Мариана Тодорова: Екатерина Йосифова. Любовта на прага на къщата

19.08.2022
Снимка 1

Беше незабележима в тълпата, подвижна и тъничка, сли­ваше се с нея. Но щом късогледите ми очи доближат нейната изящна фигура в мнозинството, аурата ѝ на поет започва да излъчва мека, почти млечна светли­на. Цялостното ѝ излъчване, въпреки годините, е нежно, одеждите ѝ са само от естествени материи, погледът ѝ е зелен и топъл, сякаш в момента

 

пристъпя вкупом всичкия живот

 

Когато през 1978 г. прочетох нейното стихотворение „Есенна песничка“, спомням си, че бях поразена: дълго време след това, излизайки сред природата, не можех да се изтръгна от магнетичното усещане за живеца на живото в мъртвите листа – в онази далечна година тя ме спечели завинаги като поет. Ето го и цялото стихотворение, което според мен е знаково за поезията ѝ:

 

Есен като есен, и мъгла и кал.
Тука съм, добре съм и не ми е жал. 
Утрото е сиво, а брезите – руси
и пътечка пъстра стелят помежду си
мършава тополка и червена круша.

После ще обуя гумени ботуши –
стъпки по сланата – дълги и зелени:
жива е тревата, мокра и студена,
някой си заспива, някой си умира,
падналата шума топлина събира.
Още нямам име за това, което 
вече е поникнало в края на сърцето.

 

Със своята загадъчност на вдъхновениeто си Екатерина Йосифова продължава да е интересна и до днес, нейната поезия събужда дискусионност(1) и пристрастия. Написаното вълнува. Нейното най-съкровено лоно за душата, където зрее един невероятен прилив от енергия, все пак е земно –

педя място на стръмен хълбок

Малкото зелено парче върху полегналата на хълбок земя е достатъчно, за да усетим чрез стиховете ѝ („Провинция“) контрастите или пък единението със света, както и „обемите“ на човеш­ките души в него (природа и цивилизация): „Цвъркот в храстите,// сън под камъка.“...

 

И всичко това на моя крайчец
На една земя, която е обла.

 

В писането на Екатерина Йосифова, в нейното говорене няма и следа от купешкото, от творбите ѝ като че вкупом проговаря „всичкия“ живот, дето ни е родил. Той нас, а не ние него. В безкрайността на кръга („облото“) диша будистката философия за вечната Природа, за Природите даже. Затова в слово­то ѝ няма да откриете острота или упрек срещу случващото се. Ще се досетим само, че нейн е този деликатен глас, разчел кода на поезията, проникнал в детайлите на всемира, като че тя продължава да иска прошка за незавършената доброта на поетите:

 

Поезията? – Принцеса просякиня 
с измахнато в прозрения лице.
За сития е изветряло вино.
За гладния е дървено яйце.

Нейното творчество просто е друга вселена. Затова при Йосифова, различна от общоприетата е и „дефиницията“ за поезията, четиристишието по-горе от „Като за песен“ е един от най-смислените и предизвикателни въпроси.

Опитът и дарбата ѝ на поет стават гаранти за истинността на сложната визия на изкуството в опита му да дефинира смисъла на действителното: за „сития“ поезията е изветряло вино, а за „гладния“ недостъпна храна, която няма да успее да спаси живота му, буквално. Защото с дървено яйце се надиграват за надмощие децата по Великден, а пое­зията не би трябвало да е камуфлаж за човешката надежда...

Поетът у нея неотстъпчиво настоява за това.

Поезията е като божествен дар, даден на човека, за да разсейва заблудите. Лустросването на събитията, внушават ни стиховете на Екатерина Йосифова, ще доведе до ограбване на богатството от нюанси и багри („Принцеса просякиня/ с измахнато в про­зрения лице“). Обикновеното, оскъдното, „дреб­нич­кото“ е голямата находка за нейната чувстви­телност и тя го изразява перфектно:

 

... дръвче като дете
тананикане без думи;

... цъфти
тревица ниска сухичка почти;

... оскъден рай, готов да се превърне
в усмивка на магарешките бърни...

 

Стихотворението „Покрай магарето“ открива, че Екатерина Йосифова има пиетет към библейските картини, към спокойното и мистично движение на четката на ренесансовите художници: „Душата си блуждае/ спокойна в кривулиците на тая/ огромна длан. Заоблени баири,/ под тях, над тях с магарешките дири/ пътеката се вие като дим...“.

Природата е ненатрапчива и мъдра, изкушение за раждане на думи и визии, в почерка на Екатерина Йосифова описанието е почти натурално.

„Магарешките бърни“, сравнени с нежните човешки устни, са акцентен пренос на метафори – за характер и устойчивост. И както детето пристъпя с бели „буйки“ невинно в първите си стъпки към света, така и светът е отворен за първозданните прояви на човешкото. Десетки пъти срещана в стиховете ѝ, думата „почти“ е сред трайните ѝ предпочитания:

 

... езеро, което е почти:
почти дълбоко и почти зелено,
почти заспало и почти стаено,
почти забравено, почти спасено.

Минава птица и минава облак,
почти докосват тишината обла
с прозрачни сенки. Слънцето минава.
Особената светлина остава.

(„Високо езеро“)

 

Последното ни кара да я мислим като автор, който улавя освен силната проява на характери или външни проявления на събития, но и извивките на меланхолията, визиите на меката особена светлина, превърнати в блян или сън.

„Почти“ е семантичен акцент – чрез лексемата авторката избягва крайната категоричност на поетич­ните си визии (без заробващата категоричност в заглавието, например творбата ѝ „Песен“ е превър­ната в едно свободно сравнение: Като за песен:

 

с фенер измамен славата все отдалече свети,
а детската душа човешка прости жалби има. 

 

Детското – то е най-чистият извор и най-разнообразната възможност за обглеждане на света. Най-често те се превръщат в компас, ценностно съсредоточие, но винаги са изненадващ стимул за неограничаване на вътрешната човешка свобода, а това е най-значимата особеност на нейната поезия. При различните ситуации и сравнения, победата печели именно усещането за освободеност на духа на нейния лирически персонаж. Открай време стре­межът към автентичност, съотнесен към новопо­родените опции за свобода в българската поезия е толкова силен, нейните стихове не правят изключения, макар да са твърде категорични точно в тази тематична посока: ... вече спуска жегата клепачи,/ от миглите им заекът изскача, свестена птица се обажда в здрача,/ щурците, вятърът, магарето...“

Грижовността на свестената птица, мелодиите, товарите на съдбата, тук са омесени в едно фино „обло“ цяло („дадено ни на заем навярно от небето“, винаги, когато е възможно, подчертава това авторката). За жалост после идва оскотяването, гладът, духовното осиромашаване.

Екатерина Йосифова при връчване на наградата Орфеев венец за високи постижения в съвременната поезия, 12 юни 2017 г.

Екатерина Йосифова не отвръща очи от малкия бит на обикновения човек, изкуствените върхове не я блазнят, забележимо е от най-ранните ѝ стихове – до най-новите. По този начин въпросите се отронват естествено в нейната поезия, а това са силните качества на един съвременен автор: а топлината а любовта а поезията а лятото/ всяка енергия щом се разпредели подравни замира започва осиромашаването.

Духовното осиромашаване – най-жестокият бич на съвременните общества, тук поетесата е особено неотстъпчива...

Да заявиш чрез характера себе си директно (без всеобхватния за времето езоповски език, който напълно липсва в нейния ранен профил), това са присъщи черти на изключителна творческа индивидуалност:

 

Пиша, удължавам си
пишещата ръка:
протегната ръка
просеща ръка:

 

P.S. Не е ръка

 

Нравствените ценности, в техния първозданен смисъл, изчистени от блясъци и прикрита мимикрия, с тях е пропито творчеството ѝ, без стиховете ѝ да са социално динамични. В паметта ми дълбоко и трайно се е врязало нейното стихотворение „Съсе­дът“, точно по такъв „делничен“ повод:

 

В такова утро и на праг такъв седи съседа.
На детството ми плахостта го гледа:

въже, гребло, мотика, нож и брадва –
кое да гали и кое да радва?

 

Старостта е неизбежна, но тя също има своите опции. За даровите личности универсумът е по-силен от гърченето на собствената душа. Специфичното чувство за остаряване трупа недопустими компро­миси, обаче отвореността към света не винаги вещае неизбежна физическа умора.

Тук случаят е такъв. Съседът е духовен старец. А пък в зрелостта си невероятно млада е авторката, щом така силно я стъписва примитивният оптимизъм на човека отсреща: „кое да гали и кое да радва?“.

Призивът на вътрешния ѝ глас от стихот­ворението „Съседът“ е за най-важните житейски необходимости – за правилата на човешките отно­шения, за човешкото добруване, защото „а беше близко, беше зад вратата/ седефената кожа на зората.“.

* * *

Въпросът за емоционалния избор е централен за всяко човешко начинание, както и за всяка поезия. Той занимава съдбовно и Екатерина Йосифова, занимава я в най-екзистенциалния порядък на чувствата и разума.

 

Избраната ли само ще оцелее?
Избраната ли само ще загине?

 

(„Избор“)

 

Среден път няма. „Избраникът“ има шансове за величие или за смъртоносен провал, но те винаги са свързани предварително чрез пръста на съдбата. Тази костеливост на вярванията иска да разнищи поетесата, макар да е верен наблюдател над реал­ността, а тя не предполага еднозначни отговори.

Тъкмо затова в поезията на Екатерина Йосифова подчер­та­на­та „семплост“ на обектива, неспецифична за доста съвременни автори, е магическа:

 

В картофената нива на живота
се извива яко на днешната ни работа гръбнакът,
вечеря сладка и легло за галене открая чакат.

 

Откъде нейната съвременна женска душа изви­ка за живот тази „картофена нива“? Само дълбоко свър­за­ният с природата човек знае, че най-каменистата и ронлива земя накрая се планира за посяване на картофените грудки – прашни, кални (наедряващи в пръстта до есента), с едно най-обикновено плътно зелено стъбло над земята, покрито с възможно най-семплите бели цветчета. Дреб­нички, те първо омагьосват със своята бяла плахост, а всъщност покоряват човешката душа с невероятната си издръжливост, надживели лятото чрез една личинка, която е като светлокафяво детско око, упорито вперено в земята, където зреят сладките заобле­­ности. Такава земя, трошлива и камениста, е избрала за метафора на битието си Екатерина Йосифова. В това битие се раждат и любовта ѝ, и дълбоката тъга, също толкова естествени и неподправени:

 

Както стоях дори не на прозореца,
стоях си просто между тенджерата и чинията, замислена за следващите три лъжици,
стори ми се – някой чака вън...

 

За да се сдобием с представа за точната визия на битието, извлечена от стиховете ѝ, ще трябва да се съобразим със златното правило на Екатерина Йоси­фова:

 

за живота като за любовник: 
повече чакан отколкото притежаван.

 

Като интелектуалка и Екатерина Йосифова се стреми, както всяка друга, да подреди битието си – според своите разбирания за „непритежание“ на вечните неща, с годините този неотстъпчив стремеж се доближава до човешки инстинкт, поне мен нищо не може да ме убеди, че има човешко същество от женски пол, което да желае обратното. Към това ме подтиква да мисля и ето това четиристишие на Екатерина Йосифова:

 

Поезията? Човешките души 
в леса на чувствата са боси и невинни,
да ги пожали, да ги утеши
той я повика с детското име.

 

Както е у Борхес: подредбата в библио­теката – като подредба на битието; у Хайде­гер е още по-конкретизирано: битието на думите – като дом, а у Екатерина Йосифова е: „Песнич­ка за къщата“, „Песничка за другата къща“, „Отново в къща като в шепа“.

Те са израз най-вероятно на изживените степени на нейната любов: стъкмяването на пред­метите (одър, варосана къща) е проява на степента на чувствата и на любовна преданост. После идват мета­форите за цветето, небето, веригите:

 

Когато е светло и просто
като варосана къща в полето –
одър за любене, вино за гости,
на прозореца цвете – 

когато е къща в полето,
даже живота ми стига:

хубаво е с небето,
хубаво е с веригите.

 

„Песничка за другата къща“

 

Екатерина Йосифова е една от най-пристра­сте­ните български поетеси в изобразяване на при­родата, на нейната „тленна“ вечност чрез парадоксите на безсмъртието: кръглото слънце, пембеният мага­реш­ки трън, царствено извисил снага сред зелената многобитност, облата тишина, особената светлина. Селцето („къщи посъбра­ни“), притихнало в мрака (люляно, загръща­но, приспивано), сънува своя щаст­лив истински сън, без да мисли за другия неизбежен смъртен вятър:

 

сънува: още може да товари
излъскания хълбок на самара.

Поезията на Екатерина Йосифова е стилна и в това, че авторката е припознала точно живота си и деликатно му благодари за това: („постоях“ в него). В стиховете ѝ няма подозрителни раздели­телни черти, изчерпан хоризонт, чужди сенки. Макар в живота ѝ да има и прагове, кротнали се в лоното на нощта (най-обикновена нощ, „домашна“, а не Яво­ров­ска), но чрез този многостранно и многооб­хватно тълкуван образ в българската литература, сти­хо­вете на Йосифова отразяват и ментални на­строе­ния:

 

Така постоях на прага
на една домашна, кротка нощ, 
в която всички сенки се познават.

 

Човекът пътува в този свят, без да се уморява да го прави, без да се отказва да го прави: с мага­решкия равномерен ход носи самара на живота, а после тръгва „към другия простор неизбродим“ (на смъртта).

Обяснявам си, че само така се е родило нейното забележително стихотворение „Вълчицата“, което е от най-щастливите ѝ творчески озарения, резултат от зрели смислови натрупвания и реа­ли­зации:

 

Докараха я жива – простреляна, пребита

(...)

Да беше старост, болест или поне отрова –
да легне уморена, отпусната, готова,
да се смири светът, да се докоснат меко
началото и краят на вълчата пътека...

 

Материнството, женствеността са много близо до центъра на творчеството ѝ, посягането срещу тях­ната святост събужда изконна мъка и това е обясне­нието за резкия изблик на страст и гняв във „Въл­чицата“. Но образът на вълчицата в текста на Екате­рина Йосифова рязко се врязва в съзнанието ни чрез другия смислов акцент – неприспособимост към про­странствата на отнената свобода, нежеланието да те има, ако я няма свободата. Оказва се, че Живот­ното е повече господар на собствената си свобода в сравнение с човека. Този въпрос на авторката на стихотворението разтърсва съзнанието ни, терза­нието неминуемо извира от всяка строфа на това ярко послание – има ли я накърнена непримиримостта на човека с отнемането на сво­бодите му? – макар в случая метафоричният акцент да е върху ранената до смърт вълчица:

 

И нямаше да види лицата разлюляни
на всички тези топли, възбудени, нахранени,
дотичали веднага на алената стръв
на чуждата, на дивата, на зверската ѝ кръв;
с безмилостната сянка, с чертата на властта –
и в детските очи, и в меките уста.

 

Погледът на авторката търси равновесието и силата на справедливостта в Човешкото чрез света на Природното и Цивилизационното (... с чертата на властта –/ и в дет­ски­те очи, и в меките уста“). И резонно възниква въпросът: колко боготворен е все пак този свят на Природи и човешки уедине­ния? (А в тия планини със женските си дири/ каква ли глутница в нощта сега събира“ – пита се авторката на великолепното стихотворение, след като същият въпрос терзае и читателя).

Екатерина Йосифова изгражда позитивен въ­тре­шен свят, който особено допада на младите писатели днес. (Тя има смелостта и силата да го заяви: целунат от просветление, или наранен поради неразчитане на истински „дивото“, а тя е твърде модерна, за да се примири с това). Поезията е свеще­ната храна за душата... поетът у Екатерина Йосифова се мята в догадки за вярното възприемане на „гра­мот­ността“ от човешкия разум, тези думи кънтят чрез вътрешния ѝ глас: „Какво събрахме и какво съси­пахме“; „... каква банда сме само недоучени недохранени“... Според тематичната цялост на нейната поезия съвременният свят е конструиран като видимо изкупление („Природа“):

 

Великата глухоняма
Прави някакви знаци
Не обвинява
Не прощава

 

Само Природата (2) не прощава, сама по себе си тя е справедливост – от тази максималистичност за­ви­си съдбата на човечеството. Екатерина Йосифова внушава, че смъртта е уравновесяващата част от жи­во­та – където трябва „меко да се докоснат началото и краят на вълчата пътека“, за да се осъществи великото чудо на живота. (Това ли е „тотемът на вълка“, дълбочината и справедливостта на „дивото“, на „неопитоменото“?). Защото в нейната поезия, и животът и смъртта, както е при Геров, са екзистен­циални категории. Според Йосифова механичното изпълнение на традициите е сред големите грехове за съвременните общества, тесногръдието – най-сигур­ният признак на остаряването. Не само за отделния човек, но то по същество води и до изхабяване на обществата.

Извличането на идентичността не трябва да се превръща в едностранен акт, отдавна предупреж­дават поетите, идентичността сама по себе си не е цел, криворазбрана изтънченост. Парадирането със зачитане на традициите, е достигнало в наши дни до жестокостта на варварите, внушава ни Йосифова чрез прекрасното си стихотворение „Пролет: Кам­бани“:

 

Нищо по-игриво от
бялото яре,
нищо по-млечно, нищо по-пролетно
от ярето,
подскачащо от радост поради
самото скачане,
бодящо въздуха заради
самия въздух,
завиращо муцунка в мене
заради мене:
неиграеща, нехранеща, зъзнеща
в звънтящия предпразничен въздух, знаеща
каквото не е за знаене.

 

Грамотността се подлъгва, но не и още „дива­та ѝ душа“ – тъгува днес Екатерина Йосифова. Же­ла­нието тя да постигне уединение и съкровеност в битуването е налице и авторката го маркира съвсем тенден­циозно в стиховете си: миналото да мине, бъде­щето да бъде“.

А това не е далеч от мечтата на днешния моде­рен човек, завъртян в хаоса на битието, но без да изтървава кормилото на живота си.

При Екатерина Йосифова тази динамика е пронизана от ценностни характеристики, извлечени от справедливостта на Природата. Това според мен я привлича и към поетиката на Иван Методиев. И тя му посвещава едно от най-силните си стихотворения, наречено „Хартие­ни ля­стовици“:

 

Навръх баира шипка грее,
запалена от плод и есен.
А Онзи в шипката се смее,
над склона полегат надвесен:

сред тръните се там търкаля
облъскан камънак в безреда
и бай Моисейвото магаре
дълбокомислено го гледа.

Така прелита век ли, час ли,
мушица звънне, птица мине,
накрая Онзи се прозине:
мир на баирите слънчасали,
мираж над всякоя пустиня!

 

Интелектуално/природното присъствие на Иван Методиев в това стихотворение, публикувано след неговата смърт, съкровено разкрива стилистич­ни­те предпочитания и на самата Екатерина Йоси­фо­ва.

--------------------

1 Йордан Ефтимов. „Понякога отвътре, понякога отвън“: Че Гевара и латиноамериканското освобождаване на стиха в пое­зията на Екатерина Йосифова. – В: Екатерина Йосифова в българската литература и култура. Изследвания, статии, есета. С., Департамент „Нова българистика на Нов български универ­ситет, 2011.

2 Курташева, Биляна. Екатерина Йосифова и възвишеното: иронии, пролуки. – Литературен вестник, бр.16, 28.04 – 4.05. 2010.

 

Екатерина Йосифова в Диаскоп

На снимката: Екатерина Йосифова при връчване на Националната литературна награда "Иван Николов" за стихосбирката "Тази змия", 22.12.2010, Уикипедия

 

Мариана Тодорова в Диаскоп

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.