Петър II Петрович Негош: "Горски венец"

13.11.2013
Снимка 1
Планината и нейните чеда
 
Храбро мрете, трябва ли да мрете!
Негош
 
Изтерзан, изрязан, лунатичен пейзаж. Тук планетата се е гърчила и играла, оставяйки изблици от камък, скални дипли, каменни вълни, застинали в пространството между небето и земята. Вериги от шеметни върхове, чегъртащи с острите си конуси небесната твърд. Пропасти, тесни дефилета, дълги каньони, над които се вият орли. Сипеи, приличащи на каменни реки, потекли от висините, по които се въргалят скални отломки, големи колкото къщи. Тук-там между тях или високо сред зъберите на някоя шеметна скала-крепост стражари самотен бор като изостанал от армията войник. Неговите сродници са покрили, подобно на безбройна войска, с тълпите си склоновете на планините, гърдите и хълбоците на каменните чудовища. По мъртвешката бледина на скалите, бели като кокали, кръвта червенее особено ярко – докато не я изпере дъждът и грабливите птици не отнесат месата на човека или звяра в гнездата си.
 
Мрачни, лунатични места, божествена жестокост и първично величие. Сякаш Създателят е захвърлил тук сечивата си, след като е сътворил света. Тук няма игра. Човекът, който се осмелява да живее по тези урви, е първичен и див, незасегнат от никакво лустро на култура, никаква омекотеност, никаква лъжа. Само небето е покрив над главата му и само Господ е негов приятел. Други приятели той няма. Може да разчита единствено на себе си, както някога, когато е изпълзял за пръв път на бял свят от утробата на мрака; да живее само напук на природата и въпреки логиката на нещата; да съществува само на една гола воля. Дори само за да оцеляваш в този суров свят не ти стигат обикновените човешки качества: самото съществуване тук вече е вид героизъм и ти по принуда, по рождение трябва да си герой, да си юнак. Мрачна, сурова и нечовешка, толкова различна от топлите прегръдки на уютните равнини – такава е Черната планина. 
 
...По тебе не блеят
безбройни стада,
рози не виреят
по твойте бърда.
Златната коприна,
в теб не става тя,
кат мойта родина
ти не си градина,
пълна със цветя.
Нищо не те кити!
Тук само цъфтят
лаври по скалите,
колкото момите
венец да сплетат!...
 
В този страховит свят няма нищо от онова, което радва човека, – и само едно го топли, облича, храни, дава сили на мозъка му, поддържа живота в жилите му: свободата! Да, тези мрачни мъже имат една мечта и тя се нарича свобода. Те не приемат да бъдат роби също толкова органично, както вълкът и орелът не приемат плена. И също като тях те не могат да бъдат опитомени. В тези корави мозъци, в тези жестоки нрави няма и помен от сантименталност, нищо, което ние бихме нарекли “толерантност“ и “човещина“. Не, те ще се бранят докрай, както дивият звяр брани свободата си, и ще умрат озъбени, свирепи и кървави, но непобедени. Пък и животът им по тези голи, безплодни урви е почти равен на смърт. “Свобода или смърт“ – този израз не е приложим към тях. Свобода и смърт – би следвало да се каже. По тези страшни места, където гнездят само най-дивите орли и небето може сякаш да се пипне с ръка, свободата почти сигурно означава смърт и смъртта е единствената сигурна свобода.
 
 
Поетът
 
Негош започва достатъчно скромно – със запис на отделни народни песни, сякаш с наивното желание да бъде събирач на народното творчество, да го запази за потомството подобно на Вук Караджич или Стефан Веркович. Но той едва ли може да върви по техния път. Прекалено мощен дар му е дал Бог, за да му бъде позволено да остане в ролята на скромен регистратор. В ръцете на стихийния мислител и поет народната поезия бързо се превръща в авторски блянове, лирични и философски размисли, сънища, видения. Това не зависи от него; той просто не може да постъпи другояче. Още в сбирката народни песни Огледало сръбско (1833), която издава скоро след възкачването си на престола, посвещавайки я на Пушкин, трудно могат да се различат автентичните късове фолклор и личните изблици на гения. В следващите му книги авторското начало се налага все по-господарски, както и подобава на самодържавен владетел, който не е свикнал да дава отчет никому. В поетичната форма на народния епос, с който е израсъл, чийто въздух диша, той влага своите собствени мечти и идеите на европейски философи и просветители, както те са се пречупили в неговата девствена и фантастична балканджийска глава. От тази фантастична смес на фолклор и европейски романтизъм, балкански хайдушки дух и Просвещение, четничество, национализъм и революционерство се ражда поезията на Негош. Естествена тема за песните му е бойната слава на Черна гора, победите, походите срещу турците; особено го възпламеняват делата на неговия велик вуйчо, стъпкал завоевателните мераци едновременно на османлиите и на Наполеон; на тях са посветени сборниците Цетинският пустинник (1834), Лек за турската ярост (1834) и поемата Свободиада (1835). Впрочем, още тогава в творчеството му си пробиват път философски и космически съзерцания, мистични унеси, опити за отговор на вечни загадки и преки апели към Твореца. Всичко кипи в тази бурна душа, тя живее като насън, пияна от мечти, бременна със светове. Мистика, философия и космогония виждаме още в първите му стихотворения – Черногорец се моли на всемогъщия Бог, Ода на слънцето, Мисъл, Философът, астрономът и поетът и други. Тази линия в творчеството му добива завършек в поемата Лъч от микрокосмоса (1845), както борбено-патриотичната – в Горски венец (1847).
 
Зрялата фаза на това творчество, прекъснато за нещастие твърде рано заради ранната смърт на поета, е увенчана с три големи творби като с три планински върха.
 
Лъч от микрокосмоса е величествен разказ за Сътворението и Грехопадението, чийто най-близък аналог в европейската литература е Изгубеният рай на Милтън. Най-дръзкото Негошево творение, търсещо да надзърне зад вечните завеси, скриващи от нас 
 
тайните на мрака и волята Божа,
 
поразява и днес въображението на читателите. Не смирено като духовник, не разсъдително като митрополит, а дръзко и пламенно като поет пристъпва Негош към вселенските загадки. Именно върху правата на поетовата душа се позовава той във встъпителната Първа песен, когато се готви да отлети през безкрайното въздушно пространство към небесната твърд и през мрака на времето – към тайнствата на началото на света, първите дни на битието, замисъла на Твореца и бунта на горделивите ангели срещу него. Също като Милтън Негош ни разказва собствена, твърде своеобразна и фантастична версия на случилото се тогава. Както и другите му творби, Лъч от микрокосмоса е написана с десетстъпник, традиционния стихотворен размер на черногорския фолклор, и се състои от встъпление и шест песни.
 
Венецът
 
Герой на драмата Горски венец е народът. По своя жанр това е мащабна историческа хроникална трагедия, драматичен епос на народното битие, съпоставима с историческите хроники на Шекспир и Пушкиновия Борис Годунов. Като колективно действащо лице народът изключва всеки частен, фрагментиращ подход към историята. Частните истории на частни лица са изключени. Само най-важните въпроси на народната съдба са на дневен ред. Колизиите са страховити, характерите – могъщи и сякаш изваяни от камък. Няма място за полусенки, емоционални тънкости, лични преживявания. Дори съмненията и колебанията на героите са мащабни като съответните чувства на Агамемнон или Ахил от Илиада.
Наричат Горски венец ”енциклопедия на черногорския живот”. И наистина виждаме тук пъстри сцени от народното битие, вярвания, обичаи, обреди, наричания, клетви. Пред очите ни минават игри, състезания, сватба, гадаене, оплакване на мъртвец, празнуване на традиционни народни празници, Коледа и Нова година. Народната душа е дадена като цялостен портрет, с нейната вечна мъка по загиналите, суровост, величие, скръб, но и простодушие, доверчивост и хумор, със суеверията й, страховете и надеждите, вярванията.
 
страници от Предговора (със съкращение)

 

ГОРСКИ ВЕНЕЦ
 
Историческо събитие от началото на XVIII век
 
 
ПОСВЕЩЕНИЕ
На гроба на Караджордже1
 
Нека този век2 се хвали с правдата, човещината –
той ще се прослави грозно с ековете на войната.   
Осем личби той показа, осем бурни, страшни знаци,
осем рожби на Белона3, Марсови чеда-близнаци:     
Бонапарт, Кутузов, Блюхер, Карл, Уелингтън, Суворов, 
Шварценберг и Караджордже – за тираните отрова. 4     
Марс мегдан за тях отвори, в бурни битки ги поведе,            
цялата земя им даде за борби и за победи.                    
Сред великите дъбрави лъв земята с лапа бие, 
сред великите народи геният гнездо си вие:      
там се готвят сечивата за великото му дело   
и венецът светозарен, що краси челото смело.                 
На героя Караджордже, тръгнал за Христова слава,
мъчнотиите по пътя бяха му като забава:            
дигна сърбите от гроба, варварската клетка счупи, 
знамето развя свободно, цял народ спаси, откупи.     
Делото му просто беше: даде воля от стомана,  
нов живот и дух свободен на народа изостанал.   
Босфорската мрачна сила пред героя затрепери,
подкосиха се нозете на тиранина зловерен!
Змеят е ранен в сърцето, тръшка се, събира сили,
зъби ни се, но напусто – няма вече с що да жили.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Да, съдбата завистлива на героя край трагичен
прати, та и този воин пред смъртта да коленичи!...5
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Поколенията съдят, всекиму отсъждат с мяра:      
Годунову,6 Вълкашину7 е анатемата стара,
Пизоново8 тъмно име губи се от летописа,     
на Егиста9 съд Господен вечни мъки е орисал.           
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .         
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Върху гроба на героя завистта отрова плиска,  
ала що е за духа му земното гъмжило низко?            
Нека сенките се мъчат – могат ли деня да скрият?
Слънцето се не укрива, само повече ги бие!                                        
Пламък вечно животворен ще избликне от духа ти,
към победи ще ни води, в правдата ще ни упъти!
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Знай Душановци10 да ражда, знай Обиличи11 да носи  
вярната народна майка, не от чуждото да проси.
Поклонете се на нея... Благородството в народа
потърсете! Беж, прокобо – ний заслужихме свобода!
 
Виена, Нова година, 1847.
 
 
Действащи лица
 
Владика Данил
Игумен Стефан
Сердарин Янко Джурашкович
Сердарин Радоня
Сердарин Вукота
Сердарин Иван Петрович
Кнез Раде, брат на владиката
Кнез Байко
Кнез Роган
Кнез Янко
Кнез Никола
Драшко войвода
Милия войвода
Станко войвода
Батрич войвода
Томаш Мартинович
Обрад
Вук Раслапчевич
Вукота Мървалевич
Вук Томанович
Мнозина
Богдан Джурашкович
Вук Мичунович
Вук Мандушич
Вук Лешевостъпец
Поп Мичо
Сестрата на Батрич
Хаджи Али Медович кадия
Скендер ага
Мустай кадия
Арслан ага Мухадинович
Гавазбаши Ферхад Закир
Риджал Осман
Една баба
 
 
 
Събор на Ловчен планина1 на Духовден
Нощ е, глуха доба. Всички спят.
 
Владика Данил
 
(говори си сам)                                           
Виждам го... със седем багреници,             
с два железни меча, две корони,                 
правнука Османов със Корана!2                 
Зад гърба му диви орди виждам                                                                                                                                                                                                                    
откъм Ориента да прииждат:                       
като пълчища от скакалци са!       
Бентът на Европа да не беше,
цялата земя да  са                                                                                                                                                 покрили!                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                   
В кобен час видя Осман зловерний                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                        тайнствен сън – луната на тепсия.3                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                          
В кобен час нахлу Орхан в Европа!4
Грабнаха светий Константинопол                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                    
агаряни като чужда зестра:                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                   
в кобен час го завладя душманин!                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                       
Палеолог5 пусна злите турци,     
той докара нашите неволи.           
Зло крояха Бранкович и Гертук.6                                                                                                                                                                                                                                                         
Ти добре ги награди, Мехмеде!7
От пустинята, гдето живее,       
дивият народ довтаса, мина,     
всеки ден – през нечия родина:
подир Сърбия – злочеста Босна,
подир Румелийско – Гръцко, Кипър.
Африка най-сетне и Египет!              


Вук Мичунович лежи близо до владиката; прави се, че спи, но чува отлично всичко.

Вук Мичунович
 
Бога ми, недей така, владико!              
Сън ли грозен те е тъй измъчил,              
та си почнал като нощна птица             
да оплакваш нашите неволи?             
Та забрави ли, че си ни свикал
на съвет, за да решим веч
как душманети си
да прогоним?
                                                                                                                           
И без друго този ден е празник:                        
стекли са се младите юнаци                     
яките си мишци да опитат,                       
бързите нозе да поразтъпчат,                    
с тънки пушки да се надпреварват,           
в ръкопашен бой да се надвиват,                
Божия да слушат литургия                         
и хоро да водят на простора             
срещу портите на храма Божи.        
Туй е като вино за юнака,                    
мъжките гърди възпламенява!                   
Махай тия думи ядни, черни!
Хората търпят, жени мърморят:                     
няма полза в плахите водачи!             
Мигар си наистина самотен?                   
Погледни ги, петстотин момчета,           
колко сила в техните пестници,               
колко жар в очите им видяхме! 
Не видя ли колко точно стрелят,                                                                                      
как обсада вещо изиграха,            
колко бързо грабнаха трофея?   
Почне ли вълчето да пораства,
острите си зъби да опитва,
гърлото на плячката го тегли;
почне ли соколът да усеща
първа перушина по крилата,
той не иска вече да мирува,
майчино гнездо разхвърля, мята,
с писък злобен хвръква в небесата.
Все това е някаква поука!
Без ония, що са тука, имаш                        
още пет пъти по толкоз вкъщи:
силата им е и твоя сила.
Турците докле не ни надвият,
много техни були ще почерним,
свадата ни няма да завърши
докле дишаме, докле сме живи.               
Нямаме ний веч надежда друга,
само в Бога и в ръцете груби;
другите надежди под земята
в косовските гробища изтляват.14
Като си добре, тогаз е лесно:
в мъчното юнакът се познава!
 
[Съмва се. На следващия ден]
Вървят в литийно шествие с кръстове в ръце от Ловчен към Църквина.
Сядат на върха, стрелят с пушки и броят коя колко пъти ще отекне.
 
Сердарин Янко Джурашкович
 
Чудни пушчици, играчки мъжки!
Нашите по шест пъти отекват,                       
а Томановичу – деветорен                      
отговор от урвите му иде.                                                                                                                                                                                                                                                                                   
 
Сердарин Радоня
 
Виждате ли чудо, балканджии?                 
Аз съм веч на петдесет години,                                                                                                                                 тук, на Ловчен, идвам всяко лято,           
на самия орлов връх се качвам:                       
облаците сто пъти съм гледал                 
на ята бурливи да се сбират,                                                                    
въсейки чела, над планините,                                                                                                                                                                                   
да ечат, светкавици да сипят,                         
страшно съскайки, с ужасен тътен,                  
с пламъка на хиляди огньове;
сто пъти седял съм на тревата,
топлейки се на спокойно слънце,
а под мене хали буреносни
съскат, слушам техните закани,
гледам как се счепкват в яростта си,
под нозете ми вихрушки веят,
но такова чудо не бях виждал!
Гледайте бре, гледайте какво е,          
ето го морето, бреговете,                      
китните Далмация и Босна,                         
там Албания, тук Черногорско:
всички са притиснати еднакво             
от злокобен облак, гъст и черен,        
тук и там светкавици се вият,                           
гръм и рев се носи из простора, 
сал над Ловчен ясно слънце                                                                                             грее!                                                                         
И добре е, дето тъй припича,                  
зер си е усойно при орлите.    
 
откъс                 
 
 
 
Петър II Петрович Негош
"Горски венец", драма
от поредицата Libri legendi
Превод от сръбски: Андрей Романов
Оформление: Иво Рафаилов
Издателство „Ерго“
София, 2013
 
Още за "Горски венеч" в рубриката "Нови книги" тук
 
на снимката: потрет на Петър II Петрович Негош
 

 

редактор: Христина Мирчева