Дейвид Барнет: Литературният бийт продължава. За Жан Керуак, забравената дъщеря на Джак Керуак

На 25-та годишнина от смъртта ù, авторката на романи Жан, която е със свободен дух и склонна към саморазрушение като баща си, е почти изцяло заличена от историята за него.

Превод от английски език: Юлияна Тодорова 

Кралят на литературния бийт е известен с това, че разкрива живота си в повече от дузина романи, в които реални хора и събития са с измислени имена. Най-известният от тях, разбира се, е „По пътя”, който документира зараждането и последните дни на една трайна контра-култура.

Но докато пълнокръвни герои като Алън Гинсбърг, Уилям Бъроуз и Нийл Касади влизат и излизат от творбите на Керуак с най-различни псевдоними, една важна фигура в живота на писателя е забележимо отсъстваща: дъщеря му Жан Керуак, която умира преди 26 години.

Жан до голяма степен е заличена от легендата за Керуак, дори още преди да се появи на бял свят. Тя се среща със собствения си баща едва два пъти преди неговата смърт през 1969 г., а през 25-те години оттогава до собствената й кончина е трябвало да се бори за признание и финансова подкрепа от наследството му.

Но Жан не е само „тайното” дете на известен автор. Тя е била и автор на два издадени романа и един почти завършен, когато намира смъртта си на 44, след години, изпълнени с алкохол, злоупотреба с наркотици и бъбречно заболяване.

Проблемът е, че Керуак е затънал в тази лъжа до края на живота си....Джак Каруак, ок. 1950 г. Снимка: колекция Еверет

Джак Керуак има сложни взаимоотношения с жените. Сключва брак три пъти: през 1964 г. със студентката по литература Еди Паркър – съжителството продължава само две години; след това през 1950 г. е женен осем месеца за Джоан Хавърти, майката на Жан; и през 1966, три години преди смъртта си, се жени за Стела Стампас, сестрата на приятел от детските години в родния му град Лоуел, Масачузетс. Но свободомислещият кръстник на битниците, който възприема мечтата за мистичната свобода на безделника-скитник, никога не успява да се освободи от полата на майка си. Според Джералд Никозия, биограф на Керуак, точно майката на писателя Габриел е тази, която подхранва отчуждението от единственото му дете до края на живота му.

Никозия се среща за първи път с Жан през 1978 г., когато прави проучванията си за биографията на Керуак „Мемори Бейб”. Жан наследява от баща си страстта към скитане, тя живее живот по пътищата и обикаля целите Щати, отсядайки тук и там за по една-две нощи. Никозия я намира в квартала „Рашън Хил” в Сан Франциско, където отсяда импровизирано у един приятел. От момента, в който я поглежда за първи път, Никозия не се съмнява чия дъщеря е – „черната коса и онези сини очи” – но чак когато става на 10, след като е израснала в бедност, Жан Керуак започва да получава чекове за по 52 долара месечно, които баща й изпраща след кръвен тест, потвърждаващ бащинството му.

Според Никозия на Керуак е отнело толкова дълго време да признае Жан заради мирогледа на майка си: „Габриел винаги е била ревностна католичка и когато Джоан забременява с Жан, Джак я моли да абортира, тъй като няма доходи и не мисли, че ще може да издържа дете. От първия му роман „Градчето и градът” са се продали 400 копия и до този момент не е успял да привлече дори и един критик или редактор, който да хвърли поглед на „По пътя”. Но Джоан Хавърти не желае да направи аборт – когато през февруари 1952 г. бебето Жан се ражда, абортите са незаконни – и майката на Керуак му е казала, че не е възможно да изостави бременна жена.

Според мен, по някакъв начин Жан Керуак цял живот се опитва да намери баща си, като стане това, което е бил самият той.

Джералд Никозия

И така писателят твърди, че Жан не е негово дете. „Това е неговият начин да угоди на майка си и да може да напусне Джоан, майката на бебето”, казва Никозия. „Проблемът е, че той затъва в тази лъжа до края на живота си. Никога не е могъл да се върне и да каже: „Всъщност, тя е моя дъщеря.” Габриел надживява сина си, така че той е трябвало да отрича бащинството си винаги.”

Жан вижда баща си за първи път по време на теста за бащинство. Ще се срещнат още веднъж, по-късно в живота му, когато той заживява във Флорида и двамата разговарят веднъж по телефона. Никозия споделя насаме, че писателят е говорил за Жан на приятелите си битници като Джон Клелън Холмс и е носел нейна снимка в портфейла си, „скрита измежду други фотографии”.

За Жан е било трудно да израсне с известен, но отсъстващ баща. Когато започва да се движи из литературните кръгове, тя се запознава с негови приятели като Гинсбърг и някои други, които са знаели за баща й повече от самата нея и това я е притеснявало. Започва да пише: първата й книга, суров автобиографичен роман със заглавие „Малкият шофьор”, е публикувана през 1981 г. и описва безкомпромисно и подробно живота й с алкохол, наркотици и поредица неподходящи мъже.

Ако Керуак понякога добавя духовен блясък към бедността и живот на ръба, собствената му дъщеря предлага по-сурова и безстрашна визия. Следващият й роман „Песента на влака” излиза през 1988 г. Тя работи върху трети, „Треска на папагал”, преди да почине през 1996 г. само на 44 – едва с три години по-млада от възрастта, на която баща й умира от заболяване заради алкохолизма си.

Джералд Никозия и Жан Керуак на конференция за Битниците в Ню Йорк през 1994 г. Снимка: Силвия Никозия

Последните години на Жан са изпълнени с поредица съдебни действия в опит да се сдобие от наследството му с контрол над творбите на собствения й баща. Третият й роман така и не е завършен, макар че Никозия и други автори работят върху редактирането на черновата на Жан с цел да се довърши ръкописа. „Малкият шофьор” и „Песента на влака” вече не се преиздават. Никозия би желал с празненствата по повод стогодишнината от рождението на писателя през март тази година да види някакво признание за Жан, както като дъщеря на Керуак, така и като автор със собствени произведения.

Наследството на Керуак се управлява от третата му съпруга Стела Сампас. Никозия, който в продължение на три години е изпълнител на завещанието на Жан след смъртта й, смята, че по същество се опитват да заличат Жан от документите за живота на писателя. „В Лоуел, родния му град в щата Масачузетс, има експозиция в три стаи и нито една единствена снимка на Жан”, казва той. (От официалните лица по наследството на писателя не отговарят на молбите за коментар по този въпрос.)

Ако беше жива, днес Жан Керуак щеше да навърши 70 г. и Джералд Никозия вярва, че би могла да стане „наистина значима и влиятелна литературна личност”.

Дали Жан е станала писател заради Джак? „Мисля, че да”, казва Никозия. „Според мен, тя не е могла да намери баща си в света около себе си, после той просто изчезва от живота й и умира, така че единственото място, където е могла да го открие, е вътре в самата нея. Така че в много отношения тя е опитала да се превърне в него, да стане като него, с цялото това скиталчество, пътувания без пари, с алкохол и наркотици, както и сексуални подвизи. Смятам, че в известен смисъл Жан се е опитвала да намери баща си, ставайки като него.”

Изглежда трагично, че очевидно бащата и дъщерята толкова са си приличали и са се движили в подобни деструктивни траектории, и въпреки това са били отчуждени един от друг. Лесно е да си представи човек как животът и на двамата е могъл да бъде различен, ако това не е било реалността. „Би променило и двамата”, смята Никозия. „Ако са били заедно, Жан е можело да порастне с баща до себе си. А всъщност Джак Керуак умира като депресиран и самотен алкохолик. Ако е имал умна и любяща дъщеря до себе си…, нали знаете, това би могло да промени целия му живот?!”

Дейвид Барнет, 7 юни 2021 г.

Жан Керуак с Алън Гинсбърг в такси на път за церемония на наградите “Грами”, Ню Йорк, 1991 г. Снимка, предоставена от Джералд Никозия

Прочети в оригинал

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.