. Има опашки по бензиностанциите, толкова дълги, че блокират трафика по улиците, опашки в магазините, хората обират всичко от рафтовете – зърнени закуски, захар, сол, кибрит – тези вихри от хора изтръгват града от обичайното му спокойствие – мравуняк от хора.

Пропускателните пунктове са навсякъде, но по улиците все още се вият колони от коли, макар и по-малко сега. Пешеходци са тръгнали по задачи, отворени са супермаркети и някои малки магазинчета и будки. В понеделник започват занятията в училищата и университетите. Но никой не знае какво ще последва.

По време на война да се пише е трудно. Какво да направи човек? Умът ти отказва да осъзнае какво се случва.

Някои хора са заминали, а останалите в града се сближават. Преди два дни 92-годишната ми майка се върна от магазина с няколко консерви в торбата – дали й ги някакви непознати жени.

Паметникът на княз дьо Ришельо в Одеса. Снимка: Анна Голубовски

Марина Линда

В тези две седмици животът ми се промени изцяло: светът, който познавах, е станал чуплив като маслена бисквитка. Но хората, които може да са били слаби, са станали твърди като стомана. Аз самата се чувствам от много дни като някаква желязна рамка, на която виси цялата къща, върху нея са изплашените ми деца, котките ми и всичко, което зная, сега виси, вкл. разума ми.

Много странно чувство: всичко около мен сега е така, както съм го чела преди в книгите за войната, и съм си мислила колко е прекрасно, че живея в друго време. Но не живея в друго време. Филмът сега е животът на семейството ми, на града ми. Много лош филм. Искам да включа осветлението в салона.

Владислав Кутик

Една чайка, пухкава такава, си стои на края на кея, с лице към вятъра. Силна експлозия над залива прекъсва съзерцанието й на сивата вода и тя разперва крила. Чайките не знаят какво е война. Но след 16 дни птиците са успели да преодолеят объркването си и са се научили да не летят, когато небето се разтърсва от експлозиите или канонадите на земята и да не се крият, когато чуят воя на сирените.

Чайките прелитат над улиците на Одеса, които обикновено са шумни и пълни с хора. Някой рядък пешеходец оставя следи по недокоснатия сняг. В пълна тишина прочутите стълби на Потьомкин се издигат по стръмното под натрупаните чували с пясък. Скриват паметника на основателя на града – бронзовата душа на Одеса – от злата артилерия. Обаче чайките харесват пясъка.

По улиците е пълно с укрепления срещу танковете. Ще могат ли да ни опазят от модерните ракети? Разбира се, че не. Но съществува нещо хулиганско и наперено в тия кръстове с шест лъча, известни като таралежи. Такива са стоели тук през 1941 г. и сега времето просто е скочило надолу по стълбите от миналото.

Чайката кръжи над къщите и отново полита към морето.

Елена Андрейчикова

А ти?

Всяка сутрин започва с този въпрос. Питат ме, питам и аз. Пита семейството, питат приятелите, колеги, познати: моите думи в защита. Все още не разбирам как е възможно – война в Украйна? Нападната от Русия? Бомбардират градовете ни? Само няколко дни преди да започне войната довърших последния си роман. Главният герой я сънува – сънищата му са повлияни от истории, които баба му разказва, а тя е била в лагера Саласпилс. Още не съм събрал сили да прочета написаното. Все още изпитвам отвращение.

Някой ден ще събера кураж да пиша отново. Ще говоря като свидетел. За това колко е страшно, когато сирените за въздушна атака завият рано сутринта в един обикновен вторник. Как продължавах да се усмихвам, докато нервно събирах багажа и се опитвах да не издавам колко съм притеснена пред сина си. Как пред очите ни експлодира и изгоря един склад, на някакви си 100 м. Как прекарахме нощта сред буркани със сладко в едно мазе в Одеса. Как тригодишният ми племенник, който тъкмо беше пристигнал от Харков, трепереше и плачеше. Как нямах никакво желание да реша дали трябва да остана със съпруга ми или да откарам децата далеч от всичко това. Как напуснахме Одеса през нощта: осем коли, жени и деца, с кучетата и котките. Някои от нас шофираха за първи път в живота си. Спряха ни на един пропускателен пункт: нощем не пропускаха коли. Една жена неочаквано възкликна: „Ама аз знам паролата! Мъжът ми ми я написа преди да отиде на война.”

Водим нашата си информационна война. Всяка сутрин се събуждаме с надеждата, че всичко е свършило. Че можем да живеем, да правим планове и отново да пишем романи. Но засега просто изпращам съобщения: „А ти? Как си?” Да получим отговор е единственото, което има значение.

Хора събират пясък в чували за укрепления. Снимка: Анна Голубовски

Евгений Деменок

От много години времето ми се поделя между Прага и Одеса, но когато войната започна, със семейството ми бяхме на екскурзия в Ню Йорк. Няколко дни преди полета ни за Прага не посмяхме да излезем от хотелската стая, освен за да се присъединим към протеста. През цялото време скролвахме новините в нет-а и се обаждахме на приятели и роднини.

Обратно в Прага разбрахме, че можем да сме по-полезни: Чешката република вече е приела повече от 200 000 украински бежанци. Прекарвам дните си между бежанския интеграционен център, гарата и едни общински център за 72-ма човека, който приятелите ми изграждат на собствени разноски.

Не мога и ред да напиша. Сега нямам нито волята, нито желанието и свободното време за това. От доста дни се мъча с нещо от кореспонденцията между Хенри Милър и Давид Бурлюк. Много искам за първи път да публикувам няколко писма на Милър в превод на украински. Обаче сутрините ми започват с обаждания и писма за помощ, дните си прекарвам като доброволец и когато се освободя, вече е станало нощ.

(Превод от руски и украински: Иля Камински, Кейти Фарис, Наталия Баришникова, Луис Трейн, Анстасия Диатлова, НК и Йоханка Делгадо.)

Заглавно изображение: Операта в Одеса. Снимка: Анна Голубовски

Публикува се със съкращение.

►Прочети в оригинал

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.