Георги Николов: Вечеря в дома на пани Гражина

ВЕЧЕРЯ В ДОМА НА ПАНИ ГРАЖИНА

Сложи на масата ястия топли
с ръце бели пани Гражина.
И с тях се съблече безропотно,
когато пожелах да я имам.

Сякаш кълбовидна мълния
влетя внезапно в стаята,
когато в голотата си пълна
тя разкри пазена тайна.

Ключалката ù, през която
виждах отвътре калъпа,
в който сякаш беше отлята
като статуетка пристъпяща.

А щеше да е вечеря на свещи,
с луна в прозореца нисък.
Но аз пожелах друго нещо,
нещо друго – по-истинско.

Бяхме един за друг гладни
и жадни като в пустиня.
Сякаш в стенното огледало
се отразяваха други, не ние.

Засия нейното голо тяло,
в противовес на луната няма.
Докоснах само коляното ù,
по-гладко от речен камък.

Разместиха се тежко гърдите ù
като в картина на Пикасо.
И мислех, че никога преди
не бе дишала така страстно.
 
Целунах после корема бял и
по него тръпка премина.
И усетих как се изопва цяла
в екстаз пани Гражина.

Сгъсти се наоколо въздухът,
като мараня в зной затрептя.
И с топъл дъх ме облъхна,
притискайки се към мен тя.

Свлякохме се на пода грубо
от неземното си привличане.
Бяхме така силно влюбени,
че на себе си не приличахме.

Любовта е адска машина,
при която няма обезвреждане.
Разбрахме го с пани Гражина
в прегръдката безнадеждна.

Сляхме се с шарките на килима,
сякаш вплетени в него.
В мимикрията неразличими,
както бяхме легнали.

Стаяваха се и сенките, явно
от телата ни прекопирани.
Един в друг самозабравено
криехме се и се намирахме.

Между нас имаше химия
по някаква тайна формула.
Но се надявахме да я открием,
съединявайки се повторно.

И всеки миг, тъй хубав,
спираше за дълго дъхът ни.
И съзнание сякаш губехме.
И умирахме всеки  път, и

душите ни излизаха от телата,
разгорещени и потни,
за да се срещнат като познати
и в другите ни животи.

Шепнехме думи безсмислени,
без в тях да се вслушваме.
И се спускаха тежко косите ù
като завеса плюшена.

По нейната кожа с устни
пишех като по пергамент.
И тя ме разчиташе изкусно,
и тя пишеше върху мен.

Пишеше толкова красиво,
че от любовната калиграфия
още по тялото си откривам
следи от устните грапави.

Броях по лицето ù луничките,
разпръснати като съзвездия.
Броях подобно аутист всичко -
и бенките, и петната рождени.

Усещах страстта уталожена
да се завръща пак незаситена,
щом пани Гражина положеше
главата си на гърдите ми.

Сливаха се телата ни уморени,
но при всеки любовен вопъл
втвърдяваше се корема ù
като парафин – гладък и топъл.

На масата ястията изстиваха,
докато ние димяхме горещо.
И се усмихвахме щастливи
от тази вечеря без свещи.

Отвън луната фосфорна
бе като абажур от коприна.
И огряваше плахо гостната
в дома на пани Гражина.

Нито веднъж не посегнахме
към натюрморта с гозбите.
Само една отчаяна семка
разпука зърно от гроздето.

18. 10. 2022
Георги Николов  

Илюстрация: © Георги Чепилев

Георги Николов в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.