Емили Темпъл: 20 пословично недооценени автори, които трябва да се четат
18.06.2022
Възможно е дори носители на Нобеловата награда да не са оценявани достатъчно.
Превод от английски език: Юлияна Тодорова
Какво означава автор да е недооценен? Има един аргумент, според който повечето автори на художествена литература са недооценени – благодарение на факта, че в днешно време произведенията им повсеместно не се четат като цяло. Но дори в средите на литературната общност някои големи писатели са забравени или пренебрегвани, а други просто не се харесват колкото би трябвало. Така че за темата ни тук „недооценен” ще означава едновременно „оценявани под стойността им” и „недостатъчно четени”. А не непременно, че са непознати на читателите!
Разбира се, подобна „класация” е субективна и заради това, вместо да ви подлагам на собствените си откъслечни възприятия, съм сверила мненията на няколко надеждни източника – критици, писатели и журналисти, които, в един или друг момент, са се изказали за някой автор като за недооценен, нехаресван достатъчно или незаслужено пренебрегван. Това съвсем не разрешава проблема с изказването на мнение, но съм се опитала, в повечето случаи, да включа онези автори, за които често се смята, че заслужават по-голяма читателска публика. По-долу са изброени двайсет от тях, но, както винаги, списъкът може да бъде разширен. Кой автор бихте добавили вие?
Роберт Валзер
Според Бенджамин Вайсман, който пише за LA Times:
"Роберт Валзер (1878-1956) е мечтаната снежинка от конфекцията на немската художествена литература. Също така, той би могъл да бъде единственият най-недооценен писател на 20ти век. Макар че прозата му е доста приятна – и без значение колко пъти се преиздава съвършеният му роман „Якоб фон Гунтен”, книжарите рядко зареждат рафтовете с него. Валзер е писател от голяма величина, който прекарва последните 27 години от живота си в болнично заведение в Швейцария."
Джеймс Солтър
Според Алекс Байлмс, който пише за Esquire:
"Литературното наследство на Джеймс Солтър малко по малко увеличава известността си, но като автор той все още не е достигнал широкото признание или продажби, съпоставими със статута му сред другите писатели. Творчеството му се адмирира от литературни колоси (Сол Белоу, Джоузеф Хелър, Филип Рот, Джон Ървинг) и е удостояван с престижни награди, също така е признат от влиятелни критици (Сюзан Зонтаг, Харолд Блум), но нерядко Солтър е пренебрегван от пресата и незабелязван от академичните кръгове, а и почти постоянно неглижиран и от читателите.
Отчасти поради тези причини той е една романтична личност, почти митична, особено за други писатели. Но култът към него не е просто резултат от липсата на комерсиален успех. Дължи се и на приглушения му, мек и изкусителен глас на литературната страница."
Много известно е, също така, описанието му от Джеймс Уолкът във Vanity Fair като „най недооценявания американски автор”.
Карсън Маккълърс
Според Сара Шулмън, която сътрудничи на Literary Hub:
"Със сигурност нашият най-недооценен автор Карсън Маккълърс е захвърлена в гетото на „готиката на юга”. Но тя притежава огромната сила на трансцендентното и е успяла да изобрази всякакви човешки типове извън обсега на собствения си опит и преживявания. От глухонемия евреин в „Сърцето е самотен ловец” до магнетичното джудже в „Балада за тъжното кафене”, творчеството й е уникален урок по идентифициране на човешките характери. Ричард Райт, автор на „Чернокожото момче”, пише критика за първия роман на писателката, публикуван през 1940 г., когато Маккълърс е само на 22, и казва, че тя е първата бяла писателка, която създава изцяло човешки чернокожи герои. „Балада за тъжното кафене” ни дава най-специфичното и експлозивно определение, което някога съм чел, за разликата между това да обичаш и да те обичат."
Пърсивал Еверет
Според Майкъл Шуоб, който пише за NPR:
"Не е учудващо, че „Толково много синьо” е така съвършено структуриран роман; Еверет е автор, който стартира кариерата си много силно и просто става все по-добър. Това е щедро и вълнуващо произведение от човек, който като нищо може да бъде най-непризнатият американска литературен майстор на словото и читателите ще мислят за написаното от него дълго след прочитане на последната страница. Както Кевин в един момент отбелязва: „Като повечето неща, които се връщат в съзнанието ти и те преследват, в началото това ме преследваше. Никой призрак не се ражда за една нощ.”"
Линда Бари
Според Мари-Луиз Паркър, която пише за Oprah:
"Линда Бари може също да е най-недооценяваната писателка на всички времена. Тя е най-мъдрата и забавна хроникьорка на подрастващите в Америка и когато самотницата вътре в мен започне да хленчи неконтролируемо, посягам към което и да е нейно произведение и се скъсвам от смях, докато накрая писателката неизбежно ме застреля с нещо толкова проникновено, истинско и сърцераздирателно. Чудя се дали не ме шпионира през целия ми живот."
Бармара Пим
Шумно номинирана за „най-недооценената писателка на 20ти век” от Филип Ларкин в проучване на TLS през 1977 г. – това също дава нов старт на литературната й кариера.
Лангстън Хюз
Според Амири Барака във въведението му към „Голямото море” през 1986 г., в известен смисъл Хюз е най-недооценения писател в САЩ. Напоследък името му се появи отново окуражаващо често, и вес пак, у нас съществува изумително голямо количество хора на изкуството, които знаят и по-малко от обичайното дърдорене по коктейли относно основната поетична фигура на чернокожото население.
Джим Харисън
Според Бил Мори, който сътрудничи на The Daily Beast:
"Разговаряхме с мой приятел оня ден и темата се завъртя около една влудяваща мистерия: как е възможно малка групичка проницателни читатели да са съгласни, че Джим Харисън е един от малкото наистина велики американски писатели, и въпреки това да няма по-широка читателска публика – или утвърдено име от страна на критиците – която е явно, че заслужава?
Въпросът е действително актуален, защото Харисън тъкмо публикува нов роман – „Великите седем”, който отново е за „пенсионираното посърнало ченге” Саймън Сандърсън. Героят просто иска да лови пъстърва на полуостров в щата Мичиган, но се натъква на клан пакостници, за които да убиват е едва ли не вродено. Това е 36та творба на Харисън, което означава, че невъзможно разнообразното му и невъзможно постоянно творчество – романи, новели, разкази, стихотворения, репортажи, мемоар и някои не толкова добри писания на тема готвене – сега заема грубо един ярд от мястото на рафтовете в книжарниците. Защо към този човек не се отнасят като към национално съкровище?"
Едуард Ст. Обин
Според Лев Гросман, който пише за TIME:
"Втората книга, която искам да спомена, е „Най-после” на Едуард Ст. Обин. Някога тук писах, че смятам Ст. Обин (произнася се Сейнт О-бин) може би е най-недооценявания автор на романи на английски. По принцип, когато правя такова важно изявление, мигам на парцали, когато го прочета по-късно. Но в случая това въобще не се случва. Когато чета Ст. Обин, отново и отново ме поразява топлината и красноречието в творчеството му, още повече, че той броди из пейзажи с краен емоционален мрак."
. . .
"Чета пословично разбираемите, масово хвалени социални романи на английски писатели като Алън Холингхърст и Филип Хеншър и абсолютно ми харесва великолепието и достъпността на прозата им; но за човечеството съм научил повече от романа на Обин „Най-после” отколкото от творбите на споменатите писатели. А и времето, прекарано с романа, беше по-хубаво.
След години на недостатъчно издаване на творбите му в САЩ, Ст. Обин го подхванаха в издателствата Farrar и Straus Giroux, което пуска „Най-после” с гръм и трясък; Picador също издават пъвите му четири произведения в един том. С малко късмет Ст. Обин най-после ще получи това, което заслужава. Тогава ще мога да номинирам някой друг за званието „най-недооценен” автор на романи на английски език."
Джон А. Уилямс
Какво пише в некролога на Уилямс в New York Times:
Г-н Уилямс, когото критикът Джеймс Л. дьо Джонг нарича „вероятно най-добрият афроамерикански писател на романи на своето поколение”, се отличаваше в начина си да описва вътрешния живот на героите си, които се мъчат да разберат какво точно им се случва, личните си взаимоотношения и мястото си в едно враждебно общество. Обаче демонстрираната му дарба в най-добрия случай му извоюва една неголяма слава – репутацията да е постоянно недооценен.
Вторият му роман „Песен в нощта”, публикуван през 1961 г., привлича вниманието на литературните критици със завладяващата си картина на музикалната общност на джаза в нюйоркския Гринич вилидж и ретроспективните размишления на главния герой, умиращ саксофонист. „Творбата се доближава много до добрия роман за джаза, който все още не е бил написан и човек се надява, че авторът може да напише добър роман на някаква тема”, пише британското списание The Spectator в отзив за книгата на Уилямс.
Романът е „Човекът, който проплака „Аз съм”, поглед към 30-годишен период от американската история през очите на умиращ чернокож писател, който живее в Европа и размишлява за живота си и за проблемния си брак с холандка. В отзива си за The New York Times критикът Елиът Фремон-Смит определя творбата като „завладяващ роман, написан с достойнство; ядовит, но проницателен; ангажиран, но с мярка; очевидно написан навреме, но заслужаващ внимание по много други причини.”
Джон Уилямс
Според Том Крайдър, който пише за The New Yorker:
"В един от малкото удовлетворителни примери на закъсняла справедливост в света на изкуството, „Стоунър” на Джон Уилямс се е превърнал в неочакван бестселър в Европа, след като бе преведен и промотиран от френската писателка Анна Гавалда. Веднъж на десет години някой като мен се опитва да направи същото за творбата в САЩ, пишейки есе, в което доказва, че „Стоунър” е страхотен недооценен американски роман. (Последният, направил това, който също изброява няколко предишни подобни есета, е Морис Дикщайн в Times.) Въпреки това, авторът продължава да е широко неизвестен в собствената си страна, творбите му се предават и ценят само между познавачи, а на автора им Джон Уилямс е отредено място единствено в онази незавидна категория, населена от величавата компания на Ричард Йейтс и Джеймс Солтър: писателя на писателите."
(Макар че понастоящем трябва да отбележим, че „Стоунър” е станал известен, защото не е достатъчно известен, каквото и да означава това.)
Алис Мънро
Ето какво пише за Мънро Джонатан Франзен в The New York Times (макар и преди удостояването й с Нобелова награда за литература…):
"За Алис Мънро съществува утвърденото мнение, че в момента е най-добрата писателка на художествена литература в Северна Америка; но извън Канада, където книгите й са бестселър №1, тя никога не е имала голяма читателска аудитория. С риск да прозвуча като просител от името на поредния недооценен автор – а може би сте се научили да разпознавате и да избягвате такива моления? По същия начин сте се научили да не отваряте набъбналата поща за благотворителност? Моля, дайте милостиво за Дон Пауъл! Вашият принос само от 15 минутки седмично може да помогне на Джоузеф Рот да подсигури полагащото му се място в модерния канон! – Аз искам да отбележа последния роман на Мънро „Беглецът”, като направя няколко предположения защо майсторството й поразително надвишава нейната слава.
Но коя е Алис Мънро? Тя е доставчикът от разстояние на страшно приятни лични преживявания. И понеже не се интересувам да пиша отзив за маркетинговата кампания на новата й творба или да бъда забавно злобен за нейна сметка, и понеже не ми се ще да говоря за конкретното значение на новата й книга, тъй като е трудно да се направи това, без да се разкрие прекалено много от сюжета, вероятно ще е по-добре просто да дам един хубав цитат от Алфред А. Кнопф – „За Мънро съществува утвърденото мнение, че е най-добрият автор на художествена литература в Северна Америка. „Беглецът” е чудо – и да предложа на редакторите на Book Review да пуснат възможно най-голямата снимка на Мънро на най-известните места, плюс няколко по-малки фотографии от по-пикантен интерес (кухнята й? децата й?) и може би цитат от едно от редките й интервюта – „Защото съществува някакво изчерпване и объркване, когато погледнем творчеството ви… Останало ви е единствено това, върху което работите в момента. И така, облечена сте в нещо ефирно. Като някой, излязъл в тънка риза или нещо подобно, което е тъкмо това, което сега пишете и странно се идентифицира с всичко, което сте сътворили досега. Вероятно това е причината вече да не заемам никаква обществена роля като писател. Тъй като не се виждам да го правя, освен като една гигантска измама” – и да сложа точка."
Гейл Джоунс
Според Даниел Хендлър, интервюиран от TLS:
"По никой начин не разбирам защо Гейл Джоунс не се смята за утвърден американски автор. Тя притежава мъдър и точен поглед, прозата й е жива и неподправена, а тематиката в творбите й е необходимото допълнение за това."
Кристина Стийд
Според Джонатан Франзен, който пише за The New York Times:
"Всеки, който се опитва да възобнови интереса към „Човекът, който обичаше децата” толкова време след написването на творбата, ще се поизпоти в сянката на предговора на поета Рандъл Джаръл към изданието от 1965 г. Не само никой друг не би могъл да оцени книгата по-всеобхватно и подробно от Джарел, но и ако апел, силен като неговия, не би могъл да привлече вниманието към книгата в ония времена, когато страната ни все още възприемаше литературата полусериозно, изглежда много малко вероятно някой друг да може да го направи днес. И наистина, една много добра причина да се прочете романа е, че тогава ще може се прочете и предговора на Джаръл и да се припомни какво точно е представлявало изключителната литературна критика: страстна, лична, честна, изчерпателна и насочена към обикновения читател. Ако все още се интересувате от художествена литература, може да изпитате носталгия.
Джаръл, който многократно свързва Стийд с Толстой, действително много умело поставя авторката в западния литературен канон и в това съвсем очевидно се проваля. През 1980 г. в проучване на 100те най-цитирани литературни автори на 20ти век, базирано на научни цитирания от края на 1970те, се откриват имената на Маргарет Атууд, Гъртруд Стайн и Анайс Нин, но не и Кристина Стийд. Този факт би бил по-малко учудващ, ако Стийд и най-добрият й роман буквално не плачеха за сериозна литературна критика от всякакъв порядък. Особено смущаващ е фактът, че „Човекът, който обичаше децата” не успява да се превърне в основен учебен текст като част от уневерситетската програма по изследвания за жените в САЩ."
Дейвид Марксън
Ето какво пише в некролога му в The New York Times:
"Дейвид Марксън, чиито иронични, накъсани романи, изследващи лутащата се мисъл на човека на изкуството и непокорния занаят да се прави изкуство, бяха често наричани постмодернистични и експериментални и почти винаги учудващо ангажиращи и недооценени, почина в петък в апартамента си в Гринич вилидж."
. . .
"Въпреки че книгите му – вкл. „Прогресът на Спрингър” (1977), „Любовницата на Витгенщайн” (1988) и „Това не е роман” (2001) – често получават отзиви на възхищение, г-н Марксън е автор на романи, широко известни предимно сред други автори. Това отчасти е така, защото той е основна фигура от писателската сцена във Вилидж през 1960те, редовен посетител на писателски дупки като „Лъвската глава”, но също и защото избягва конвенционални форми и тропи на романа. Подобно на други експериментатори, той превръща в своя тема, или поне отчасти, самата форма на романа."
Дейна Джонсън
Според Роксан Гей, интервюирана за TLS:
"Дейна Джонсън наистина е недооценена. Откакто прочетох първата й творба „Пречупи всяка жена”, аз съм абсолютно заинтригувана от творчеството й. Тя притежава силно чувство за стил, ритъм и глас на разказвач. Освен това е пословично превъзходна."
Адам Торп
Според Айлийн Батърсби, която сътрудничи на Irish Times:
"Позната тема: един човек изчезва и животът си продължава, както става и с безмилостното безразличие. Много писатели на романи са привлечени от изчезвания на хора, често в политически контекст. Този път е някак по-различно. Но тогава поетът Адам Торп, автор на девет романа и два сборника с разкази, не само е британският най-недооценен писател, но също и измежду най-оригиналните."
И според Рейчъл Кук в The Guardian:
"Литературната кариера на Торп със сигурност е една от най-големите литературни мистерии на века. В годините след „Алвъртън”, той публикува още девет романа; „Полет” – трилър за разстроен пилот на транспортен самолет, излезе по-рано тази година. Романите му са винаги превъзходни – любимият ми е „Помежду всеки дъх” – невероятно умна и красиво написана приказка за музиката, брака и Естония – и винаги с чудесни отзиви; въпреки това, човек напразно търси името му в списъците с бестселъри или творби, наградени с „Букър”.
За мен това е колкото объркващо, толкова и несправедливо и се чудя как самият автор си го обяснява. „Ами не знам”, казва той тихо. „Човек едва ли би могъл да каже, че ми липсва амбиция.”"
Марсел Шуоб
Какво казва за него Стивън Спаркс в Literary Hub:
"Марсел Шуоб може би е най-влиятелният писател, за когото никога нищо не сте чували. Престъпно неглижиран в англоезичния свят, Шуоб – нещо като френския Робърт Луи Стивънсън – въпреки това оказва влияние над редица различни по-известни следовници, вкл. Алфред Джари, Борхес, Пол Валери, Роберто Боланьо и други. Той е символ на писателя, за когото всички смятат, че не е четен, но който, поради огромното му влияние, е жив в творчеството на други автори."
Честър Хаймс
Люк Санти в The New York Review of Books:
"След като сложните му реалистични романи за междурасови взаимоотношения са посрещнати с безразличие и насмешка в САЩ, Санти се преселва във Франция. Там неизвестността му изглежда тотална, докато един издател на криминални романи с меки корици не го убеждава да се пробва в криминалния роман със сюжет в Харлем, среда, която писателят, който е живял в Средния запад, почти не познава. Първият опит е оригинален и запомнящ се, предизвиква и шумен успех, след като романът е преведен на френски.
Скоро Санти става известен в Европа, макар че понякога е недостатъчно финансово обезпечен. Написаните от него романи не му изкарват много пари, докато два от тях стават основа за два холивудски филма в момент, когато писателят вече е приключил с написването на такива произведения. Дори успехът на филмите не успява да навакса изоставането с известността на романите на Санти в САЩ и когато писателят умира, творбите му вече не се издават. Едва сега, седем години след смъртта му, повечето му романи вече могат да се намерят в родината му, но едва след издаването им в Англия, така че някои от съвременните американски издания са с английска лексика и правопис. Така Хаймс, значим и необикновен афро-американски писател, остава в изгнание дори и след смъртта си."
Биографът му Джеймс Салис го описва като „един от американските най-пренебрегвани и недоразбрани значими писатели.”
Хенри Грийн
Лео Робсън за Грийн в The New Yorker:
"Творчеството му е известно сред колегите му писатели. През 1952 г. в писателския си профил за Грийн в Life У. Х. Одън е цитиран да го определя като „най-добрият английски жив автор на романи”. На следващата година Т. С. Елиът в интервю за Times цитира романите на Хенри Грийн като доказателство, че „творческият напредък в нашето време е в художествената проза.” Но Грийн никога не е имал успеха на популярния писател. През 1930 г. Ивлин Уо пише отзив за „Жив” – роман на Грийн за живота в една фабрика в Бирмингам, със заглавие „Един пренебрегнат шедовър”. Този отзив е първият от няколко дузини статии, които се оплакват от това, че писателят не е достатъчно приет и спомагат името му да се свързва с епитета „пренебрегнат” толкова, колкото „Атина Палада” със „светлоока”. Уо обвинява за това критиците-еснафи, но знае, че имиджът на Грийн не помага съществено. „Заради мотиви, непонятни за приятелите му, авторът на „Жив” избира да публикува творбите си под псевдоним с особена непривлекателност”, пише той… От един момент нататък Хенри Грийн отказва да бъде фотографиран. Дънди го разпознава за първи път от снимка на Сесил Бийтън, на която се вижда само задната част на главата му."
Според пиателя Дейвид Лодж пред The New York Review of Books:
"Хенри Грийн заема специално, но малко смущаващо място в историята на съвременната английски художествена литература. Това, че истинското му име е Хенри Йорк, е символ на, като цяло, неуловимата му идентичност. Изглежда той стои от едната страна на художественото занятие, усмихва се загадъчно и ни предизвиква да му поставим етикет и върху него цена. Наричат го „писател на писателите” и дори, според Тери Садърн, „писател на писателя на писателите.” У. Х. Одън, Юдор Уелти, В. С. Причет, Ребека Уест и Джон Ъпдайк са го описвали в различни моменти и по различен начин като най-изтънченият автор на романи на своето време, въпреки това той никога не се е радвал нито на комерсиалния успех, нито на литературната слава на своите съвременници като Ивлин Уо, Греъм Грийн и Кристофър Ишъруд.
Хенри Грийн не е бил нито хитър, нито късметлия в развиването на литературната си кариера. След ранен и обещаващ дебют с романа си „Слепота” (1926), започнат още докато писателят е в гимназията, той написва брилянтнен роман за живота на работническата класа - „Жив” (1929). Това е няколко години преди такава тема да стане модна и след това му отнема десет години да довърши следващия си роман „Да се ходи на купони” (1939) – творба, която се занимава с група нарцистични социалисти, които се отправят на ваканция в Европа и тази тема изглежда доста фриволна в приближаващатие сенки на Втората световна война. През 1940те Грийн става по-продуктивен и е четен повече („Да обичаш” [1945] дори за кратко се появява в списъка с бестселъри в САЩ). Но точно когато писателят започва да привлича сериозно внимание от страна на критиците, техният интерес се насочва към новата вълна британски писатели, така наречените Сърдити млади хора. А тяхната груба, иконоборческа енергия той никак не е харесвал. Дали е съвпадение или причинно-следствена връзка, в този момент креативността му изглежда неочаквано пресъхва. Останалата част от живота му, от публикуването на последния му роман „Изцяло отдаден” през 1952 г. до смъртта му през 1973 г., е тъжна история на все по-задълбочаваща се изолация, алкохолизъм и меланхолия. Романите му не се преиздават, а името му по същество изчезва от канона на съвременната британска художествена литература."
Емили Темпъл, 05.06.2018
Емили Темпъл
Емили Темпъл е изпълнителен директор на Lit Hub. Първият й роман „Лекота” е публикуван от издателство William Morrow/HarperCollins през 2020 г.
Прочети в оригинал
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.