Колин Джоунс: История на усмивката

Как модерната ни усмивка, разкриваща зъбите, е била открита благодарение на френското зъболечение и рисуването на портрети в Париж през 1780-те.

Колин Джоунс

10 юни 2022

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Усмивката е най-лесно разпознаваемото лицево изразяване от разстояние в човешките взаимоотношения. Също така, тя се постига по-лесно от останалите. Други лицеви изражения, обозначаващи емоция – като страх, гняв или объркване – изискват до четири мускула. Усмивката се нуждае само от един единствен: зигоматикус мажор в ъгълчетата на устата (макар че едновременното потрепване на мускула орбикуларис окули на клепача е необходимо за искрената и радостна усмивка). Освен че лесно се постига и разпознава, усмивката е и нещо универсално. Може да обозначава сетивно удоволствие, радост и забавление, удовлетворение, обич, съблазън, утеха, стрес, нервност, смущение, гняв, срам, агресия, страх и презрение. Каквото се сетите – всичко има в усмивката.

На човешките същества усмивката се удава лесно. Лицевите мускули, необходими за нея, всъщност се намират в утробата, готови да се задействат за нетърпеливите родители. Усмивката дори може да предшества човешкия вид. Известно е, че много големи маймуни се усмихват, което предполага, че усмивката първоначлно се е появила на лицето на общ прародител преди съществуването на Хомо сапиенс. Точно Чарлз Дарвин в класическия си труд „Изразяване на емоциите при човека и животните” (1872) е този, който прави първата научна демонстрация на голяма маймуна, която се усмихва. Той показва, че в усмивката на големите маймуни има нещо от поливалентността на жеста сред хората: тя може да обозначава удоволствие (най-вече при гъделичкане), но също и агресивна самозащита.

  Из „Изразяване на емоции при човек и животните” (1872) от Чарлз Дарвин. Фотокредит: the Wellcome Collection, London  

Следователно, усмивката винаги е вървяла с хората и би изглеждало, че винаги е била една и съща. Може би още една стъпка напред би могло и да се твърди, че усмивката няма история. Но това е далеч от истината. Всъщност усмивката има удивително, но и доста пренебрегвано минало. За да достигнем до него, първо е необходимо да имаме предвид по-общи културни факти. Двусмилеността и поливалентността на усмивката означават, че при социални обстоятелства, примерно, не е достатъчно да видим, че някой се усмихва. Човек трябва да знае какво възнамерява една усмивка. Изражението се нуждае от разкриване, дешифриране, декодиране. В това тя прилича на намигването. Както посочва антропологът Клифърд Гиърц през 1973 г., намигването е физиологично идентично на неволното потрепване на клепача, което наричаме мигане. За да се разбере намигването като такова, а не като мигане, този, който намига и този, на когото намигат, трябва да разбират кои културни кодове участват. А те, разбира се, могат да бъдат много различни.

На запад имаме навика да признаваме вариантите кодове по отношение на пространство и разнообразие: усещането е, че западната култура на усмивката се различава от, примерно, тази в японското и китайското общества. Въпреки това, усмивката показва хронологични и пространствени разлики. В „архаичната усмивка”, която се наблюдава в някои древногрцки скулптури, примерно, устните оформят усмивката. Обаче специалистите по класиката са скептични, че това всъщност представлява изражението, което познаваме. То може просто да е направено с намерението да породи общо благоразположение и задоволство. С други думи, усмивката е съществувала, но не знаем какво е означавала.

Архаичната усмивка на курос (ок. 530 г. пр. н.е. или съвременен фалшификат). Фотокредит: the Getty Museum, LA

Древните римляни показват друга вариация. Ако възприемаме техния речник без много-много замисляне, те не са правили разлика между усмивка и смях, като за двете им е стигал единствено латинският глагол ridere. Едва към края на Римската империя в езика навлиза умалителното subridere. Това става с производното съществително sub-risus (по-късно, surrisus) – малко или тих смях – асоциация с присмиване. Думата съдържа по-ниския статус и тази умалителна форма, различавайки я от смеха, който навлиза в романските езици през средните векове. Примерно, ок. 1300 г. френският език има думи за смеене (rire) и смях (le rire или le ris) и усмивка (sourire, от sous-rire).

Приблизително по същото време и по подобен начин италианският възприема ridere и sorridere, испанският reir и sonreir, португалският rir и sorrir, а провансалският rire и sobsrire. Специфична дума за „усмивка” се появява и в келтските и славянските езици долу-горе по същото време, но използвайки нелатински термин: при датчаните е smile, а при шведите smila. Английският най-накрая получава своето ‘smile’ от високонемски или скандинавски източник. Очевидно, точно в същия момент усмивката навлиза в западната традиция на изкуството под формата на известния „усмихващ се ангел”, датиран между 1236 и 1246 г., който украсява западния фронтон на голямата катедрала в Реймс в североизточна Франция. Историците определят това приятно и много модерно изглеждащо изражение като маркиращо навлизането на новите цивилизационни ценности в западната култура.

Със сигурност има примери на отворена уста, разкриваща зъбите, но те неминуемо са с отрицателна асоциация.

Усмивката, която ние познаваме, е била част от западния свят от 13ти век нататък. Това се демонстрира в литературата, през вековете след това тя поражда много от поредицата емоции, които ние ѝ приписваме в нашата култура. Петрарка мечтае за „светлината на ангелската усмивка” на любимата си и докато този вид нежен лиризъм може да се открие и в сонетите на Шекспир, бардът е знаел, че „човек може да се усмихва и в същото време да е злодей”. Ренесансовото художествено изкуство също приветства и възприема усмивката. Обаче смисълът ѝ не винаги е бил кристално ясен: спомнете си легендарната, но влудяващо двусмислена усмивка, която играе върху устните на Мона Лиза (1503-17) на Леонардо да Винчи.

И все пак, ако усмивката е била част от западната култура, то тя все още не ни е принадлежала. В западното изкуство тя се е различавала в едно много съществено отношение: усмихващата се уста почти винаги е била затворена. В нарисуваните изображения зъбите се появяват изключително рядко. Човек може да разглежда рисунки, картини и скулптури отпреди 19ти век в галерии и музеи по целия свят, без да намери дори един пример на усмивка, разкриваща зъбите от вида, който е толкова разпространен в наши дни. Със сигурност има примери на отворена уста и зъби на показ, но те винаги имат отрицателна асоциация.

Изкушаващо е това да се припише на нехигиеничното състояние на устата. Но всъщност останки на скелети в гробища от късното средновековие показват, че зъбите са били по-малко засегнати от кариеси отколкото това става от 18ти век нататък, с масовото навлизане на захарта в западната диета. Причината за усмивката с плътно затворени устни в този период, демонстрирана от усмихващия се ангел в Реймс, изглежда се дължи изцяло на културни ценности вместо на биологични недостатъци.

Три фактора са играли роля при минимализиращото изобразяване на човешкото изражение. Първо, съществувала е близка асоциация между отворената уста и по-ниския социален статус. Отварянето на устата, за да се изрази неминуемо вътрешен ужас, е било нещо, което само плебеите са правили. Тази художествена конвенционалност е отразявала социалните норми, съществували в благородното или патрицианско общество, установени в началото на 16ти век от две много влиятелни писания: „Книга за царедвореца” (1528) на дипломата от Мантуа Балтазар Кастилионе и „За добрите обноски и децата” (1530) на холандския хуманист Еразъм Ротердамски. И двете силно съветват устата да не се отваря, освен за основни биологични нужди: ако някой го направи, то със сигурност ще се злепостави. Посланието е: ако трябва да се засмеете, направете го тихо и със затворена уста, да е очевиден начинът – възпитано и любезно. „Смеещият се рицар” на Франс Халс (1624), примерно, може да усмихва широко, както подсказва заглавието, но устните му са плътно притворени. Ако не бяха, с право бихме могли да отречем факта, че е джентълмен.

През следващите няколко века двата основополагащи текста често са били прередактирани и превеждани на много езици. Този на Еразъм първо се появява на английски през 1532 г., а този на Касталионе - през 1561 г. (вероятно това е версията, позната на Шекспир). Макар и предназначени за придворни и, съответно, ученици, текстовете са били четени от много по-широк кръг читатели, особено чрез ренесансовия жанр на книгите за поведение, които са имали предназначението да показват на читателите как възпитаните хора се държат във всяка една житейска ситуация. Тези текстове са формирали част от това, което през 1939 г. немският социолог Норберт Елиас нарича „цивилизоващия процес” – вид поведенческа революция; една от ключовите му характеристики е била да контролира телесните отвори, особено на публични места. Трябвяло е да се яде със затворена уста, примерно, плюенето е било табу, носовете не е можело да се чоплят, да се бърка в ушите на публично място, човек не е трябвало да се взира с очи. И никакво пърдене.

Без съмнение, в реалния живот това са били правила за нарушаване. Но да ги наруши човек е разкривало ниския му произход. Или – тук вече се намесва вторият фактор, в изкуството както и в живота – е издавало липса на разум. Разтворената уста е била възприемана като начина да се изобразява лудостта, но се е отивало и по-далеч – включвало е и изобразяването на хора, чиито умствени способности са били намалени заради страсти или ниски инстинкти. Това е била едната причина защо в някои от малкото портрети, белите зъби на усмихващи се лица са били тези на деца – „Момичето със скаридите (ок. 740-45) на Уилям Хогарт е добър пример. По дефиниция момичето още не е било достигнало разумната възраст и не е се е научило как да се държи възпитано. (Или просто е била от по-ниските обществени слоеве и изобщо не е знаела за тези неща.)

Когато душата е била спокойна и в мир със себе си, лицето е било в съвършен покой.

Вторият фактор, обясняващ липсата на положително изобразяване на отворена уста в западното изкуство, е свързан с познатите ни като „исторически картини”, изобразяващи сцени от древната история или писания. Хората в такива сцени често са показвани в плен на силни емоции като ужас, страх, отчаяние, гняв или екстаз (духовен или телесен). През 17ти век първият художник на Луи XIV Чарлз льо Брун изследвал как са кодирани възприетите норми по отношение изобразяването на страсти в историческите картини. Позовавал се на присъщите норми, които открил в западното изкуство назад до античността, но също търсил потвърждение на идеите си в новата физиология на философа Рене Декарт.

Декарт дава аргумента, че епифизата е „домът на душата”, намира се в главата, между очите и зад основата на носа. Жлезата е там, където се формират мислите и усещанията и, според Декарт, това влияе на потока животински чувства към мускулите – вкл., най-важното, лицевите мускули. За льо Брун оттук следвало, че когато душата е спокойна и в мир със себе си, лицето е в съвършен покой. Обратно, когато душата е развълнувана, това проличава по лицето – особено около веждите, лицевите черти, които се намират най-близо до епифизата. Колкото по-силна е страстта, толкова по-изкривени са мускулите в горната част на лицето – и толкова повече е засегната долната част на лицето. Необходими са крайни емоции, за да се отвори устата широко.

Теориите на льо Брун са широко разпространени в Европа от края на 17ти век. Въпреки че картезианският възглед за душата отмира, рисунките на лица, с които льо Брун илюстрира идеите си, останали много популярни. Всъщност през 18ти век и доста от 19ти копирането на рисунките му на лица станало стандартния начин, по който художници аматьори се учели как да правят рисунки и картини на лица. Тези изражения се намирали също така и в друг вид картини. Холандският жанр картини показва пияни хора, клатушкащи се в ханове и пивници, избухнали в смях или хванати в ожесточен спор. Появяват се и зъби на някои автопортрети от художници, изобразяващи себе си по ироничен начин – традиция, която води началото си от Рембранд и даже по-назад. Но обичайният портрет остава верен на възпитаната традиция с притворени устни на Касталионе, Мона Лиза и „Смеещият се рицар”.

 /следва продължение/

Колин Джоунс

Колин Джоунс е почетен професор по културна история в лондонския университет „Куйн Мери”. Книгата му включва „Революция на усмивката: в Париж през 18ти век (2014) и „Падането на Робеспиер: 24 часа в революционен Париж” (2021)

Заглавно изображение:

Автопортрет с дъщеря й Джули (ок. 1789), Елизабет Луи Виже льо Брун. Фотокредит: the Louvre/Wikipedia

Прочети в оригинал

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.