Алекса Хотхарт: Забравеното наследство на култовата художничка от Калифорния Беатрис Ууд

 Алекса Хотхарт

01 август 2016

Превод от английски език: Юлияна Тодорова 

„Дължа всичко на книгите за изкуство, шоколада и младите мъже.” – това казва често Беатрис Ууд на онези, които успяват да извървят поклонническия път по пътеката с кактуси до калифорнийското ѝ студио в Оджаи, преди художничката да почине през 1998 г. Там те откриват легендарната жена в последните години от живота ѝ, облечена в сари, докато работи на грънчарското колело, заобиколена от всякакви свещени предмети: целебни кристали, индуистки икони и знаковите ѝ разноцветни съдове. В студиото постоянно пребивават млади асистенти, а в хладилника винаги се намират и блокчета шоколад „Хършис”.

За Ууд, която доживява 105 г. и твори до предпоследната година от живота си, „книгите за изкуството, шоколадът и младите мъже” стават триадата, на която тя приписва причината за дълголетието си и абревиатура за богатите съставки, които съставляват собствения ѝ живот. Но този трисловен слоган, както верните ѝ поддръжници биха ви казали, не описва самата Ууд или творбите ѝ.

Беатрис е била член на нюйоркската дадаистка група и художник-пионер. Като жена в изкуството, работеща предимно керамика, тя също така представлява една демографска прослойка и среда, които са маргинализирани по това време. „Повечето хора я познават като жената, която дели легло с Дюшан, отколкото тази, която вае чудесни керамични съдове.” – ми каза художничката Арлийн Шечет, когато обсъждахме какво е оставила на света Б. Ууд. „Това трябва да се коригира.”

Мама или Дада

Ууд наистина е била любовница на Дюшан, с когото се запознава в Ню Йорк през 1916 г. Двамата стават част от легендарния любовен триъгълник с Анри-Пиер Роше, който през 1962 г. вдъхновява Франсоа Трюфо да създаде филма „Жул и Жим” от френската нова вълна. Далеч по-важен, обаче, е фактът, че тримата цял живот са имали творчески диалог, който в първата си година спомага за оформянето на дадаизма.

Макар че документален филм от 1993 г.по-късно определя Ууд като „Майката на дадаизма”, тя действително е в списъка с членове на пионерите на това движение в изкуството. Но през 1917 г. и тя, и Дюшан представят творбите си пред Обществото на независимите художници, което се разраства двойно с появата на дадаистите. Докато приносът на Дюшан към изложбата - отливка на писоар, обърнат наопаки и озаглавен „Фонтан” (1917) – по-късно ще бъде възприеман като повратен момент в историята на модерното изкуство, точно картината „Малко вода в сапун” (1917)” на Ууд предизвиква скандал в обществото в ония времена.

Вляво: фотокредит: Център за изкуство „Беатрис Ууд”, фондация Happy Valley. Вдясно: Марсел Дюшан, Франсис Пикабиа и Беатрис Ууд, 1917. Частна колекция, Ню Йорк. Фотокредит: Франсис М. Нойман, Изящно изкуство.

„Тя беше нещо като сензацията на изложбата” – обяснява Франсис Нойман, специалист по дадаизма, дилър и добър приятел на Б. Ууд. „Пресата нападаше творчеството ѝ.” Обидната картина изобразява голия торс на жена с истинско парче сапун, поставено „на много тактическо място”, обяснява по-късно Ууд.

Тя и Дюшан, заедно с Роше, също така основават важното списание „Слепецът”. В един брой Беатрис пише статия в защита на „Фонтан” на Дюшан. „Единствените произведения на изкуството, които Америка е сътворила, са водопроводите и мостовете”, разсъждава тя. Цитатът често погрешно се приписва на самия Дюшан.

Докато Дюшан несъмнено става ментор на Ууд, нейната бунтарска креативност нито започва, нито пък свършва с него. „Беатрис е романтичка, но никога не е позволявала на мъж да контролира живота ѝ”, обяснява Нойман. „От самото начало е плащала сметките си и това винаги е било така.”

Собственият ù път в живота

Беатрис Ууд се ражда през 1893 г. в богато семейство от Сан Франциско, но през 1920те отхвърля богатството им и заживява независим живот, което е било рядкост за жена от онова поколение. Също така се дистанцира от орбитата на Дюшан. След непочтителния си дебют на сцената на изкуството в Ню Йорк, Ууд се насочва към Монреал, после Калифорния, където започва да вае блестящите си керамични съдове и сатиричните малки фигурки, с които става известна – поне в някои кръгове.

„Тя би могла да се занимава с много други неща, които да ѝ донесат признание и известност по-рано, но керамиката, и тогава и сега, е била маргинализиран материал, език и форма”, обяснява Шечет. Ууд започва да използва глина някак хаотично, когато е на 40. Подтиквана от желанието да извае съдове, за да паснат на сервиз от чинии, който е притежавала, Беатрис се записва на курс по грънчарство в гимназията „Холивуд”. След това продължава като занаятчийка при керамиците Гертруд и Ото Нецлър. Скоро започва уверено да обявява авторството си върху изваяните съдове и потири, украсени с ръчно изработени и полирани детайли (малки топчета глина, подредени в преплетени неравни шарки; голи фигурки към силуети), което давало ефекта на красиви кристални топки.

Вляво: Беатрис Ууд, Шапката ми добре ли е поставена? (1969). Вдясно: Беатрис Ууд, Малко вода в сапун (ок. 1980). Фото кредит: Франсис М. Нойман.

„Направо обожавах колко беше първично и много екзотично в същото време; всеки малък предмет беше изработен с усилие”, спомня си Шечет своето първоначално чувство на привличане от работата на Ууд. „Използваше някаква персийска естетична и полираща технология във време, когато информацията, на която американските керамици се позоваваха, ако изобщо беше от Изтока, то тя идваше от Япония. Просто си следваше собствен път.”

Оформяне и феминизъм

Това е пътят, който повежда Беатрис към Оджаи, градче на хипита източно от Санта Барбара, сгушено в полите на планинската верига Топатопа, където живее и Кришнамурти, водач на теософите (мистично философско двжижение, към което спада Ууд). Там тя започва нов тренд от своята работа: заоблени фигурки, идеята за които извлича от духа на дадаизма, фолклорното изкуство, което страстно събира и преживяванията ѝ като жена. „В керамиката сега изработвам фигурки”, споделя веднъж Беатрис. „И много хора си мислят, че те са направо ужасни. Може и да са. Нямам представа. Но аз нарочно ги правя не по канона.”

В една от творбите ѝ, „Жени с кариера” (1990), три голи жени, ухилени до ушите, стоят върху неподвижно мъжко тяло в костюм. В друга, „Мъже и съпругите им” (1996), около маса са се събрали двойки – но симетрията е нарушена. Четири традиционни двойки са позиционирани по тройки: една жена (казват, че е самата Беатрис) и до нея не един, а двама мъже. Скулптурите са едновременно смешни и язвителни. Днес се възприемат също така като много феминистки по дух – мини изображения на независимия живот, който Ууд е водела.

Но Беатрис е сложна и противоречива личност и като такава никога не би описала творчеството си като феминистко. „Тя е била феминистка почти на всякакво ниво”, обяснява Нойман. „Но никога не би признала това поради връзката си с романтичния период. Част от нея се е придържала към идеала за отношения от 19ти век – съпруг, бяла ограда пред къщата и т.н. Но това така и не се случва в живота ѝ.” Един ден Ууд стига толкова далеч, че казва на холивудската актриса Бет Мидлър, която сама прави поклонническото си посещение до студиото на Беатрис, че жените трябва да седят в краката на мъжете си. „Очевидно Бет Мидлър остава страшно изненадана, надава вик на почуда и изхвърчава от студиото – за голямо задоволство на самата Беатрис”, спомня си Нойман. „Тя обичаше да провокира.”

Беатрис Уувд, Мъже със съпругите си (1996).

Вкусът към провокиране е нещо характерно за Беатрис Ууд. През 1985 г. тя написва завладяваща автобиография със заглавие „Шокирам себе си”, която проследява много повратни моменти в живота ѝ, причина за които е едно неутолимо чувство за радост от живота. „Тя искаше да издаде и дневниците си и ги даде със заглавието „Дневникът на една червена гореща майка”, казва Нойман и се засмива. „Мислеше, че това ще привлече вниманието на читателите.”

Несигурно наследство

През последните 20 години от живота си, между края на 1970те и смъртта ѝ през 1998 г., творчеството на Ууд действително получава внимание благодарение на подкрепата от страна на няколко влиятелни дилъри – най-вече Нойман, който е базиран в Ню Йорк и Гарт Кларк в Лос Анжелис. Цените на произведенията ѝ растат и за първи път откакто е обърнала гръб на семейното богатство тя си осигурява добри приходи. „В дневника си, някъде докъм 1970те, тя се тревожи за непостоянните продажби и дори за това дали ще има достатъчно пари за хранителни продукти”, обяснява Кевин Уолъс, Директор на Центъра за изкуство „Беатрис Ууд” – малък музей, който се поддържа с любов от бившия дом и студиото в Оджаи на Ууд. „Но докато почина, наследството ѝ вече възлизаше на около 3 м долара.” Точно в този период на просперитет я е посетила Бет Мидлър, а Джаспър Джоунс купува една от творбите ѝ.

Но инерцията не надживява кончината на художничката. След нея цените на творбите ѝ спадат много. „Успехът беше голям за Беатрис, но той подхранваше и спекулациите.”, обяснява Нойман. „Спекулантите аматьори осъзнаха, че тя скоро ще умре, затова просто продължаваха да купуват произведенията ѝ. И тогава, естествено, те наводниха пазара, веднага, щом тя почина, цените тръгнаха надолу с постоянна скорост. Всъщност, аз закупих един от потирите на търг за по-малко от 10 000 долара – същия вид, който се продаваше за около 100 000, докато тя беше жива.”

Центърът за изкуство „Беатрис Ууд”, който тя самата си представя като музей и място за резиденция на художници в собствения ѝ дом, също страда от липса на средства. Ууд завещава трите си милиона на закъсалото училище „Бесант хил” – прогресивна гимназия до студиото ѝ.

Центърът „Хейл Мери” е предназначен да е като каса на творбите на Ууд, които да се продават със стратегията да подкрепят финансово музея. Но поради нестабилния пазар на творбите ѝ след нейната смърт, до 2005 г. – годината, когато Уолъс влиза в управителния борд на музея – печалбите са почти изхарчени и творбите разпродадени, с изключение на 20 предмета, запазени като част от постоянната колекция. Днес Уолъс и съпругата му Черил живеят в няколко стаи, прилежащи към предишния дом и студио на Беатрис. Спалнята им е само на няколко стъпала от библиотеката, която съхранява невероятната колекция на Ууд от книги за изкуството. А кухненската им маса е зарината от предмети, изваяни от настоящия художник-резидент. Двамата поздравяват развълнувано посетителите, постоянно разказват анекдоти от живота на Ууд. Докато само няколко от сътворените от нея предмети са изложени – един прекрасен потир, две забавни фигурки с метафорични форми, наречени г-н и г-жа Чайникови (1980) – огромната й страст към живота просто струи в пространството, особено в предишното ѝ студио, което все още е препълнено с минералите, които е използвала, за да забърква покриващия слой на предметите си (с етикетчета „боракс”, „зелен камък”, „костно брашно”).

„Човек усеща много силно присъствието на Беатрис тук”, казва Уолъс, „и въпреки че аз, разбира се, нямам отговора на въпроса какво се случва с нас след смъртта ни, мисля, че по някакъв начин духът ѝ се е слял с това място.” На лавицата над буркани с минерали, които някога са съхранявали нарязани на ивички червени сладки чушлета, сега има малък олтар, посветен на Беатрис; образ на усмихнатото й лице – в рамка от посивяла коса, красиви обици, горната част на розово сари – е украсен с гирлянд оранжеви цветя.

В днешно време не е лесно човек да види предмети, направени от Ууд. Пътуването до Оджаи е дълго за повечето хра, а музеите, които притежават нейни творби, рядко ги излагат. Но страстните ѝ почитатели, като Уолъс, Нойман, Шечет и много други, са твърдо решени и отдадени да възкресят наследството ѝ – като дадаист, скулптор-пионер и непочтителен феминист със свой собствен почерк.

Беатрис Ууд, „Жени с кариера” (1990), 19 ½ x 12 ½ инча, Колекция на д-р и г-жа Уилям П. Клайн. Снимка: Тони Кунха

Нойман, от своя страна, събира колекция от произведения на Ууд, част от които миналата година излага в групова изложба в неговата нюйоркска галерия. Сбирката му включва потири, фигурки и един необикновен предмет. След смъртта на Беатрис в собственото ѝ легло с изглед към Хепи Вели в Оджаи, половината от прахта ѝ е разпръсната над любимата ѝ планина Топатопа. Другата половина е смесена в специална блестяща политура, която покрива три съда от художничката Нанси Мартинез – Нойман притежава един от тях.

„Ако докоснете повърхността, ще почувствате онези малки издутинки, които всъщност са нейните кости”, с обич обяснява той. „Може да е малко налудничаво, но е нещо, което тя позволи да се случи”. Може би жестът беше още един пример за нейната провокативност. Или пък е възможно да е било акт на самосъхранение – напомняне, че наследството ѝ е нещо повече от провокативна едностранчивост, че е неразривно свързано с новаторското творчество, което създаваше и с твърдо независимия живот, който водеше.

Корекция

Предишна версия на тази статия включваше изявление от Кевин Уолъс, че продажбите на творби на Ууд от наследството ѝ след нейната смърт са били управлявани неправилно от един консултант. Тъй като тези твърдения се оспорват, те са били премахнати от материала.

Прочети в оригинал

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.