Христина Панджаридис: В сезона на чупливостта на съвременника

Интимните драми, които ни карат да минаваме през трупове.

„Който покрива престъпление, търси любов...“ Притчи 17:9

„Не съдете, и няма да бъдете съдени, не осъждайте, и няма да бъдете осъждани, прощавайте, и ще бъдете простени.” Лука 6:37

В разстояние на десетина дни, неслучайно, защото не вярвам в случайности, прочетох два съвременни романа и сюжетът неизменно се въртеше около страданието, потъпкването на човешката гордост и отмъщението. В първия момент си напомних – да, темата е болезнена и вечна, откакто свят светува хората търсят и настояват за разбиране, съчувствие и справедливост, но историите ме занимаваха и продължих с отговора, че днес саморазправата е станала част от реалността. Било заради жестокостите, които ни съпътстват, било заради нетърпението да получим възмездие или защото сме неудовлетворени от липсата на  правосъдие.

Първата книга „Черна светлина“ е от българския автор Галин Никифоров и описва сътресенията на бащата, загубил сина си при автомобилна катастрофа, и желанието му да отмъсти на виновния на всяка цена.

Успокояващият стимул да посрещне всеки нов ден за Антон, наранения родител, е издирването на престъпника и наказанието му. По негова вина е загинало детето му, съответно съвсем нормално и справедливо е мъжът да умре от ръката му. Живот за живот. Бащината обич заслужава удовлетворение и компенсация, за да не остарее напразно и да е способен да разкаже на гроба на сина си, че е спрял дъха на убиеца. Раздал е правосъдие и му е олекнало.

Втората бе „Златната клетка“ от шведската писателка Камила Лекберг. Известна е с криминалните си романи, но обсъжданият е новото, различно  предизвикателство на авторката. Героинята е умна и надарена жена, жертвала се, оставяйки недовършено следването си, за успеха на любимия мъж, пренебрегната и заменена след години с по-млада. Фей си напомня загубеното и се амбицира, сама се надъхва: взел ми е идеята, надеждите, доверието, младостта… отнемам му ги и аз. Дължи ми ги. Тя замисля и осъществува отмъщение във възможно най-първичния и болезнен смисъл, подобно на стария завет: „око за око, зъб за зъб“.

Запитвали ли сте се какво пише в Библията по темата?

„На никого не връщайте зло за зло: залягайте за това, което е добро пред всичките човеци… Не си отмъщавайте, любезни, но давайте място на Божия гняв, защото е писано: „На Мене принадлежи възмездието, Аз ще сторя въздаяние, казва Господ”.

Но:

„Ако е гладен неприятелят ти, нахрани го, ако е жаден, напой го, защото това като правиш, ще натрупаш жар на главата му. Не се оставяй да те побеждава злото, но ти побеждавай злото чрез доброто.“ Римляни 12:17-21

В двете произведения планът за личното дело за наказание следва различен път.

Фей от „Златната клетка” е непреклонна и безмилостна. В брака им съпругът е бил фигурата в бяло, издигната едва ли не на пидестал, след изневярата пред очите й, отказът му да се помирят и започнат наново, той минава в противоположната графа. Жената избутва назад хубавите моменти, надживява, стъпква привързаността и сляпото си, безрезервно доверие в любимия, и в сърцето й се настанява объркването и недоволството. Не разбира защо я е сполетяла бедата, не успява да обясни настанилата се студенина в семейството. Страхът от загубата на дом, навици и средства расте и се преобразява в гняв, контролиран гняв, израстващ до пресметната и премерена мъст.

„Омразата, позната и комфортна, уви Фей в топъл пашкул и отново й даде цел и смисъл, даде й опора. Щеше да докаже на Джак, че може отново да се издигне.“ „Златната клетка”, Камила Лекберг

Антон също отдалеч и внимателно разработва плана за убийство. Не пренебрегва дори дребните детайли. Шпионира, въвлича и други да му помагат в наблюденията. До тук са приликите в романите. Персонажите разработват намеренията си съзнателно и стриктно, не се втурват импулсивно да отвърнат на удара. Без колебание и задръжки те обмислят и вършат намерението си. Бавно и отдавайки им години. Но при Антон от „Черна светлина” се получава неподозирана, странна засечка. Сюрприз! Гвоздеят на вечерта. „Злодеят“ не се страхува, не моли за милост, не проси за още глътки въздух. Героят ни е стъписан, объркан. Замисъла му се преобръща.

Виновният Личев не се съпротивлява, той шокира и подтиква бащата към размисъл. „Истината е, че исках да ти запаля фитила, защото вече се бях изнервил да чакам кога ще те хванат бесовете и ще започнеш да действаш… Дойдох тук сам, за да ти кажа, че съжалявам за станалото, без значение дали съм виновен, или не. Че съжалявам за загубата ти и се надявам, че ако ме убиеш, ще се почувстваш най-накрая успокоен и отмъстен.” „Черна светлина”, Галин Никифоров

Намеренията на наранения, погребал единствения си син журналист, като че ли се обезмислят. Всичко се обърква, адреналинът изтича неупотребен. Мъжът, когото желае да лиши от живот, е предвидил последствията и даже нищо не ще се случи след смъртта му. Едно тайнствено изчезване и полицията няма да открие никакви следи. Поредният безследно изчезнал човек, за когото скоро ще бъде забравено.

В „Черна светлина” ме възхищава, надявам се и останалите читатели, човечността и милостта, надмогването на личната трагедия и стопирането на собствените потъпкани чувства. Стремежът към прошката, към измеренията на доброто и лошото, погледът на станалото от друг, за повечето, нереален, невероятен ъгъл. Човешки същества, действащи не първосигнално и настояващи за реванш, а хора, незакоравели в сърцата си и с място за любов и надежда в душите си. Отрезвели от действителността, схванали, че трупането на вещи и пари е временно удоволствие, радост носи споделянето, съпреживяването на скъпоценните мигове с близките.

Набеденият за убиец споделя: „Чудех се как така, въпреки многото вярващи и изповядващи Божиите приципи, никога и никъде при подобни обстоятелства, не се намери човек, който да прости. Просто да прости…Никой никога не се е изправил пред съда и не е говорил без омраза и без желание за мъст за убиеца на своя близък… Сякаш никой никога никому нищо не е простил.” „Черна светлина”, Галин Никифоров

Дали страдащият мигновено се хваща за спасителния шанс да причини същата болка на засегналия го? Колкото дълбока, висока, дълга, толкова широка и незарастваща. Инстинктивно ли е или заложено по рождение в човешката природа? Естествена или необмислена реакция е да кървя не само аз, но и онзи, който ме е наранил?

В днешно време в обществото се шири саморазправата. Жертвите се наемат да издирват със собствени усилия, с помощта на частни детективи причинителите, и да раздават законност и удовлетворение. „Заплата“ за причинените злини.

Разрезът на двата романа, сътворени в нашата реалност, макар и разгледани бегло и единствено от погледа на отмъщението, и паралелните сравнения с християнските ценности, са едно незакъсняло, дано навременно, напомняне, че сме смъртни и идваме на земята за кратко. Появяваме се, за да вземем и консумираме, да одерем кожите на някого или да дадем доброволно и бъдем в услуга на по-слабите, онеправданите и самотни от нас.

Камила Лекберг „Златната клетка”, издателство „Колибри” 2019 г.
Галин Никифоров „Черна светлина”, издателство „Сиела” 2022 г.

• Цитатите са от „Новия завет и Псалмите”, фондация „Библейска лига” 2000 г. и „Библията”, издание на Българско библейско дружество 2005 г.

Христина Панджаридис в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.