Мария Попова: Мярката за добре изживян живот. Хенри Милър за остаряването, болките от успеха и тайната да останеш млад по дух

„Ако можеш да обичаш пак и пак… ако можеш да прощаваш, както и да забравяш, ако можеш да се опазиш да не се озлобяваш и огорчаваш, да ставаш циничен… значи си се справил.“ (Х.М.)

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

От това как човек се ориентира към момента, зависи провалът или продуктивността на живота, заявява 48-годишният Хенри Милър (1891–1980) през 1939 г., размишлявайки за изкуството да живееш. През дългия си живот писателят непрестанно търси да достигне максимална продуктивност — от творческата си дисциплина до философските си размишления и буйната си непочтителност.

Повече от три десетилетия по-късно, малко след 80-тия си рожден ден, Милър пише красиво есе по темата за остаряването и ключът към изживяването на пълноценен живот. Заедно с още две есета, то е публикувано през 1972 г. в много ограничен тираж като съвсем малка книжка със заглавие „Да станеш на осемдесет“. Излизат само 200 бройки, номерирани и подписани от автора.

Милър започва есето, като обмисля истинската мярка за това да си млад:

"Ако на осемдесет не си инвалид или физически болен, ако си се запазил здрав, ако още се радваш на хубави разходки, добри ястия (с всички ограничения), ако можеш да спиш без приспивателно, ако птиците и цветята, планината и морето все още те вдъхновяват, значи си един щастлив човек и трябва да падаш на колене сутрин и вечер и да благодариш на добрия Господ, че те е запазил в такова добро състояние. Ако си млад на възраст, но вече уморен по дух, вече на път да се превърнеш в автомат, може да ти се отрази да кажеш на шефа си, под сурдинка, разбира се – Майната ти, Джак! Не си ми собственик!… Ако можеш да се влюбваш пак и пак, ако можеш да простиш на родителите си за престъплението да те родят на бял свят, ако си ОК с това да не стигаш до никъде, а просто да приемаш всеки ден такъв, какъвто е, ако можеш да прощаваш и да забравяш, ако можеш да се опазиш да не се озлобяваш и огорчаваш, да не ставаш циничен, значи си се справил."

По-късно допълва:

"Имам много малко приятели и познати на моята възраст или приблизително на моята. Макар че обикновено не се чувствам добре в компанията на по-възрастни хора, към двама много стари мъже изпитвам най-голямо уважение и възхищение, те изглежда остават вечно млади и креативни. Имам предвид [каталунския челист и диригент] Пабло Касалс и Пабло Пикасо, и двамата на по деветдесет сега. Такива младолики старци над деветдесетте направо засрамват младите. Онези, които са действително изнемощяли, живи трупове, така да се каже, са на средна възраст, мъже от средната класа и жени, които са заседнали в удобната си рутина и си представят, че статуквото им ще продължава винаги или пък толкова се страхуват, че това няма да се случи, че са се оттеглили в собственото си въображаемо бомбо-убежище, за да чакат нещо си."

Милър разсъждава за отрицателната страна на успеха – не частния от вечната дефиниция на Торо, а публичния, вкоренен в измамно обожествявания престиж:

"Ако сте имали успешна кариера, каквато да речем съм имал аз, късните ви години може да не са най-щастливите от жизнения ви път. (Освен ако не сте се научили да преглъщате говната, които ви се случват). От светска гледна точка успехът е като чумата за писател, който все още има какво да каже на читателите. Сега, когато такъв писател би трябвало да се радва на малко свободно време и липса на напрежение, той се оказва по-зает от всякога. Сега той е просто жертва на почитателите и доброжелателите си, част от всички онези, които желаят да експлоатират името му. Проблемът е как да се опазиш свободен, как да правиш само това, което ти се иска."

Той продължава да разсъждава за начина, по който успехът засяга същността на хората:

"Едно от нещата ми изглежда все по-очевидно в днешно време – основното в характера на човек не се променя с времето… Далеч от това да усъвършенства хората, успехът обикновено подчертава техните грешки или недостатъци. Умните момчета от училище, веднъж поели по пътя на живота, често се оказват не толкова умни и успешни. Ако сте недолюбвали или презирали някои момчета в класа си, те още повече няма да ви се харесват, когато станат финансисти, държавници или генерали с пет нашивки. Животът ни заставя да научим някои уроци, но не непременно да израстваме духовно."

Някак иронично Анаис Нин – някогашната любовница на Милър и приятелка до живот – веднъж много сполучливо спори точно за обратното: идеята, че личността е фундаментално флуидна и винаги развиваща се, нещо, което психолозите отдавна са потвърдили.

Милър се връща към младостта и младите като вид огледало за обратно виждане за пътя на хората през живота:

"Човек наблюдава децата и внуците си, като прави същите абсурдни грешки, често сърдечни, които е правил на млади години. И няма нищо, което да се каже по този въпрос или което да ги предотврати. Всъщност, точно чрез наблюдаване на младите, човек най-накрая осъзнава какъв идиот той самият е бил едно време – и може би все още е."

Подобно на Джордж Елиът, която така трогателно наблюдава траекторията на щастието в човешкия живот, Милър превъзнася същественото психологично-емоционално преимущество на старините:

"На осемдесет вярвам, че съм много по-весел човек, отколкото на тридесет. Със сигурност не бих искал отново да съм тийнейджър. Младостта може да е славно нещо, но е така болезнено да я изтърпиш… Бях прокълнат или благословен с дълго съзряване; започнах една очевидна зрялост след тридесетата си година. Чак като станах на четиридесет, наистина започнах да се чувствам млад. Дотогава вече бях готов за това. (Веднъж Пикасо казва: Човек започва да се подмладява на шейсетгодишна възраст и тогава вече е прекалено късно.) Дотогава бях загубил много от илюзиите си, но за щастие, не и ентусиазма си, нито пък радостта от живота или неутолимото си любопитство."

Точно там е духовният център у Милър – жизнената сила, която захранва неостаряващата му вътрешна виталност:

"Може би е любопитството – за абсолютно всичко – което ме направи писателя, който съм днес. То никога не ме е напускало… С тази особеност върви и още една, която адмирирам пред всичко друго и това е чувството да се удивляваш. Независимо колко ограничен може да стане светът, не си представям удивлението да ме напусне. Смятам, че може да го нарека моята религия. Не се питам как се е появило; това творческо начало, в което плувам, но е само, за да му се радвам и да го ценя."

Две години по-късно Милър ще се заеме да артикулира това с още по-голяма точност, разсъждавайки за значението на живота, но тук той противоречи на твърдението на Хенри Джеймс, че да бъдеш сериозен запазва младостта у човека и се обръща към другото му запазващо духа достойнство – капацитета за леко сърце като антидот на честа, задушаваща живота сериозност.

"Може би най-успокояващото нещо за остаряването по добър начин е повишаващата се способност да не вземаш нещата много навътре. Една от големите разлики между истинския мъдрец и проповедника е веселостта. Когато мъдрецът се смее, това става от корема; а когато се смее проповедникът, което е твърде рядко, то е с грешната част от лицето си."

Еднакво важно, казва Милър, е да има противопоставяне на натрапчивия човешки импулс за самодоволство. В изблик на сантимент почти половин век по-късно Малкълм Гладуел допълва това, като защитава значимостта да променяш редовно решенията си. Милър пише:

"С напредването на възрастта идеалите ми, които обикновено отричам, че имам, определено са се променили. Идеалът ми е да съм свободен от идеали, от принципи и разни изми и идеологии. Искам да се понеса към океана на живота, тъй както рибата се понася към морето… Вече не се опитвам да променям мнението на хората съгласно моята гледна точка за нещата, нито да ги изцелявам. Не се и чувствам по-важен, защото на тях изглежда им липсва интелигентност."

Милър продължава да разсъждава за грубия начин, по който често се държим заради самодоволството и деформирания си идеализъм:

"Човек може да се бори със злото, но срещу глупостта той е безпомощен… Приел съм факта, колкото и да е трудно, че човешките същества са склонни да се държат по начини, които биха накарали животните да се изчервят. Ироничното и трагичното е, че ние често се държим по неблагороден начин, далеч от онова, което считаме за най-добри мотиви. Животното не се извинява за това, че убива жертвата си; човекът-животно, от друга страна, може да се моли за божия благослов, когато унищожава събрата си. Той забравя, че Бог не е на негова страна, а до него."

Но въпреки че съблюдава тези тъжни тенденции на човешкия характер, Милър остава оптимист по дух. Той заключава, като се връща към виталната веселост в основата на движещата сила на живота:

"Мотото ми винаги е било: Винаги весел и усмихнат. Може би затова никога не се уморявам да цитирам Рабле: За всичките ти болежки ти предписвам смях. Като се обърна назад към преживяното, което е изпълнено с трагични моменти, аз ги виждам повече като комедия отколкото трагедия. Една от онези комедии, в които докато се смея като изоглавен, всъщност ми се къса сърцето. Каква по-добра комедия би могло да съществува? Човек, който се взема прекалено сериозно, е обречен… Няма нищо лошо в самия живот. Той е океанът, в който плуваме и или се адаптираме към него, или потъваме на дъното. Но е в нашата власт като човешки същества да не замърсяваме водите на живота, да не унищожаваме духа, който ни съживява. Най-трудното нещо за творческата личност е да се въздържа от усилието да пригоди света към своите предпочитания и да приеме себеподобните си такива, каквито са, било то добри, лоши или безразлични".

Фото: Хенри Милър на остров Хидра, Гърция, Greegreporter.com

Прочети в оригинал

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.