Кийт Гесен пише за често нелеките биографии на великите автори на детски книжки

Кийт Гесен

07 юни 2022

Превод от английски език: Юлияна Тодорова 

С жена ми започнахме да четем на сина ни Рафи на, според нас, абсурдно ранна възраст, когато тъкмо започваше успешно да фокусира погледа си. Беше много мирен слушател: още не се беше научил дори да пълзи. И двамата му четяхме на английски, аз също и на руски. Започнахме със „Зайчето Пат”, преминахме към „Много изгладнялата гъсеница” и „Луна за лека нощ” и накрая книжките за Франсис – „Хляб и конфитюр за Франсис”, „Време за сън за Франсис” и „Рожден ден за Франсис”. На руски четяхме глупавите стихчета на Даниил Хармс и приказките за животни на Владимир Сутеев, също и прекрасните стихотворения на Корней Чуковски за говорящи хипопотами и крокодили и страшния Бармалей.

Освен Хармс, за когото бях чувал като поет-експериментатор и жертва на сталинизма, не знаех много точно за тези детски автори. Не бяха част от канона на отстранените и с отнето имущество; когато започнах да чета от техните книжки, предполагах, че са водили спокоен и хубав живот. Били са писатели и художници, които са избрали относително доходоносна кариера и след това винаги са живяли щастливо.

Първото ми съмнение, че това не е съвсем така, дойде, когато седях в стаята на Рафи и четях за стотен път „От глава до пети” на Ерик Карл. На страницата с авторските права забелязах странно посвещение: „На г-н Краус, който ме въведе в модерното изкуство, въпреки че беше забранено.” Това беше странно. Защо на г-н Краус някой му оказва почит и кой му е забранявал да показва модерното изкуство? Потърсих в телефона си, след като Рафи заспа.

Оказа се, че Карл е роден в Сиракуза, щата Ню Йорк през 1929 г. в семейството на немски емигранти, които по-късно от носталгия се завръщат в нацистка Германия в средата на 1930те. Това е долу-горе времето, когато Вернер Леополд води дъщеря си Хилдегард на гости. Но семейство Леополд не са имали намерението да останат! А семейство Карл, колкото и невероятно да звучи – точно обратното.

Няколко години по-късно Германия започва да нахлува в съседните ù държави. Бащата на Ерик е привикан в армията с набора си и заминава на източния фронт. В последствие е взет в плен от руснаците и, както обичайно ставало с немските военнопленници, след войната са го държали в трудов батальон като форма на плащане на репарации. Самият Карл, тогава тийнейджър, е принуждаван да копае окопи на западния форт. Но преди това, един от преподавателите му по рисуване в гимназията, г-н Краус, го е въвел в творчеството на Клее, Матис и Пикасо и точно това е бил смисълът на посвещението. След войната Карл напуска Германия и се завръща в САЩ.

За Карл, който е виждал мъже, разкъсани от бомби на съюзническите въздушни сили, е било трудно да осъзнае препратка към войната подобно на тази в книжката на Сендак*. Затова и никога не я разтваря.

________

*Морис Сендак (1928-2012) – американски илюстратор и писател на детски книги.

Тази биография обяснява толкова много: при Карла малките затруднения са дошли от факта, че не е израснал в англоговоряща среда; трансцедентната му вяра в силата на цветните колажи идва от това, че в критичен момент е гледал много творби на Матис и Клее; а изначалната невинност в книгите му, липсата на всякаква заплаха или само намек на насилие може да са били защитна психологическа реакция към травмата от войната.

Почти съвременникът му Сендак, който по време на войната и убийствата е живеел в безопасност в Бруклин, въпреки това е бил засегнат от Холокоста – загинали са негови роднини от Полша и Сендак казва, че това събитие е тегнело над младежките му години и е премахнало каквато и вяра да е имал в Бог. Мустаци като на Хитлер по лицата на пекарите, които през нощта в кухнята се опитват да пъхнат Мики във фурната, не са просто хрумка. За Карл, който е виждал мъже, разкъсани от бомби на съюзническите въздушни сили, е било много по-трудно да осъзнае препратка като на Сендак към войната. Затова така и не разтваря книгата му. Не се сещам за известна американска илюстрована книжка, която да е по-невинна откъм съдържание.

След това малко откритие бях запленен от биографиите на детските автори в стаята на Рафи. Сюс, към когото бях започнал да губя респект, се оказа нещо неприятно: мултимилионер, който докарва вярната си жена до самоубийство, като започва връзка, когато и двамата са навършили 60 години. Сендак като човек лесно се обиждал, бил ексцентричен и гей, човек с чувството, че винаги е непризнат, защото нито художническите, нито литературните кръгове го вземали насериозно.

А и Маргарет Уайз Браун, нещастна в любовта, но пък късметлийка с биографа си, Маркус, чиято книга „Маргарет Уайз Браун: призната от луната” я поставя в самия център на водовъртежа на модернизма. Сами можете лесно да се уверите в това от илюстрациите на нейни книги, направени от Клемент Хърд и Ленард Уайзгард; но това, което не съм знаел, са корените на Браун в прогресивното образователно движение през 1920те и 1930те. Била е част от семинара на експерименталното училище „Бенк Стрийт” в Ню Йорк, особено отдадено на създаването на детска литература въз основа на принципите за експериментално обучение на Джон Дюи.

Литературната философия на „Банк Стрийт” е бунт срещу невинността, милозливостта и провинциализма в полза на реализма и големия град. Браун се оказва най-талантливата сред завършилите семинара: прекрасната ù творба „Шумна книжка” е произведение с най-много от принципите на „Банк Стрийт”, макар че някои елементи от ежедневието (смесени с малко магичност) остават отличителни за творчеството ù. И все пак, подобно на Сендак след нея, приживе тя никога не е възприемана като сериозен писател и дори е отхвърляна от главния закупчик на детски книжки за нюйоркската обществена библиотека Ан Керъл Муур, главно заради еретичната ù „Банк Стрийт” нагласа против приказките.

Обичайно, руските детски автори са имали бурна житейски съдба. Хармс умира от глад в приют за душевноболни; приятелят му Александър Введенски, чиято малка книжка за две братчета на ваканция в Крим четохме заедно с Рафи, умира само на 37 години от плеврит на кораб със затворници. Маршак едва отървава ареста. Така че, оказва се, остава единствено Корней Чуковски.

Той е успешен литературен критик и редактор в списание преди революцията. След 1917 г. остава в Русия въпреки очевидната опасност, написва стихотворенията си за деца в състояние на творчески порив в средата на 1920те и след това библиотекарите в държавните институции, предвождани от вдовицата на Ленин Надежда Крупская, го подгонват и принуждават да замлъкне като писател. Според нея, вдъхновяващите му, но глупави римувани стихчета не са основата, върху която да се възпитава бъдещата социалистическа младеж.

Принуждават го да се откаже от труда си и накрая е спасен само от утвърждаването на по-консервативната естетика по времето на Сталин. Най-малката му дъщеря Мура умира от туберкулоза на 11 години – това се случва малко след като го заставят да не пише повече и до края на дългия си живот той вярва, че нейното заболяване и смъртта ù са наказание за страхливостта му. Другата му дъщеря Лидия Чуковская, прекрасен автор на романи и мемоари, загубва мъжа си в чистките през 1937 г. Най-малкият му син загива във войната срещу нацистите.

Чуковски живее достатъчно дълго, за да се види сам като една съветска институция, да даде подслон на Солженицин, когато КГБ го преследва и също да види другия си син, успешно доказал се романист, да посрами семейството, като подписва писмо в полза отнемането на Нобеловата награда от Борис Пастернак. Чуковски описва (понякога бегло) тези моменти и спадове в съдбата си в забележителния си дневник, който е публикуван дълго след смъртта му и който представлява един от значимите документи на литературната култура в Русия през 20ти век. Така че това е представлявал животът на автора на всички онези историйки за говорящите хипопотами.

Но биографията на един американски писател беше тази, която намирам за най-смущаваща: Ръсел Хоубан, автор на книжките за Франсис – от всички в нашата библиотека точно в тях родителите на деца са най-добре представени. Обикновено в детските книжки родителите липсват. Майката в „Където бродят дивите неща” нарича Макс „диво нещо” и го изпраща да спи без вечеря – но читателят никога не я вижда. Родителите в „В кухнята през нощта” „спят блажено”, докато Мики покрай тях пропада в кухнята през нощта, както се случва и с родителите в „Бармалей” на Чуковски, когато Таня и Ваня се промъкват и заминават за Африка. Майката в „Котката в шапката” на Сюс позорно остава децата си сами през целия ден, поверени на една нервна рибка! Смисълът на тези книжки е да създадат свят, в който децата са оставени сами да се грижат за себе си, случват им се приключения, вероятно са в опасност, преди обаче да се върнат благополучно в леглата си в детските си стаи или, накрая, в Ленинград.

Ако тези сладки малки язовчета не могат да се справят, каква надежда има за останалите като нас?

Шестте книжки за Франсис, издадени между 1960 и 1970 г., са изключение. Те са за малкото язовче на име Франсис, което е много умно и бунтарски настроено. В тези книжки родителите на Франсис, също язовци, не само играят съществена роля, но са и страхотни като хора. Те са търпеливи и забавни, измислят креативни решения за проблемите на отрочето им.

Когато в „Хляб и конфитюр за Франсис” язовчето Франсис отказва да яде всичко освен хляб и конфитюр, те започват да му дават точно това на всяко ядене, докато накрая язовчето избухва в сълзи и моли за спагети и кюфтета. („Изобщо не съм предполагала, че обичаш спагети и кюфтета!”, казва майката на Франсис, много доволна от ситуацията.) Когато във „Време Франсис да си ляга” тя отказва да спи, родителите й така я глезят, че настъпва момент, в който я заплашват да я напляскат, щом тя преминава всякакви граници.

Книжките са написани в ювелирен стил някъде на границата между поезия и проза. В езика няма рими, нито особен ритъм, но пък на места изреченията прекъсват нарочно и силно се усеща текстът заради това, че дори е мислено как звучи, когато се чете на глас. Първите редове от „Време Франсис да си ляга” например, са се запечатали в ума ми като всички поетични стихове, които някога съм чел. „Голямата стрелка на часовника е на 12”, започва книжката.

Малката е на 7.
Часът е седем.
Време Франсис да си ляга.

Ако аз четях тези редове, това означаваше, че Рафи е на път да заспи – със сигурност не без препирни, не без малко драма, но все таки се унасяше. И книгата помагаше. В този смисъл си беше като заклинание.

Първата книжка за Франсис е илюстрирана от Гарт Уилямс, най-известен като илюстратора на „Малкия Стюарт”; останалите книжки – от Лилиан, съпругата на Хоубан. Когато започват да излизат, книжките отбелязват повратен момент в изобразяването на семейния живот в илюстрована книга. „Семейният живот беше честна игра”, пише Барбара Бейдър в изчерпателната си история на американската илюстрована книга, „и сред онези, които го имаха, нямаше по-успешни от семейство Хоубан.”

Писателят Брус Хенди в книгата си за детската литература заявява, че родителите на Франсис „вероятно са най-добрите майка и баща в цялата литература.” И те действително изглеждат страхотни и никак не е лудост човек да мисли, четейки книжките, че Ръсел и Лилиан Хоубан, подобно родителите на Франсис, знаят какво правят.

Така че представете си изненадата ми, когато прочетох за Ръсел Хоубан. Той се ражда през 1925 г. във Филаделфия в еврейско семейство от Украйна. Баща му е социалист, който работи за всекидневника The Jewish Daily Forward. Хоубан участва във войната на 18-годишна възраст, вижда бойните действия в Европа, завръща се в САЩ и започва работа в рекламата, също и като илюстратор; а от време на време и като автор за списания, вкл. Time и Sports Illustrated (прави поразителен портрет и очерк за Флойд Патерсън за SI, след като Патерсън става шампион по вдигане на тежести през 1956 г.). С Лилиан имат четири деца, три от които момичета. Местят се в Кънектикът и заедно написват книжките за Франсис.

И после, през 1960те, Хоубан преминава през това, което по-късно описва като „криза на средната възраст” – премества семейството в Лондон и обявява, че иска да остане. Лилиан се връща с четирите деца в Щатите. Развеждат се. Хоубан изоставя писането на книжките за Франсис и вместо това започва да пише романи за възрастни.

Намирах цялата тази информация за много смущаваща. Не само защото съвършената семейна история, описана така в книжките за язовчето, изобщо не е съвършена, а защото очевидно Хоубан обръща гръб на Франсис. В един от романите, който написва след раздялата си с Лилиан, съществува образът на един неудовлетворена авторка на детски книги, която казва: „в мен не е останал вече никакъв „пикник с рошави животни или парти за рожден ден”. Трудно ми беше да не открия в това намек за ”Рожден ден за Франсис” и „Най-добър приятел за Франсис” – две от по-късните (но все още отлични) книжки за язовчето Франсис. Ама че работа!

Слушал съм запис на събитие с Хоубан в Лондон от 2010 – година след смъртта му. Беше пълно с негови фенове на най-известния му роман, постапокалиптичния „Ридли Уокър”. По време на въпросите от публиката питат Хоубан как е могъл да прекара толкова много години, пишейки книги с ограничен комерсиален успех и отговорът му беше, че веднъж, преди много години, е писал някои успешни детски книжки, които все още му носят приходи. Това беше единственото споменаване на поредицата за Франсис по време на събитието. Почувствах се, сякаш слушах човек, който е избягал от стария си живот, сменил е личността си и е заживял изцяло нов живот – и някакси се е измъкнал. Почувствах възмущение.

В продължение на няколко месеца усещах това чувство. Ръсел Хоубан – разведен. Бащата на Франсис – развалящ семейства. Самата Франсис – изоставена. Ако тези сладки малки язовци не можеха да се справят, каква надежда оставаше за нас останалите?

Из „Да отгледаш Рафи” от Кийт Гесен, издателство Viking. Copyright © 2022 by Keith Gessen.

Кийт Гесен

Кийт Гесен е автор на „Ужасна държава“, „Всички тъжни млади литературни мъже“ и основател на n+1. Той е редактор на три нехудожествени книги и преводач или съпреводач от руски на сборник с разкази, книга със стихотворения и устно историческо произведение, „Гласовете от Чернобил“ на носителката на Нобелова награда Светлана Алексиевич. Сътрудник на The New Yorker и The London Review of Books, Гесен преподава журналистика в Колумбия и живее в Ню Йорк със съпругата и синовете си.

Прочети в оригинал

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.