Ангелина Василева: Дерек Уолкът. Карибски гласове I

Ангелина Василева: Камау Братуейт. Карибски гласове II

Ангелина Василева: Куами Доуз. Карибски гласове III

Карибите – мечтана ваканционна дестинация с вечно лято, безкрайни бели плажове и безбрежно синьо море; коктейли с ром и цитруси; разпалващи кръвта и въображението салса, ча-ча и бачата; джем сешъни с преплитащи се африкански и европейски ритми.

Карибите – екзотичен регион от над 7000 острови, разпръснати в едноименното море между Северна и Южна Америка. Известно е, че когато стигнал за пръв път до тях на 12 октомври 1492 г., Христофор Колумб бил тръгнал да открива нов път по море до Индия, затова ги нарекъл Западни Индии. По него време там живеели древни индиански племена от две езикови групи – аравак и кариб. Вторите дали името на морето и на трите островни групи – Бахамски, Големи Антили и Малки Антили. През следващите векове на испански, холандски, френски и английски колониализъм потомците на първоначалните жители на Карибите силно намаляли. От друга страна пренасянето на роби от Африка за работа в плантациите и в мините довело до още по-голямо етническо разнообразие и уникално смесване на култури.

Днес на Карибите има 28 държави, от които 13 независими, с общо население около 44 милиона души. Официалните езици са шест – испански, холандски, френски, английски, папиаменто и хаитянски креолски. Освен тях съществуват и голям брой смесени езици и диалекти, на които местните хора контактуват помежду си. На тях се съхранява до голяма степен културното наследство на региона.

Поетичното наследство на региона има дълги традиции под формата на песни, танци, детски игри и ритуали. Но когато говорим за карибска поезия днес, за съжаление имаме предвид създаденото след средата на ХХ век. Това е времето на национален подем, в което част от страните в региона успяват да отвоюват своята независимост. Тогава стихове на карибски поети започват да се появяват в американски и английски антологии. Основни теми в творбите им са природните красоти на островите и търсенето отговор на въпроса „Кой съм аз?“ в контекста на колониалното робство и разнопосочните етнически корени. Общоприетият термин за тази изключително богата, едновременно древна и съвременна поезиия е „постколониална“.

Дерек Уолкът

Портрет на Дерек Уолкът от Брайън Галахър

През 1992 г. Шведската академия присъжда Нобелова награда за литература на карибския поет Дерек Уолкът за неговия „силен регионалн глас, който надхвърля своята актуална локалност чрез дълбочината и широчината на поетичния си резонанс и глобално човешко значение.“ В речта на Нобеловия комитет се посочва, че в негово лице „... културата на Западните Индии е намерила своя велик поет. За него са централни три лоялности – Карибите, където живее, английският език и африканският му произход.“ И тук членовете на журито се позовават на емблематичния стих от „Полетът на шхуната“:

Аз съм просто червенокож негър, който обича морето,
получих добро колониално образование,
имам холандец, негър и англичанин в мен,
или съм никой, или съм нация.

Дерек Уолкът е роден на 23 януари 1930 г. в Кастриис, столицата на островната държава Сейнт Лусия. Умира в Грос Айлет, също в Сейнт Лусия на 17 март 2017 г. Неговият англо-холандско-африкански произход отразява сложната история на родината му. Известен поет и драматург, той работи дълги години като журналист, литературен критик и преподавател в Сейнт Лусия, Гренада и Тринидад. От 1981г. до 2007 г. година преподава литература и творческо писане в Бостънския университет.

Литературното наследство на Дерек Уолкът е изключително богато. То съдържа 24 стихосбирки, 25 пиеси и 7 книги с литературна и театрална критика. Най-известната му пиеса е „Сън в Маймунската планина“, за която през 1971 г. получава наградата Обие на вестник Вилидж войс за камерна пиеса, поставена в Ню Йорк. Освен Нобел за литература, сред големите награди, които са му присъждани, са английската Т. С. Елиът /2010/ за стихосбирката „Бели чапли“ и канадската Грифин /2015/ за цялостно творчество.

На 14 години Дерек Уолкът публикува първото си стихотворение в местен вестник, на 19 взема назаем 200 долара от майка си, за да издаде първата си книга „25 стихотворения“, която продава сам на улицата. През 1962 г. излиза стихосбирката му „В една зелена нощ“, която привлича межднародно внимание с описанията на красотите на Карибите и тяхната колониална и постколониална история. За най-значимо негово произведение е считана поемата „Омир“ /1990/, постмодерен епос в който герои от „Илиада“ се смесват с обикновени персонажи от родната му Сейнт Лусия и пътуват през историята между стария и новия свят.

Поколението на Дерек Уолкът е свидетел и в много случаи пряк участник в борбите на карибските народи за отхвърляне на колониалното робство и извоюване на национална независимост. Поетът пише разтърсващо стихотворение по повод на въстанието Мау Мау в Кения /1952 – 1960/, в което Кенийската армия за земя и свобода воюва срещу белите европейски заселници и британските власти. Освен болката и съпричастието, от тези редове крещи агонията на личността с раздвоени, воюващи корени, която трябва за реши и защити собствената си идентичност.

Далечен вик от Африка

Вятър роши кафявата кожа
на Африка. Кикую, бързи като мухи
се спускат по кръвните пътища на равнината.
Трупове са разпръснати в рая.
Само червеят, полковник на мършата, вика:
„Не пилейте състрадание за отделните мъртви!“
Статистиката оправдава и учените схващат
основните елементи на колониалната политика.
Какво значи тя за бялото дете, което спи в леглото?
За диваците, ненужни като евреите?

Разбъркан от биячите, дългият бяг се разбива
в бял прах от ибиси, чиито викове
задвижват от зората на цивилизацията
пресъхналата река и равнината, гъмжаща от животни.
Насилието на звяр над звяра се приема 
за естествен закон, но човекът
търси своята божественост като причинява болка. 
Подобно на блуждаещи тревожни зверове, воините му
танцуват върху опънатия труп на барабан,
докато той продължава да нарича смелост вродения страх
от безусловния мир, договорен за сметка на мъртвите.

Отново жестоката необходимост ръце изтрива
в салфетката на мръсна кауза, отново
пилеене на състрадание, както бе с Испания.
Горилата се бие със супермен.

Аз, който съм отровен с кръвта и на двамата,
накъде да се обърна, разделен до вена?
Аз, който съм проклел
пияния британски офицер, как да избера 
между Африка и английския език, който обичам?
Да предам и двамата, или да върна онова, което те ми дават?
Как да се изправя пред това клане и да остана безразличен? 
Как да се отвърна от Африка и да живея?

Космополитният Ню Йорк присъства в живота на Дерек Уолкът нееднократно и го вдъхновява с приятелства и незабравими преживявания, но той никога не се установява в него. Прекарва девет месеца за пръв път там когато е на деветнадесет години. През 1972 г. участва успешно с пиесата си „Тай Джийн и неговите братя“ в Нюйоркския шекспиров фестивал в Сентръл парк като работи с известния театрален режисьор и продуцент Джоузеф Пап. В началото на 80-те години преподава литература в Нюйоркския университет. И не е никак странно, че е посветил едно прекрасно стихотворение на Бликър стрийт, емблематична улица в Манхатън, известна с многобройните си барове и бохемски начин на живот. В него има колкото любовно желание, толкова и носталгия по някаква позната другост.

Бликър стрийт, лято

Лято за проза и лимони, за голота и леност,
за вечното бездействие на въображаемото завръщане,
за редки флейти и боси крака, за августовска спалня
с омотани чаршафи и неделна сол, ах, цигулка!

Като слепя частиците на летния здрач,
това е месец на улични акордеони и на пръскачки,
които гонят прахта, бягащи пред мен малки сенки. 
Това е музика, която отваря и затваря, Italia mia на Бликър
сiao, Антонио, ревящи деца
раздират розовото небе на хартиени ленти;
това е здрач в ноздрите и мирис на вода
по мръсни улици, които водят към не-вода
и струпване на острови и лимони в ума.

Ето я Хъдсън, сякаш пламнало море.
Ще те съблека в лятната жега
и със смях ще суша влажното ти тяло, ако дойдеш.

Дерек Уолкот има едно прекрасно стихотворение за любовта, в което сравнява женското тяло с морски корал. Редовете са със силно сексуално излъчване, но въпреки това сякаш не страстта е в центъра на вниманието на поета. Акцентът е по-скоро върху трайното присъствие на любимата дори в нейното отсъствие и невъзможността да разберем същността на човека до нас.

Корал

Този корал пази формата на ръката 
която го е държала. Нейното 

непосредствено отсъствие тежи. Като пемза, 
като гърдата ти в моята шепа.

Морско-студено, зърното му е грапаво като пясък. 
Порите му блестят като твоите от солената пот. 

Отсъстващите тела отнасят тежестта си 
и твоето гладко тяло не е като никое друго.

Създава точно отсъствие като този камък, 
поставен на полицата с избеляващи 

сувенири. Предизвиква ръката ми да поиска това, 
което ръцете на любовниците никога не са узнали:

същността на тялото на другия.

През 1998 г. излиза „Какво казва здрачът“, сборник с литературни есета на Дерек Уолкът, публикувани в различни издания в продължение на повече от 20 години. В първата част на книгата са трите най-известни есета на поета: предговорът към пиесата „Сън в маймунската планина“, който е дал името на книгата; речта му при получаването на Нобеловата награда „Антилските острови: епична памет“;„Музата на историята“. Във втората част са включени статии за творчеството на значими поети като Робърт Фрост, Робърт Лоуел, Йосиф Бродски, Тед Хюз.

(следва продължение)

Ангелина Василева в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.