Христина Мирчева: Скрити мисли
22.09.2022
Толкова много хора в автобуса по това време на деня, че не мога да вдигна глава, а и какво да гледам?
На нивото на очите ми попадат нейните ръце – опитва се да прибере картата за пътуване в протърканото портмоне с два ципа. Първо единия цип, после другия, пак първия и пак втория… Само лявата ù ръка е подвижна. С дясната, силно притисната към тялото, крепи портмонето да не падне, с лявата извършва сложните движения, които здрав човек не би направил. Но не е само физическата невъзможност. Зряла жена, по-скоро стара. Цялото ù масивно, отпуснато лице е в едри бръчки, а едното око е лилаво с огромен оток. Тя не вижда нищо с лилавото си око, то крие тъмния ирис и сякаш е напълно ослепяло. Неподвижната ръка виси от ръкава като счупена.
Не мога да откъсна поглед от нея, от тъмнината около нея, от обречено тяло, от заплетените черни коси и мòравите устни. Играта с циповете е само външен израз на мислите, които се въртят в главата ù от дълго време. Там някъде в кашата от насилие изплува малка точка светлина, която ту се губи, ту се появява като светла мушица. Ще го направи. Ще слезе от автобуса, ще отиде в къщата, ще извади ножа от чантата със здравата си ръка и ще го забие в гърба му, после още веднъж и още веднъж, и още и още, докато се увери, че дебелото туловище не може с нищо да ù навреди.
С усилие се откъсвам от гледката. Хората около мен са забили поглед в телефоните си, някои зяпат през прозореца и виждат там единствено собствените си отражения, напомнящи ръбестите образи на Егон Шиле.
Дали да я заговоря? Да пропусна моята спирка и да я заговоря.
Слизам.
Всичко е в нейни ръце.
Фото: Личен архив
© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.