Да преминеш през скръбта: Дерек Джарман за градинарството като творческо изкупление, освещаване на времето и тренировъчна площадка за присъствие

01.06.2023
Снимка 1

Автор: Мария Попова

Градинарят копае в друго време, без минало или бъдеще, начало или край… Това е Амин отвъд молитвата. (Д.Д)

 

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

 

„След четиридесет години медицинска практика“, пише известният невролог Оливър Сакс, „съм открил само два вида нефармацевтични „терапия“, която е от съществено значение за пациентите…: музиката и градинарството. ”

Вирджиния Улф, тормозена от депресии през целия си живот, достига до бойкото просветление за това какво означава да си човек на изкуството, докато се разхожда из градината си.

Работя като градинар, отбелязва визионерът художник Хуан Миро, докато разсъждава за собствения си творчески процес.

Докато събирах боб, ми хрумна тайната на щастието, пише в научно-поетичната си серенада за градинарството индианката Робин Уол Кимърър, ботаник и автор на приказки.

Но ако съвременното градинарство си има светец-покровител, то това трябва да е английският художник, режисьор и активист за правата на ЛГБТ общността Дерек Джарман (1942–1994).

Дерек Джарман

През 1989 г., малко след като е диагностициран с ХИВ и баща му умира, Джарман напуска космополитния Лондон заради по-спокойния живот по каменистите брегове на графство Кент. Заживява в бивша викторианска рибарска хижа между стар фар и ядрена електроцентрала на нос Данджнес, новообявена защитена територия. Назовава я Вила Перспектива, боядисва стаята най-отпред в полупрозрачно неаполско жълто, заменя паянтовата врата със сини кадифени завеси и се захваща да направи градина около изнуреното стогодишно крушово дърво, издигащо се над килим от теменужки, а чучулигите, които живеят между керемидите, пеят високо над главата му в сивосиньото английско небе.

По време на отлив Дерек събира красиви заоблени от солената вода камъни, изхвърлени от морската буря, подрежда ги изправени в градината „като зъбите на дракон“ и обгражда всеки един с дванайсет малки камъчета от плажа. Тези грубовати слънчеви часовници се превръщат в неговите лехи, в които засява чудновати миниатюрни диви видове, които аз – учещ се градинар, не познавам и половината – потайниче, невен, седефче, лайка, мак, теменужки, латинки, карамфил, лилав ирис, камбанки и любимото му морско зеле (Страхотно растение, ново за мен, което моментално проучих, набавих си го и го засях в градината ми в Бруклин.)

Червен мак от Любопитни билки на Елизабет Блекуел, 1737.

Докато се сменят сезоните и цветята му избуяват, а чумата на СПИН-а поваля приятелите му един по един, Джарман жалее за всяка поредна загуба, после се заравя отново и отново в неутешимия си живот сред пръст, стръкчета, пъпки и цветове. Градината, която викторианските му предци възприемат като източник на морални уроци, се превръща в неговото светилището с „необикновен покой“ сред най-екзистенциалните сътресения на смъртта, неговото платно за творчество сред цялата тази разруха.

Документирането на това изцеляващо творческо приключение се превръща в „Съвременната природа“ на Джарман – отчасти мемоар и отчасти мемориал, размишление и изкупление, завръщане към първата му голяма любов: градинарството. Това, което се пръква от кратките, почти ежедневни записки, е нещо хибридно между „Календар на мъдростта“ на Толстой, „Книга на часовете“ на Рилке и философските дневници за природата на Торо. В последния февруарски ден, след като засява лавандула в кръг от камъни, които е взел от плажа под ясно синьото небе, той пише:

Освен неоставящото ме на мира минало – филми, секс и Лондон – никога не съм бил по-щастлив отколкото миналата седмица. Поглеждам нагоре и на февруарското слънце виждам дълбокото синьо море през прозореца, а днес видях и първата за тази година земна пчела. Засадих лавандула и туфи червена факелна лилия. 

Той създава една различна райска градина на този обрулен от вятъра бряг, като живее със смъртоносната болест, докато приятелите му – като него, като нас – умират от нея в свят, прекалено безразличен към човешкото страдание, прекалено омагьосан от хилядолетна хомофобия, подклаждана от религията. Градинарството става не само неговото спасение, но и акта му на съпротивление:

Преди да свърша, възнамерявам да отпразнувам нашия ъгъл от Рая, онази част от градината, която Господ е забравил да спомене.

Орлови нокти от „Моралът на цветята“ от Ребека Хей, 1833.

Болезнено осъзнаващ, че животът му може да приключи всеки момент, че той може да е следващият в редицата умиращи, Джармaн превръща градината си в преработвателна станция за тъга – лична тъга, културна тъга, цивилизационна тъга:

Вятърът вика името ми, Пророчество!

[…]

Времето е пръснато, миналото и бъдещето, бъдещето минало и настояще. Цели животи са изтрити от книгата от големия диктатор, проскърцването на химикала по страницата, твоето име, Пророчество, твоето име!

Но най-големият дар на градинарството е начина, по който то концентрира и освещава времето, приземявайки градинаря в едно настояще, едновременно съзнателно и неразсейвано от непрестанния цикъл на сезоните, простиращи се из цялото минало и цялото бъдеще.

„Ирис“ от Елизабет Блекуел, 1737.

През първата седмица на март Джарман стига до може би най-голямото удовлетворение от градинарството, емоционално свързано със сантимента на поета Рос Гей, че времето, прекарано в грижи за градината, е „упражнение по върховна грижа“.

Той пише:

„Градинарят копае в друго време, без минало или бъдеще, начало или край. Време, което не разсича деня с часове пик, почивка за обяд, последния автобус за дома. Когато влезе в градината, човек преминава в това време – мигът на влизането никога не се помни. Около теб пейзажът се разкрива преобразен. Това е Амин отвъд молитвата.“ 

Спомням си за прозрението на големия руски кино-режисьор Андрей Тарковски по отношение на филмите, първата творческа среда на Джарман – че техният суров материал и техният дар за зрителя е времето: „време загубено или прекарано или все още нямано.“ Спомням си също за Сенека, писал две хилядолетия по-рано, за овладяването на екзистенциалната математика на времето - прекарано, спестено и пропиляно – много малко неща изясняват по-добре разликата между трите от тихите уроци на градинарстването.

В градината Джарман открива – или по-скоро се сприятелява с най-обезпокоителния страничен продукт на времето: скуката. Половин столетие след като награденият с Нобел негов съгражданин Бертранд Ръсел поставя способността за изпитване на скука и „плодотворна монотонност“ в основата на преуспяването на хората като вид, Джарман размишлява за новия си живот във вилата далеч от познатите лондонски „капани на известност и очакване, сътрудничество и търговия, слава и богатство“ и пише:

Тук преоткрих собствената си скука… където мога да преборя „какво следва после“ с нищо.

Неговата скука, подобно на нашата, става лаборатория за присъствие – детска ясла, в която да отгледа способността да обръща внимание; студио, в което да овладее съществено важното изкуство да наблюдава, от което се поражда контактът ни с красотата и радостта – изворът на онова, което прави живота поносим. В записките си в последния ден на месец март Джарман запалва лъча на усъвършенстваното си в градината внимание право към поетиката на реалността:

„Слънцето – чист бял глобус на тебеширеното небе, мъглицата издухана над Нес в млечнобели воали, тихи гори с върба в най-бледия пастел блестят в жълто на сребърната светлина.“

Отново и отново той осъзнава, че вниманието към присъствието и вниманието на спомена са едно:

„Градината ми е мемориал, всяка кръгла лехичка е циферблат  и истински любовен възел – засят с лавандула и теменужки.“

И така, този жив храм на настоящето става мемориал на бъдещото минало и монумент на съхраненото. В едно от късите стихотворения, изпъстрили дневниците му, написано, докато отбелязва новини за правителствена среща по въпроса за глобалното затопляне, Джарман се обръща към посетител от едва разпознаваемото бъдеще:

за когото може да се отнася:
в мъртвите камъни на една планета
вече непозната като земя
нека той дешифрира този матов йероглиф
да извърши археология на душата
върху тези ценни фрагменти
на всичко останало от изчезналите ни дни
тук – на ръба на морето
съм засял камениста градина
долмен като драконов зъб се издига
за да защити верандата,
непоклатим войн.

 

Заглавна илюстрация: Къщата на Дерек Джарман от Роналд Хелън

 

Прочети в оригинал

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.