Колин Джоунс: История на усмивката II

Как модерната ни усмивка, разкриваща зъбите, е била открита благодарение на френското зъболечение и рисуването на портрети в Париж през 1780-те.

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Първа част тук

До 1787 г., защото точно в тази година в Париж Елизабет Луиз Виже льо Брун (роднина по брачна линия с придворния художник на Луи XIV) излага автопортрет в годишния Салон на Лувъра (където остава картината). С дъщеря си на коляното ѝ, тя грациозно гледа към зрителя и се усмихва с премерен чар, като разкрива белите си зъби.

Мадам Виже льо Брун и дъщеря й, Жан-Люси-Луиз, наречена „Жули” (1786) от Елизабет Луиз Виже льо Брун. Фотокредит: RMN-Grand Palais (Musée du Louvre)/Michel Urtado

Хората на изкуството били шокирани. „Един от елементите, който художници, хора с вкус и колекционери не одобрявали”, пише един критик тогава, „и който е безпрецедентен чак до античността, е, че тя се усмихва и разкрива зъбите си…” В Париж в края на 18ти век един феномен отбелязва появата си в западната култура, преобръщайки всички норми и конвенции на западното изкуство. Ражда се модерната усмивка.

Мадам Виже льо Брун може да е инициирала нещо като артистична революция в навечерието на много по-известната политическа революция през 1789 г. Но има доказателство, че нейната нарисувана усмивка отразява промените, които вече се случват вътре във френското общество на по-обща основа. Изглежда хората са се усмихвали повече и са виждали нова позитивност в този жест. Париж е бил в предните редици на тази тенденция. Френската столица се самоутвърждава като един вид инфлуенсър преди писмената, задаващ тенденции, които останалата част от Европа следва по отношение на модерното поведение и предмети. Видът сковано достойнство, конвенционалност и застиналост на лицето, ценени в кралския двор във Версай, губят привлекателността си за сметка на по-жизнената и динамична култура, зараждаща се във френската столица. В салони, кафенета, театри, магазини и др. по-естественото и отпуснато поведение става норма.

Нещо повече, усмивката, разкриваща бели зъби, е заредена с нов престиж от култа към разумността, който помита цяла Европа в средата на века, насърчаван от много популярните романи на Самюел Ричардсън („Памела”, „Клариса”) и на Жан-Жак Русо („Жули или новата Елоиза”, „Емили”). Модерните читатели на тези романи обикновено са впечатлени от много реване и плачене, което се случва на страниците им, докато достойнствата на героите в романите се поставят на жестоки изпитания. Но героят устоява, и то с голяма усмивка на лицето.

Това е било важно, тъй като тези романи и други, подобни на тях, генерират желание у читателите да моделират собственото си поведение въз основа на това на измислените герои. Тази тенденция напомня въздействието на холивудските звезди и инфлуенсърите в социалните медии в наши дни. Добродетелната и съвършена усмивка, разкриваща здрави бели зъби в романите, става модел за парижкия социален елит в реалния живот. Става не само приемливо, но дори желателно да се показват естествени чуства сред себеподобните. Пътешествениците от Англия изразяват учудване колко често парижаните си разменят усмивки в ежедневните си срещи. Градът става световна столица на усмивката.

Ако култът към разумността дава на читателите на романи желанието да се усмихват по модния начин, парижани също така са били късметлии да имат под ръка техническата помощ за това. Френската столица става известен център на денталната хигиена. Навсякъде в Европа и действително по целия свят преди началото на 18ти век грижата за устната хигиена е била недодялана смесица от стратегическо чоплене на зъби, опиати за премахване на болката и безразборно вадене на зъби. А сега в Париж се появява нов експерт по грижата за устата, заместващ повсеместните задачи на зъби отпреди: зъболекарят.

Под властта на терора усмивката е трябвало да стои под парапета по политически причини.

Терминът е изкован в Париж през 1720 г. и навлиза в английския език към средата на века. Обозначава специалист с хирургично и анатомично обучение, който използва специални инструменти за зъболечение. Новите зъболекари може да почистват, избелват, изправят, запълват, заменят и дори да вадят зъби, за да правят устата по-чиста, по-здрава и – при усмивката – по-привлекателна. Европейските джентълмени, които предприемали голямото пътуване по света, се отбивали в Париж, за да си оправят зъбите. Парижките вестници били пълни с реклами, превъзнасящи устна козметика и инструменти от всякакъв вид. Редом с клечките за зъби, лопатки за изстъргване на езика, подсладители за дъх, вещества за избелване на зъби и червила, била изнамерена и четката за зъби – сигурен предвестник на усмихващата се модерност, която била измислена точно в този момент. Съвършенството на другата новост – порцелановите протези от края на 1780те на парижкия предприемач Никола Дюбоа дьо Шеман наложило новата индустрия на изкуствените зъби. Това означавало, че човек може да се усмихва по новия начин, без дори да има естествени зъби в устата си.

В този контекст можем да възприемем Виже льо Брун като вид висококачествена реклама за парижката превантивна и козметична стоматология и мода. Публичното излагане на портрета й в Салона осигурило широко въздействие: зрителите понесли новата усмивка към домовете си по целия свят. Светлото бъдеще изглеждало сигурно.

Всъщност, триумфът на парижката усмивка, разкриваща зъбите, бил едновременно локален и кратък. Тя трябвало да изчака още повече от век, преди да установи влиянието си навсякъде по света. Дори – и може би особено – в Париж, влиянието на усмивката на Виже льо Брун било мимолетно заради френската революция две години по-късно и разпространението на политическата култура, която намирала този вид усмивка проблематичен. Дори преди Революцията култът към разумността бил поставен под съмнение от неокласицистичния вкус. Епичните картини на Жак-Луи Давид, примерно, били изпълнени с хора с издадени челюсти, стегнати лица, стиснати горни устни и квази-оперетни жестове на тялото. Този стил на изобразяване преобладавал след 1789 г. Действително, под властта на Терора (1793-94) усмивката трябвало да остане под парапета на политическите причини. За отдадените революционери да се усмихваш изглеждало като да се ослушваш за долче вита-та, скандално харесвана от разглезените аристократи на Стария режим. Истинският патриотизъм нямал време за жестове, които сякаш се подигравали на републиканската сериозност.

Нещо повече, отворената уста, която хората все повече свързвали с френските революционери, предизвиквала готически, вампирски и мелодраматични асоциации. Осакатяванията по лицето на жертви на разярените тълпи, примерно, често се фокусирали върху лицето: държавникът Жозеф-Франсоа Фулон дьо Дуи – който през 1789 г. бил държан под отговорност, защото карал парижани да ядат трева, ако не можели да си позволят цената на хляба – получил възмездието си, когато отрязаната му глава била разнасяна из града, набучена на кол, със стрък слама в устата. Гоя изобразява революционерите като бог Сатурн, поглъщащ децата си, според една интепретация в призрачната му картина. Английски политически карикатуристи удвоили ефекта, представяйки парижките популярни класи като разлигавени канибали. Дори порцелановите челюсти, които Дюбоа дьо Шеман предоставял на хората, станали обект на саркастични подигравки от английския карикатурист Томас Роуландс. Такива образи се мяркали из въображението на хората в Европа и предизвикали спомени за по-невинни времена.

Френски зъболекар, показващ пример на изкуствени зъби и небца (1811), Томас Роуландс. Фотокредит: музей Метрополитън, New York

Ако в Париж усмивката на Виже льо Брун е загубила примамливостта си и е била изпратена на бунището на историята, причина за това също е била и кризата в медицинските услуги. Революционното законодателство затваря нишата в медицинската система, заемана от зъболекарите и липсва обучение по зъбна хирургия. За цял век стоматолозите нямат институционален статут и скоро се намират отново в ситуация, при която се конкурират за пациенти със старите шарлатани, които вадят зъби на поразия.

Усмивката е заспала дълъг зимен сън като жест в западното общество за повече от столетие. Чак в началото на 20ти век тя се появява отново под влияние на няколко фактора. По-доброто зъболечение е важна част от историята, а световният лидер не е Париж, а Съединените щати, които са сред страните, където най-рано се професионализира стоматологичното обучение от началото на 19ти век нататък. Обаче, както и през 18ти век, триумфът на усмивката дължи толкова на културната тенденция, колкото и на наличието на дентална експертност и умения. Широко визуализираните рекламни практики, създаването на имидж на холивудските звезди и портретната фотография също изиграват своята роля. Както всеки човек би открил в семейните фотоалбуми от ония времена, от ’20те и ’30те години на миналия век усмивките се появяват за първи път – точно периодът, когато хората започват да казват „зеле” пред фотоапарата. Портретуването се демократизира – и усмихва.

С настъпването на 21ви век заснемането с iPhone и социалните медии потвърждават, че предпочитаното индивидуално изразяване на социална идентичност става чрез усмивката. Технологиите също работят за премахването на бариерите с културата на повсеместно усмихване, което по-рано е отразявало по-малко от разпространеното на запад. Пресметнато е, че всяко от пет от повечето от 500 милиона съобщения в Туитър, изпращани всекидневно, съдържа емотикон. Това е универсалният език на глобализираната масова култура на електронната епоха. Най-използваното от всички 3 000 и повече емотикони е „усмивка със сълзи от радост”, подобрена версия на оригиналното емотиконче с усмивка.

През 2019 г. дългият поход на модерната (западна) усмивка претърпява сериозен шок с избухването на пандемията с COVID-19.  Изведнъж емотикончето се оттегля зад хирургична маска. Вярно е, че по-възприемчивите може да са усещали, че искрената и истинска усмивка причинява видимо свиване на мускулите около очите. Но пък не всички сме толкова чувствителни. Популярността на емотикончето с лице зад маска стана толкова голяма, че когато през ноември 2020 Apple пуска годишните си добавки към линията, се смята за удачно да се промени емотикончето с маска, като се добави цвят към бузките и многозначително свиване на очите, така че да се придаде вид на усмивка върху лицето под маската. Изглежда усмивката отвръща на удара. И наистина, изглежда малко вероятно да се изгуби емблематичната й културна стойност и повсеместна привлекателност. Все по-отстъпващата пандемия по света дава повод на всеки да се усмихва.

Колин Джоунс, 10 юни 2022

Колин Джоунс

Колин Джоунс е почетен професор по културна история в лондонския университет „Куйн Мери”. Книгата му включва „Революция на усмивката: в Париж през 18ти век (2014) и „Падането на Робеспиер: 24 часа в революционен Париж” (2021)

Заглавно изображение:

Момичето със скаридите (ок. 1740-45) на Уилям Хогарт. Фотокредит: Национална галерия, Лондон

Прочети в оригинал

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.