Роберт Хас: Тринайсетте дни на полицейския детектив Марцел Фабиан

Вътре, в красивия и осветен просторен салон, домашните бяха насядали като в театър, в очакване на представлението. Тъща му леля Марти застана пред него и трябваше да се наведе, за да си получи двете целувки по едната и по другата буза. След което като малко закръглено кълбо леля Марти се изтърколи до канапето, където бяха седнали двете сестри Амалия и Пирошка и се настани на мястото си между тях. Марцел за пореден път се изненада колко си приличат майка и дъщеря, леля Марти и Пирошка. Същата кръгла главичка, малко по-голямо кръгло тяло, отпред закръглен релеф, чип нос на малката кръгла главичка, луничаво лице. Като че бяха сглобени от малки и големи кълбета. Амалия сякаш не беше една от тях с източената си фигура, с тесния си, леко заострен нос и триъгълното си лице. Беше по-скоро дъщеря на баща си, за късмет беше наследила само външните форми, без злъчния му характер, макар че все пак беше попила известна рафинирана дяволитост от манталитета на баща си. Както и от ината му. Навярно на това се дължеше и фактът, че след сключването на брака тя настоя да продължат да си говорят на вие. Марцел напразно я убеждаваше, че вече е излязло от мода и е типично само за аристокрацията. Амалия остана непреклонна. Все пак когато мъжът и жената разговарят по този начин, твърдеше, а не както търговките на пазара, е израз на уважение. Един вид респект, който чрез езика може да повлияе и на поведението на съпрузите.
Съпругът на Пирошка, Арпад, този ден не беше с тях, тъй като имаше задължения в ателието. Той имаше сериозна работа, която не можеше да остави току-така.
— Днес затварят по-късно — обясни татко Одри, извади часовника от вътрешния си джоб и щракна златната капачка. — След Нова година ще е сватбата на сина, адвокат Боровски, цялото семейство трябва да се издокара, днес вземат мерките.
Таткото, тоест тъстът му Карой Одри, основател и собственик на най-прочутото ателие за мъжко и дамско облекло „Салон Одри“, седеше до покритата с дантелена покривка маса, в сив, отлично скроен костюм (естествено, дело на собствените му ръце), с очила със златна рамка на носа и последния брой на „Бачка“ от вторник пред себе си. Откак краката му страдаха от подагра, татко Одри се движеше малко. Ателието вече от години ръководеше другият му зет, Арпад, самият той го посещаваше само в редки случаи. Предпочиташе да седи в плетеното си кресло, да чете вестник и да пили нервите на леля Марти.
Марцел никога не можа да забрави, че навремето първото му представяне у фамилията Одри не мина безупречно. Обстоятелството, че като сирак няма никой до себе си, нито родител, нито брат или сестра, които да му бъдат гръб, да му дават закрила и сигурност, още от детството го изпълваше с усещане за безпокойство, развиваше потребността да бъде в постоянна готовност да защити позициите и интересите си. Всеки — мним или действителен — опит да бъде наранена неговата независимост той отхвърляше безпощадно, без да държи сметка кого от обкръжението си ще засегне. На третото посещение, когато вече бяха определили деня на годежа, бъдещият тъст му предложи, както беше предложил и на другия си зет навремето, след като се ожени за Амалия, Марцел да се включи в семейното предприятие. Което той, като току-що назначен детектив на току-що създадената градска полиция, на часа отказа. Там, на място, без дори да поиска време за размисъл. Според Амалия, която беше станала свидетел на разговора, в отговора, който бил дал на тъста си, се чувствало известно пренебрежение, което очевидно се отнасяло до професията на шивача. Впоследствие Марцел отричаше, твърдейки, че не му е известно да таи каквато и да било неприязън към професията на тъста си. Въпреки че несъмнено му беше трудно да си се представи с шивашка ножица и калем в ръцете, нищо чудно да е направил някакъв намек в това отношение по време на разговора с тъста си, но решително отрече да е говорил с подигравка или по обиден начин относно бъдещето, визирано от тъста му. На което Амалия отговори, че защото подобни поучителни и често пъти снизходителни изявления са инстинктивни, той дори не ги забелязва, няма съзнанието, че обижда някого. Впрочем никой не е очаквал от него да шие рокли и панталони, достатъчно е, че зет му Арпад владее занаята, той би могъл да сключва сделки, да снабдява със стока, да ходи за материали до Будапеща и Виена.
Отношенията с тъста се замразиха на онова ранно, първично равнище от времето, когато ухажваше Амалия. После се ожениха, но той бе пропуснал веднъж завинаги шанса да се издигне до ранга на баджанака Арпад. Посрещаха го любезно, но нищо повече. Отношенията с тъста му никога не приеха степента на доверие и съратничество, каквито съществуваха между него и баджанака Арпад, който на практика ръководеше шивашкото ателие. Тъстът никога не се усамотяваше с Марцел до прозореца по време на семейните събирания, за да си пошушукат  нещо, да обсъдят това-онова, все мъжки дела, които се отнасят само до тях двамата. Години по-късно научи от Амалия, че тъст му дори вечерта преди годежа се е опитал да я вразуми да не свързва живота си с полицейски детектив. Да беше приел шивашкия занаят, от него можеше да излезе почтен гражданин, можеше да се издигне до съветник в Кметството. Да беше останал поне в прокуратурата, казал й, от писар лесно би могъл да се издигне в кариерата, да стане помощник-прокурор, нали е учил право в Будапеща, бил е стипендиант на града — ама полицай? Детектив? Яде ли се, пие ли се? Кой знае докога ще ги има в града, докато не решат да ги разтурят, те такива нововъведения не траят дълго в тесногръдия унгарски свят. По-надолу от това ще падне единствено ако се цани за вестникар като оня Балоги. Впрочем определението тесногръд татко Одри винаги употребяваше в положителен смисъл, според него тесногръдият човек е въплъщение на стабилност, благоразумие и сигурно бъдеще. Според него другият му зет Арпад бе от глава до пети тесногръд човек. Стъпил здраво с двата си крака на земята. Нещо повече, и двата му крака са забити тесногръдо в земята, отбеляза веднъж Марцел на Амалия, след като се бяха върнали от някаква семейна вечеря, твоят зет е истински, голям, тесногръд пън от главата до петите. Бих ви помолила да не говорите по този начин за благоверния съпруг на сестра ми, смъмри го Амалия, след което се разсмя.
Фактът, че началникът на Марцел е сърбин, направо съкрушаваше татко Одри. Признаваше, наистина, че никой не си избира какъв шеф ще му назначат, ама оня недодялан Хейндлхофер, бивш императорски наемник, той го беше измислил, да, типично за човек като него! Полуавстриец, лайнобъркач, идиот! Назначиха го за пристав, защото е ходил на лов със заместника на областния жупан и му е донесъл за подарък рога от някакво западноавстрийско маркграфство. Първоначално планираха за пристав Нандор Валтер - адвокат, съветник и не на последно място основател на Певческото дружество в Сомбор, комуто беше присърце съдбата на знатната градска младеж, хората без благороден произход, ама тоя папуняк Хейндлхофер му зае мястото, защото е австрийски аристократ! Там беше и Банати, командирът на жандармерията, който също имаше шансове за пристав, истински унгарец! Джентълмен! Не някаква си хабсбургска подлога. На стената на стаята на татко Одри и досега висяха портретите на Лайош Кошут и на избитите арадски мъченици. Марцел безброй пъти беше виждал таблото, на преден план Батяни, приклекнал на едно коляно, с разперени ръце, в лявата държи цилиндър и гледа право в очите австрийския екзекуционен отряд. Да живей унгарската свобода!, крещи надписът отгоре, а от дулата на насочените срещу него пушки и щикове се кълби барутен дим. Предадоха ни, в гръб ни нападнаха, казваше за сърбите, и то не само насаме, ами понякога, особено след някоя и друга чашка вино, и пред чужди хора. Всичко, което тихо бушуваше в него, докато беше в трезво състояние, под въздействие на алкохола рукваше навън. За самата революция, естествено, нямаше как да има спомени, беше роден през 1842 година, в ’48-а е бил едва на шест, но част от роднините му са били посечени от сръбските въстаници, от бандата на Стратимирович, край Сенттамаш. Разпорили им коремите с нож, разказваше за безброен път със замъглени от ужас очи, натъпкали ги със слама и ги запалили. Никога не прости на сърбите, задето по заповед на своите предводители бяха застанали на страната на императора, срещу унгарската освободителна революция. И то точно те, чиято родина, малко по на юг оттук, стенеше под игото на една друга империя. Приехме дедите на рашките, когато бягаха от турците, за да си спасят кожата, и те накрая ни се отблагодаряват по тоя начин! Що за хора? Ама после император Франци ги претакова хубавичката, той австриецът си е австриец, кучи син, не спираше след четвъртата, петата чаша вино, сърбите си го получиха от австрийците, наказаха ги по същия начин, по който ние, унгарците, изпатихме от тях.
Според татко Одри не е имало никакво Съглашение. Невалидна хартийка, подписана от предател на име Ференц Деак. На рождения ден на императора спускаше кепенците на прозорците, за да не се процежда в стаята гърмящият военен оркестър
— Не бих му се доверил — предупреди той веднъж Марцел, намеквайки за заместник-пристава Милорад. — От коя торба го е извадил този Хейндлхофер? Син на сръбски търговец, попаднал във Виена.
— Чиновник в митническия отдел.
— Той така твърди. На твое място щях да съм по-предпазлив с него. Сърбите еднакво мразят и австрийци, и унгарци, последните малко повече. Защото живеем тук, заедно с тях. Всеки сърбин, който прави кариера в унгарската администрация, е австрийски агент. На твое място много бих внимавал. Ако положението пак стане такова, без да мисли ще ти забие ножа в гърба.
Леля Марти си отдъхна, когато татко Одри се оттегли от ръководството на фирмата и от този момент буквално не излизаше от вкъщи. Пустата му голяма уста, все повтаряше, когато старият не я чуваше, след две чаши започваше да кълне я сърбите, я императора, независимо къде се намира, дали в ателието пред клиентите, или в някоя кръчма на път за вкъщи. Тъща му се страхуваше, че един ден ще му светят маслото. И косъм не падна от главата му, явно го пазеше господът на пияниците. Вероятно понеже в града всички го познаваха, не вземаха насериозно пенявенето му. Какво да очакваш от един глупак? Така трябва да са си мислели.
Наложи се Марцел да даде информация за обстоятелствата, при които е бил убит Арон Фалкионе, още преди сервирането на горещия чай. Стараеше се да засяга доколкото може най-малко подробности и в същото време да задоволи потребността на слушателите си да се ужасяват. Както се оказа обаче, не можа да им съобщи много нови неща, новините, доста поукрасени и преувеличени, бяха го изпреварили. Наложи се да опровергае мнението, че двата трупа са били намерени голи, в любовна прегръдка.
— Такова ужасно нещо и то тук, на съседната улица! Цяла нощ не съм спала, не съм мигнала, татко ми е свидетел! Само брат му съжалявам! — въздъхна леля Марти. — Той е такъв напет човек, какво излъчване има само! Виждаше се и на погребението, чудесна церемония беше, нали? И колко много хора имаше! Заради него, не заради по-малкия му брат. Чухте ли, че с още неколцина основал Дружество на трезвениците в Сомбор? Искат да подкрепят с всички сили борбата срещу употребата на алкохол!
— Не ми се вярва — прохърка татко Одри, — що не вземе сам да даде пример? Доколкото знам, в казиното поддържа приятелски отношения с френския коняк!
— Не бъди злорад, татко! Те се борят срещу пиянството, защото алкохолът трови живота на много семейства! Да вземете и вие да се присъедините към движението, никак няма да ви навреди!
— Вечно с това започва, свиди ѝ се малкото хубаво вино, дето го пия за здраве.
— Малко ли? И за здраве, така ли?!
Леля Марти вирна брадичка и светкавично смени темата:
— Разбира се, не е голяма загуба тоя Арон. Безнравствен човек, животът му не подобаваше за човек християнин. Получи си заслуженото. Никой не може да избяга от съдбата си.
— Майко, за мъртвите или добро, или нищо! — поучи я Пирошка.
— Я стига, дъще, никой не е станал добър човек само защото е умрял! Полицията, драги Марцел, трябва да бди повече над нощния живот на града! — предупреди го мама Марти, докато, както си седеше, се пресегна с протяжно движение и остави на масата чашката от майсенски порцелан на сини цветчета. — И онова свърталище на разврата, Содом и Гомора, „Парадизо“ или как му викат, трябва да се срине, веднъж и завинаги, и да се поръси отгоре с пепел, да! Това е работа на полицията!
— Полиция — промърмори на себе си татко Одри. — Цялата власт трябва да се върне на жандармерията, само тогава ще има отново ред! Знаете ли, Марцел, защо смятам, че жандармерията е по-сериозен орган от градската полиция? Ще ви кажа. Те всяка сутрин в шест излизат на коне от жандармерийската казарма. Поне двайсетина души на хубаво вчесани и излъскани високи коне, метнали през рамо пушки с щикове, с петльови пера на фуражките, изтопуркват до главния площад, всеки ги вижда и ги чува, и знае, това са пазителите на реда. Знаят защо са там, каква им е работата. Види ли ги човек, веднага се сеща как подобава да се държи. На площад „Света Троица“ конният отряд се разделя по двойки и всеки тръгва за своя район, кой на полето, кой на колибите, из селата. Не крият кои са, каква им е работата. А градската полиция? Даже и униформа нямат. Ходите напред-назад по улиците, без никой да вижда кои сте, какво работите. Сядате в кръчмата на чаша вино и подслушвате хората какво си говорят по бирариите, на пазара. Никой не ви подозира. Много неелегантно. Не е откровено...
— О, стига, татко! Марцел и другите работят с ума си, не с щикове и саби, като ония с петльовите пера! — нахвърли се да го защитава Амалия.
— С ума си! Голяма ще е ползата! В тая работа виждам ръката на социалистите аз, ще видите. Миналия път искаха да вдигат бунт в Сонта, ама народът ги сложи на място! Искат да избият заможните хора, да вземат собствеността на всички.
Татко Одри беше вече на третата чаша вино, нищо чудно, че се сети за този случай от септември, когато жителите на Сонта бяха прогонили от събора на селото някакъв самозван оратор.
— Това беше агитатор — махна с ръка Марцел, — дошъл от Будапеща да сее раздори.
— Селяните го погнали с железните вили — захихика старият. — Щото взел че казал, че частната собственост е грях и трябва да се кооперират. Да го каже на хора, които съвсем наскоро са се сдобили с малко земица! Само един столичанин може да е такова говедо!
— Това няма нищо общо с убийствата, делото не е политическо.
— Всичко е политика, синко, всичко.
— Доколкото ми е известно, Арон Фалкионе не се е занимавал с политика.
— Ако ходеше в казиното, Марцел, щеше да знаеш много неща, за които вестниците не пишат.
— Не е вярно, ходим, татко — намеси се Амалия от канапето, — не сме пропуснали нито една беседа на лицея!
— Неделни матинета — махна старият господин. — Сериозните неща се казват вечер, сред пушек на пури, докато се играе на карти или билярд.
— Я стига вече! — смъмри го Пирошка. — Подмами и Арпад, всяка събота вечер носи вкъщи тази отвратителна миризма на тютюн, след това трябва два дена да проветрявам костюма му на двора. Амалия, не позволявай да въвлече и твоя мъж!
— Марцел ненавижда картите, нали така, скъпи?
— Точно така.
— Ама ако му се ходи, никога не бих го спряла — сви рамене Амалия. — Поне тогава няма да си блъска главата с разни престъпления, няма да пуши у дома.
— Чу ли, синко, няма да се измъкнеш! Ама да не вземеш да доведеш и оня Милорад? Знаеш ли какво се разправя за него?
— Че е австрийско мекере ли? Не се сърдете, татко, но това само вие го разправяте. От друг не съм го чувал.
— Защото никой друг не смее да ти го каже в очите.
— Татко, моля те, не започвай!
Татко Одри сложи жена си на място само с едно махване на ръка.
— Не започвам аз нищо! Честни и почтени унгарски господа посещават казиното. И биха желали онова, което си говорят, да си остане между тях. Според теб какво ще кажат сръбските господа, ако ние им се натресем в Читаоницата, а?
— Познавам Милорад като почтен човек. Мери с един и същ аршин и сърбите, и унгарците.
— Налага му се — поклати глава татко Одри. — Почтеността е най-добрата маска.
— Накрая и аз ще се окажа шпионин във вашите очи, татко.
— Ай, Марцел — обади се леля Марти, — не му пускайте фитили!
— А вие не говорете за мене така, все едно ме няма! — скара се на жена си татко Одри. Гаврътна виното и бързо си напълни чашата.
Така продължиха цял час, чак докато не се заприготвяха с Амалия да си тръгнат за вкъщи. Преди да излязат през портата, леля Марти забърза след тях.
— Не се сърдете на татко — рече, въртейки малката си топчеста глава ту към Амалия, ту към Марцел. — Откак си седи вкъщи, е станал непоносим. Миналия път заподозря дори Рожи, че го шпионира и тайно разрежда с вода виното в килера. То си е вярно, аз ù наредих, ама въпреки това! Бог ми е свидетел, не се радвах и когато ходеше всеки ден в ателието и дрънкаше какво ли не под път и над път, ама и сега не е добре, защото ми пили нервите от сутрин до вечер...

Илюстрация: @Георги Чепилев

Откъс от романа на Роберт Хас "Тринайсетте дни на полицейския детектив Марцел Фабиан"
Изд. Ерго 2022
Преводач: Светла Кьосева
Редактор: Мартин Христов
Художник: Гергана Грънчарова
Поредици: Нулева зона, Преводна литература
Страници: 346
Цена: 18 лв.

Публикува се със съдействоето на преводача и издателството.

За романа

Романът „Тринайсетте дни на полицейския детектив Марцел Фабиан“ излиза за пръв път през 2017 г. и веднага става най-популярното произведение на автора (второ издание 2018 г.). Интересната криминална история се разиграва във време и място, които дават възможност да се разкрие пред читателите един изключително интересен свят: Войводина на прага на ХХ век с нейното пъстро многонационално население; съжителството и сблъсъка на постиженията на ХХ век с предразсъдъците и суеверията. Авторът описва този вълнуващ свят с изключителен финес и чувство за хумор, въвличайки ни в ежедневието на отдалечената и все пак близка епоха.

В романа се преплитат фикция и действителност. Криминалната история е измислена, но много от героите са действителни личности, живели и работили, респективно творили във Войводина. Детективът Марцел Фабиан се различава от обичайния образ на детектив – той е млад, амбициозен, влюбен в съпругата си, същевременно голям поклонник на техническите нововъведения, които използва в работата си (напр. дактилоскопията, новост за времето си). Симпатичен герой, който дори умее да греши.

Всяка глава на романа описва един ден от живота на детектива. Освен работата му Хас създава истинска панорама на живота в краевековието между ХIХ и ХХ век, разкривайки интересни черти от обществения живот. Така романът неусетно разбулва живота в южните покрайнини на Австро-Унгарската монархия, където съжителстват общностите на унгарци, сърби, немци – с тяхното ежедневие, неизбежните напрежения и естествените стремления на всяка една от тях.

 За автора

Роберт Хас (1964, Доросло) е унгарски писател от Войводина. През 1991 г. по време на войната в Югославия емигрира в Унгария, оттогава живее в Сегед. Автор е на повече от 10 книги с проза – романи и разкази, сред които особено място заема поредицата за полицейския детектив Марцел Фабиан, от нея досега са излезли два романа, но се очаква и тяхото продължение.

Творчеството на Роберт Хас получава признание и чрез литературните награди, които получава, сред тях са „Шандор Мараи“ (2012), „Атила Йожеф“ (2019). Творбите му са превеждани на немски, италиански, френски.

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.