Мариана Тодорова: Черната светлина при Галин Никифоров

... човешката душа, която си представям като едно меко черно кълбо, чийто дълбини просветват едва-едва. Защото в нея има и Мрак, и Светлина. (Г.Н.)

Нехарактерно писане. Изказът е нов за традициите на българската проза, пресъздаден в близост до стилистиката на сюрреализма, познат ни в своето богато разнообразие и чувствителност чрез изкуството на художниците от минали векове. А героите на Галин Никифоров са наши съвременници.

Дебютната книга на Галин Никифоров е новели със заглавие: „Последната истина“ (1998). Зад претенциозното заглавие, допустимо за първа изява, не стои фрагментарен състав от по-къси белетристични форми, а концептуална книга. По-късно в периода от 2003 до 2023 г. писателят  ще публикува няколко стилни и забележителни романа. В тях е заявен определен стил, да го приемем засега условно като сюрреалистичен, съчетан с постмодернистични техники – „Умерено нежно“ (2003); „Добро момче“ (2006); „Фотографът: Obscura Reperta“ (2009); „Лятото на неудачниците“ (2010); „Къщата на клоуните“ (2011); „Лисицата“ (2014); „Тяло под роклята“ (2018); „Черна светлина“ (2022).

Тук ще се срещаме с персонажи, чиито живот е като в лабиринт, без кратки пътища до истините, чиито измерения в прозата на Никифоров се търсят неистово. Реализирани професионално, героите му не са с ниско самочувствие, вследствие от неудачи в работното си място. В състояние са да достигнат професионален връх, по такъв начин респектират околните. Но това изобщо не ги удовлетворява, дори не занимава съзнанието им, защото живеят по други закони: психологически, морални, отвъдни. Много често те приличат на добронамерени, но фатално наранени птици, които преди да излетят навън, са счупили клюновете си в стъклото на прозореца. От тук нататък за тях изходът е само един – смъртта, и затова я искат постоянно. Темите в романите му са различни, но целта е винаги тази – да изследва граничната линия между смъртта и живота.

Подобна сложна проблематика е почти неразработвана в българската литература, предимно е по-позната от стиховете на поетите символисти. Традицията на сюрреализма в романовото пространство не можа да се разгърне до тези мащаби, както това се получи при поетическото пространство на символизма. Далновидно е забелязала това и проф. Милена Кирова[1]: „Краевековният естетски роман не намери шанс в историята на българската литература и фактът на неговото възкресяване около век по-късно може да бъде разбран като постмодерен жест, който слива епохите, размесва стиловете, наваксва пропуснатото с неизбежния романтично пародиен акцент, който носи със себе си реквизита на един отминал спектакъл. Романът е поетичен, красив и четивен, въпреки липсата на екшън събития; той наистина възкресява естетския дух на европейския fin du siecle.“

Характерно за романите на Никифоров е „съвършеното“ съчетаване на различни стилове – от сюрреализма, през абсурдизма, до постмодернистичните техники, което обогатява текста с поетичност и романтика, с асоциативни прилики, свързани с наука, психология и други изкуства, предимно музика и живопис. Медицината също е с неотстъпчиво място в текстовете му.

Неговата проза носи всички белези на оригинално изкуство. Но според Жан Бодрияр в постмодерното изкуство не съществуват оригинали, а само копия. Или се случва оно­­ва, което той нарича „копие без оригинал“. Ако това е задължителна специфика, при цялата уговорка и условност на абсурдистката тематика в романите на Г. Никифоров, прозата му е сложна амалгама от сюрреализъм и детайли на постмодерното. Читателят винаги се интересува от аспекта на „полезността“ от тази смесица.

Писателят го е предвидил при сложния градеж на психиката на своите герои. Като се държи сметка, че нещата няма да са толкова очевидни и прости.

 По своята същност постмодернизмът не признава иде­оло­гиите на големите политически или религиозни стра­тегии, той фактически се поставя в защита на мал­ки­те истории, в които една култура говори за своите лутания, вярвания и значими по своя „психологически обем“ практики. Обратното на модерността (според Франсоа Лиотар, един от големите теоретици на постмодерното) постмодернизмът избяг­ва глобалните концепции, а милее за драмата на обикновения човек. Случванията в дискурса на постмодерното винаги са ситуационни, услов­ни, но са „задължително спонтанни“. Много често те имат за обект сънища и съновидения, интересуват се от проявите на лудостта на индивида. Постмодернизмът е антиподре­деност във всичките му форми. Което може да се намери в романите на Никифоров. Постмодернизмът обаче задължително се свър­зва с психоанализата, феминизма и изследвания на пола и рода. А именно: как, тръгвайки от психоанализата на Фройд, ще трябва да се преодолее неговата целенасочена тежест върху проявите на пола и ще трябва да се съсредоточим върху хетеротопиите на френските мислители, например защо идеята на Мишел Фуко за думите, за начините на ми­сле­не и за премахване на границите, дефиниращи какво може да бъде назова­но и какво не (Фуко е създател на теорията „Архео­логия на знанието“).

 В написаното от съвременните български прозаици се вижда как се зараждат раз­лични роли на проявата на езика в общността. Интересувайки се от езика на душата, и от езика на тялото с неговите тайни, Галин Никифоров в романа си „Тяло под роклята“ , без да е с претенции за първенство в изграждане на нови концепции за еротичност или аналитичен разрез на упражненото право за избор на пол, религии, или  обобщаване на различните прояви на любов и привързаност между половете, удивително точно дава много отговори. Като съвременен български автор Галин Никифоров е носител на национални литературни награди „Светлоструй“ (2008), „Елиас Канети“ (2011), Награда за български роман на годината на НДФ „13 века България“ (2011). Стилът му говори за способността на съвременната българска проза да дава познания за други сфери на медицината и живота, да научава читателите на неща, които идват от „други светове“(по изказа на Амелия Личева), да не се боят от сложността на живота. Той е от малцината писатели, които следват правилото, че всяка книга заслужава своя стил, че изказът се определя от емоционалните визии в сюжета, от пълнежа на душевния живот на героите. Темите в творчеството му са свързани с човешката представа за смъртта, за флуидността на пола, за най-невероятната сила в проява на любовта. Проза, поднесена с изискана обоснованост и стил.

***

В „Тяло под роклята“ Борис и сестра му Бориса са близнаци, привързани с невероятна обич и преданост един към друг. Трудно се устоява на читателско хладнокръвие при разтърсващите психологически картини в романа, които онагледяват общуването между дечицата, в ранна възраст останали сираци, когато дочуваш най-ранното им човешко гукане и съответствие: „Миличка Бо, я зове Борис“/ „Милички Бо - му отговаря Бориса“.  Фактически започват да живеят разделени две еднородни същества. Близнаците са разделени поради смъртта на майка им, и буквално „запокитени“ при родата в лицето на една психологично обременена, сурова и грубовата леля. А след навършване на тяхната 14 годишнина, най-вече по финансови причини, те са разделени, не се и виждат повече. И за двамата раздялата, това е Адът, описан в книгата. Момчето е сексуално насилвано от своята леля. А момичето е бременно от неизвестен мъж. След фактическата си географска отдалеченост Борис и Бориса изгубват най-съществената част от себе си, ежедневната доказуемост на човешка преданост, обич, милост в контактите помежду им. Като човешки същества. Идва момент, когато те са готови да подложат плътта си на изтезания, на страшни болки, за да съберат в едно цяло невероятната си обич и привързаност, която ги е правила силни и защитени от грубия външен свят – практически върху това лежи наративната основа на разказа на Мъжа от двойката.

Романът „Тяло под роклята“ е разказ за най-самотният мъж на света. След катастрофа сестра му е изпаднала в мозъчна смърт и само медицинска апаратура създава у роднините (до леглото единствен брат-близнак и единствена дъщеря) илюзията за живот на нейното тяло.

Лекарите са заявили диагнозата. Практически раздялата е окончателна. Но не и за Борис. Той трябва да вземе най-трудното решение в живота си  – за да не е свидетел на фаталната разруха на племенницата си, обременена с болестта на Даун, която няма да понесе смъртта на своята майка –да промени мъжката си психика и тяло, сам да  се превърне тялом и духом в жена, в своята сестра, да промени пола си. Борис сам прави своя труден избор.

(Писателят се захваща да разнищи един толкова „разкостван“ през втората половина на ХХI  век казус – за идентичността на половете, спор твърде опорочен от компрометирани коментари, социални, географски, политически). Героят на Галин Никифоров, Борис, е измъчван не от сексуално раздвоение, а от морална необходимост – доколко е готов да подложи плътта си на трудно представими физически и психически изтезания, да промени първо хормонално, после оперативно пола си, за да влезе в ролята и образа на своята сестра, като по такъв начин спаси от страдание нейното дете. Само Близнакът като такъв разбира, че физическото отсъствие на майката трябва да бъде заменено с идентично физическо и морално присъствие. Мъжът трябва да се принесе в жертва. Ще го направи от безпределна човешка любов. Ето един от аспектите, когато съвременният човек се изправя пред „нуждата“ да промени генетично себе си. Изборът съвсем не е лесен. Нито еднозначен. Разтърсващо е, когато четях как Борис откача през нощта сестра си от апаратното дишане, как понася нейното лекичко като перце тяло по стълбите надолу към пещта в мазето, за да го изгори без следи, как после непосилно се връща до леглото в медицинската стая, как се закача на апаратно дишане на мястото на сестра си… За да може на сутринта дъщеря ѝ, която носи болестта на Даун, да го припознае като образ на своята майка…

Писателят обаче веднага се обръща към разума на своя читател, деликатно и многопосочно. Възможно ли е от смъртта на идентичността на Борис, да започне друг нов живот? Познаваме ли достатъчно добре човешкото тяло и разум, поразени или обогатени от симптомите на Даун, болест ли е, проклятие ли е? Или е богатство в илюзиите, които нормалният човешки мозък не постига в безцветната си практичност? Тежки, тягостни, но безценни в откровеността си въпроси поставя авторът, които те разтърсват, докато четеш подобен текст. Засега отговорът е в читателя.

Особеното в героите на Никифоров е, че те са хора, изследвани в „гранично“ състояние, наричани са дори „отвъдни“, или грешни „породи“. Белязани емоционално от съдбата, живеещи в психически и физически крайности, те се борят истински, за да докажат вътрешната си самоличност. Тази, която другите хората не виждат или не осъзнават, а понякога и не приемат, че човешкото сърце си е само „твое“, а изборите му трябва да са единствени, лични. Великолепно стои във финала на романа вплетеното в текста стихотворение „Сърцето“ от Стивън Крейн, в превод на Йосиф Леви:

В пустинята,
видях човек – гол, озверял,
клечеше на земята, 
и стискаше сърцето си,
и го ядеше. 
– Добро ли е приятелю, – му казах аз. 
– Горчиво е – отвърна той. – Но ми харесва,
защото е горчиво
и е мое.

Романът „Тяло под роклята“ за мен е най-стилната книга на Галин Никифоров. Този  роман, заедно със „Свети Вълк“ на Елена Алексиева и „Времеубежище“ на Георги Господинов, се превърнаха в пробен камък за стойността на човешкото познание и разум през първите десетилетия на XXI век.

 ***

Изповедта на Никифоров в другия му роман, „Къщата на клоуните“, е като жив пренос на метафори, най-тежката и тъжна книга на писателя: „Животът ми свършва, животът на Майа и на Странност също. Аз съм един отчаян самотник, тръгнал гол и наранен, с разкъсана душа и сломено сърце към Свещената пустош, сляпо пазейки златната искрица на последната си надежда, която може да се стопи само за миг в онази необятна Вечност, из която скитат душите на мъртвите“. Елена Борисова, литературен историк, е тълкувател на Никифоровите герои, непознати за традициите на българската проза, отвъдни, различни, „грешни проби хора, хора с различни синдроми, белязани от съдбата и живеещи в психическа и физическа крайност на битието.“[2], както го заявява.

***

Романът на Галин Никифоров „Лисицата“ е трилър с фантастични елементи, където история и наука се преплитат. Кой и защо иска да бъде безсмъртен? Това е основна идея в „Лисицата“[3]. И макар винаги дилемата смърт-живот в романите на писателя да натежава в полза на смъртта, за писателя тази линия е съпроводена от разбирането му за позитивен смисъл на човешкия живот спрямо смъртта. За смирение пред неизбежността на смъртта и за всичко, което тази „емблема“ на смъртта поражда. Полицейският психолог Трейман от „Лисицата“, стигнал до ранга на съдия по стълбицата на йерархията, трябва да разследва престъпление, извършено от „артистичен“ престъпник, а самият той се разкъсва от вътрешни противоречия поради ситуация, в която е попадал и вече е опетнил собствената си съвест, в резултат от нагласите си да се разграничава от банални и ограничени решения. Докато умува над уликите на престъплението, оставени от убиеца, Трейман се сблъсква с границите на своите психологически заложби – преосмисляне на ползата и вредата от въвеждане на смъртното наказание (тема, понякога настойчиво срещана в романите му). И за възмездието, което пък е подробно и акцентно изследвано тъкмо в най-новия текст на „Черна светлина“ (2022).

Мариана Тодорова: "Иконичността на думите" кн. I и кн. II

Галин Никифоров е озаглавил новата си книга „Черна светлина“. Неговият Антон Телалов, главен герой в романа, е журналист на свободна практика, дългокос мъж, рокер. Има характеристиките на човек с модерна визия и професионална  безупречност в обществото. Но психическата травма, която получава след загубата на сина си в катастрофа, е счупването на самото битие.  Провлачващото се банално разследване, безкрайно болезнените часове в съзнанието му на баща и професионалист… всичко се движи в една единствена безкрайна посока: търсене, ровене, пак търсене на възмездие, на справедливост. От ведрия модерен и привлекателен мъж, е останала само една наранена, но още „жива“ душа. Бил е на достойното поприще като професионалист в честното боравене със словото... Три години по-късно с професията му е свършено, писането е останало в миналото, душата му кърви и търси мъст, отмъщение. Посоките, по които се движат разсъжденията му са ту правилни, ту грешни, хем обяснимо човешки , хем злодейски, бащата вече не е същият човек.

Като писател Галин Никифоров никога не е бил еднозначен, уверили сме се в това от предходните му романи. Сега тази душа е ранена до дъно, но не е сломена, макар сърцето му да е почернено завинаги, всеки ден го раняват оживелите спомени, чиито поток е безкраен. Някогашният смел рокер е преизпълнен с желязна ярост, с желание за нараняване на другите, постепенно поведението, реакциите му стават алогични… Лудостта чука на вратата. Никога не сме предполагали, че всеки носи в душата си, както ни внушава Галин Никифоров, толкова черен мрак.         

Винаги съм харесвал израза „черна светлина“ – споделя писателят – не само защото е привиден оксиморон, нито защото е онази загадъчна част от спектъра, която трепти в невидимото. Става дума за друго пристрастие и друг смисъл... Става дума за това, че за мен черната светлина е най-добрата метафора на човешката душа, която си представям като едно меко черно кълбо, чийто дълбини просветват едва-едва. Защото в нея има и Мрак, и Светлина.

***

В началото на ХХI век все повече забелязваме как Психо­ана­лизата на Зигмунд Фройд (извличане от подсъзнанието ни примери за мотивация на собствени реакции), изиграла огромна роля за развитието на философската и естетическа мисъл през миналия век, като че ли се оказва ограничаваща за съвременните автори на романи, които повече се насочват към корените на Митологичното. Казано „саркастично“ всеки век се бори за собствената си „митология“. Днес с пълно право можем да заявим, че неин център е Ненасилената свобода. Личният избор на човека,  проявен мълчаливо или явно, да е в  състояние да покаже аспектите на емпатия в собствения си живот. Защото само нейното лице, на човешката емпатия, в нашето време няма да търпи оцветяване в корист. Такава е изначалната същност на емпатията. Користта би я превърнала в нещо друго, различно друго – това е несвободата.

 Дедие Ерибон („В света на оскър­блението“, „Призраците на Уайлд“ и др.) изказва тезата, че властта (не само по­ли­ти­ческата, но волята на по-силния), репресира не с цел да унищожи човешкия субект, а да го принуди да се скрие в собствената си душа. Да угнети човека, той да живее страдайки, защото угнетеният променя своя език за комуникация в общността. И то не като извлича същности от под­съзна­нието си (както е при психо­анализата на Фройд), а като връща субекта в обратната посока – човекът да се крие в собствените си страхове. Галин Никифоров улавя пулса на днешното време. При героите на Никифоров изскача на първи план „антиправилото“ – оскърблението, нараняването съществуват, но авторът ги обвива с особена „нежност“, чрез своя език дава съпротивителни сили на героите си. Социалнопсихологическата функция на „оскърбление­то“ е постоянно да напомня на непълноценния субект, че е „нарушител“ на установения ред и че заслужава потисничеството си. Никифоров индиректно настоява  обществото да признае правото на неговите герои на личен избор в тяхната социална, човешка, сексуална нагласа. Романите му, с цялата мощ и сила на оръжието на словото, на езика, на думите, воюват за човека, който да има правата за собствен избор как да живее. („Тяло под роклята“, „Къщата на клоуните“, „Фотографът“, „Черна светлина“).

Когато говорим за власт и биовласт, пак стигаме до корените в схващанията за тях при Мишел Фуко[4], от прочутите му лекции, проведени в Колеж дьо Франс, продължили почти цяло десетилетие до смъртта му през 1984 г., в тях Фуко дава гласност на истинското лице на всяка политическа Власт, която първа отнема индивидуалната свобода у човека:

... в християнския Запад спасението е лично дело, ­ всеки сам се грижи за спасението си, ­ но в същото време не е въпрос на избор. Християнското общество, християнските общества не са дали на индивида свободата да каже: „Аз пък не искам да се спасявам.“ Всеки индивид е длъжен да се спаси. „Ти ще бъдеш спасен или по-скоро трябва да направиш всичко възможно, за да бъдеш спасен, и ние ще те накажем още в този свят, ако не правиш необходимото за спасението си.“

Самоубийството се наказва. Предполага се, че властта на „пастира“ ще се състои именно в това –­ той да задължава хората да правят всичко необходимо за спасението си. Спасението е задължително.

Но спомнете си, че „Пастирът“ в романа на нобелиста Жозе Сарамаго „Всички имена“ е с обратна позиция, той сам размества кръстовете над гробовете на самоубийците, за да отнеме „вината им“, каквато е тя в религиозните канони, и да внуши на нас, читателите, свещеното право за всеки човек да направлява живота и смъртта си, лично.

Книгите на Галин Никифоров са богатство от противоречиви и богати новородени светове, изтръгнати от сърцето на писателя – с желанието му да оневини Човека, като го накаже с неизмеримата си любов.

[1] Милена Кирова. Има ли  просто добра литература? Рец. за „Къщата на клоуните“ – в. „Култура“, бр. 23 (2641), 17 юни 2011.

[2] Елена Борисова. Галин Никифоров. Дигитален Речник на българската литература след Освобождението.

[3] В основата на романа е залегнала легендата за митичната лисица, която, според китайска притча, знаела тайната на „златното хапче“ за вечно безсмъртие, но не се възползвала от нея.  

[4] Мишел Фуко. Лекция: Сексуалност и власт. Сп. „Факел“, бр. 2 – 3, 2003. Превод от френски: Росица Ташева.

Фотокредит: БНР Пловдив

Галин Никифоров в Диаскоп

Мариана Тодорова в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.