СТОМАНЕНИЯТ КЛЮЧ НА СОФРОНИЕВЦИ

Може би историята, езикът, духовната култура и народното съзнание на българите нямаше да бъдат тъй фатално засегнати, ако вековното робство беше само политическо. Ала за щастие Провидението не бе изоставило родното ни племе. Още през първата половина на 18 век ние виждаме Велко Попович от Кратово и Христо Граматика от Тиквеш да пишат книги за български четци. Подир тях Христофор Жафарович от Дойран е написал и издал във Виена своята народна книга „Стематография”, от която се учим, че гербът на някогашната славна българска държава е „лъв”. Жафарович със своята „Стематография” се явява не само предтеча на българското възраждане, но и на българския печатан комикс.

Същинските народни будители започват да се явяват на историческата сцена през втората половина на 18-то столетие. Първото място в голямата тяхна редица, безспорно се заема от великия пламенен родолюбец преподобния отец Паисий Хилендарски. Той е патриарха на народните ни будители. Второто място се пада на епископ Софроний Врачански, подвизавал се в най-тежките за народа ни времена. Паисий Хилендарски и Софроний Врачански са двама дейци, неоценимо скъпи за българския народ . „Славянобългарска история” е написана с големи мъки – о. Паисия обикаля стари по-големи манастири, отива в Австрия, в Унгария, в Карловац и се рови в библиотеките да събира материали за историята на своя народ. След написването, тази история с големи усилия и упорито постоянство се преписва и разпространява между народа. Ефектът от малката книжка бил силен – предавана от ръка на ръка, тя прониква във всички краища на родната земя, разкривайки добрите качества у българина и вдъхновявайки го да се замисли за своята бъднина. Часът на българското възраждане ударил. В Котел о. Паисий се среща с учителя Стойко Владиславов  (в последствие епископ Софроний Врачански) и му подарява един препис от своята българска история. За родолюбивия учител, който е свещеник в града, тя е цяло откровение. Учейки децата на четмо и писмо, той почва да им преподава уроци и от тая народна история. Затова от котленската школа излизат множество народни дейци.

Вижте как се е предавала духовно-културната щафета: Софроний знаеше, че преди него е писал за българския народ своя „Царственик” – родоначалника на ново българското образование, отец Паисий,  ала той не виждаше в неговата книга (от която самияt се е въодушевявал патриотично), оня народен език, от който са имали необходимост непосредствените учители на народа. Мнозина са били просветените Българи, които имали дарбата и силата за разпространяване на просвета сред народа, но пръв  владиката Софроний полага труд да напише поучителна книга на български прост и кратък език, за да се разбира от всеки. Отца Паисия имаше за цел да излезе пред изгубените българи с намерена българска история, а езикът на Софрониевци беше българския език, започнат нарочно да се създава и обработва. Защото самияt Врачански епископ се оплаква че поради „краткост” т.е. заради оскъдност на българския език се налагало да използва русизми и прочие славизми, както и смеси от наречия на турския език.

Когато двете споменати книжки стояха пред очите на всички българи като свидетели на започнатата новобългарска писменост, в Кратово преподаваше даскал хаджи поп Йоаким, който учеше децата в народния говор на Софроний. Този учител познаваше мъчнотиите на небългарското обучение. И Йоаким с мощен глас възторжено извиква с три свои книги издадени на езика що говорят неговите съотечествиници.

Кирил Пейчинович е ученик на даскал Йоаким, но по-рано от своя учител започнал да печата книги  за просвещение на прост български език.

Силата и значението на книжовните трудове на нашите многобройни Софрониевци лежи в българското слово, с което те са сплотявали около едно огнище разсеяната българска маса. През онази епоха макар да е нямало днешните деления по политическа география, у българското население не е съществувало чувството за онази грамадна общност, която се нарича народност. Това чувство го създаде българската книга, която по съдържание изглежда детска, бъбрива или суеверна.

„Ключът който ще отвори вашите сърца НЕ Е ЗЛАТЕН, НИТО СРЕБЪРЕН, ТОЙ Е ОТ ЖЕЛЯЗО И СТОМАНА, ЗА ДА НЕ СЕ ИЗВИВА ИЛИ СЧУПВА!” – казва Кирил Пейчинович. И тъкмо тази ковачница, където с големи мъки са ковяли народностното от „желязо и стомана”, трябва да се счита за родното място на българския комикс. Защото от главната заслуга - основаването на българска печатница от Синайския архимадрит хаджи Теодоси (роден в Дойриан), се ражда по-късно печатницата на Никола Кара-Стоянов във Самоков. В България нямаме изкуството "Лубок", но имаме Възрожденски щампи, които са едни от нашите протокомикси.

Автор: Георги Чепилев