Станислава Станоева: „Трева и звезди“

Светла носталгия за едно порастване и малко тъжната ирония на вече порасналия – такива са историите, събрани в тази книга. С тайните сили на носталгията можеш да видиш, че очите на баба ти върху черно-бялата снимка от други времена са зелени, растящият може да напише писмо на Анджела Дейвис (да го спаси от лекарката, която всеки ден му бие инжекции), после да попадне в ръцете на учителите (които си мислят, че от тях няма по-умни на този свят, поне докато си в ръцете им), а порасналият опрощава всичко това.

Така в „Трева и звезди“ спомените за порастването се превръщат в разкази. Добри разкази.

Христо Карастоянов

Трева и звезди

Първият път винаги е запомнящ се. Особено когато става въпрос за трева. Моят първи опит беше в десети клас. Един съученик донесе три тънки цигари на есенната бригада. Баща му – известен художник – се беше върнал от някакво биенале в Америка и ги взел от индианците, които участвали на него. Не знам как ги беше пренесъл, но си бяха факт.

Загубих девствеността си с марихуаната зад едни бараки в лагера. Беше краят на лятото, а от даскалото ни бяха довели на бригада. Идеалното място да прегрешиш.

Всяка година ни водеха в едно и също градче. Лагерът беше в края му. Ходехме на работа в местния консервен комбинат, облечени със смешни бозави униформи, с които приличахме на изпаднали германци. Към униформата вървеше и също толкова смешно кепе, което всеки от нас поставяше на главата си по всевъзможен начин.

Сутрин ни будеха в ранни зори за гимнастика, после под строй отивахме да закусваме и след това – на работа.

Живеехме в едни дълги бараки, по двадесетина в стая. Там ме научиха за първи път да пуша. Обикновени цигари. Вечер по-големите привикваха нас, зайците, и ни даваха по една „папироса“. След като я запалвахме, ни караха да възкликнем: „И-и-и-и, татко идва!“. Така димът навлизаше дълбоко в розовите ни дробчета и ние кашляхме като луди, но въпреки това опъвахме цигарите.

В консервения комбинат го давахме баровски, защото винаги ни слагаха да помагаме на готовата продукция или в склада. Взимахме буркани от поточната лента и ги нареждахме в кашони. Преди това обаче трябваше с почукване върху капачката да усетим дали бурканите не са „бомбаж“. Вярвайте ми, такова почукване се усеща.

От тази механична работа обаче всички в спалното сънувахме все едно и също – лента с буркани. Един колективен сън, който не свършваше до края на бригадата.

Често вечер прескачахме оградата и отивахме в центъра на малкия градец на бар. Пиехме коктейли и се правехме на големи гражданки. Рискувахме много, защото, ако ни хванеха, можеха я да ни намалят поведението, я да ни изключат, но тръпката да си отвъд оградата заглушаваше здравия ни разум.

Тази година вече бяхме напреднали с цигарите и имахме добре почернени дробчета. Затова решихме да опитаме с трева. Първи и последен опит, защото в онези години тя не се намираше под път и над път както сега.

Една късна вечер, след като всички – и ученици, и учители, вече си бяха по леглата, десетина пушачи тайно прилазихме зад бараките и се натръшкахме в меката трева. Лежахме, гледахме към тъмното небе, щурците свиреха с последни сили, а ние пушехме като луди, подавайки си един на друг фишеците. Беше тъмно като в рог, а небето над нас – цялото в огромни, невероятно ярки звезди. Различавах отчетливо някои съзвездия.

Тогава един съученик се обади в тъмнината. Емил, който пишеше името си по тетрадките с обърнато Е – Змил. Така му викахме, а той се подсмихваше под мустак, но се виждаше, че не му е приятно.

Искате ли при всяко мое потупване по земята, от небето да пада по една звезда, каза той. Смяхме се дълго и в захлас. Никой не отговори. Така се бяхме омагьосали. Дори забравихме да сме тихи, че да не ни усетят даскалите, които чат-пат патрулираха из лагера.

След малко чухме глухо потупване по земята и от небето се отрони една звезда. Направо ахнахме. Всичко това с увеличени от тревата сетива. Никой не пророни и дума. Лежахме занемели и сякаш завинаги вникнали в дълбините на Вселената, млади, но вече мъдри от тази красота, смирени и влюбени в живота.

И така на няколко пъти – потупване по земята, падаща звезда, потупване – звезда.

Мисля, че онази вечер съборихме доста звезди. Пожелахме си безброй желания, смяхме се като луди в дивата трева и се прибрахме по бараките, лазейки в тъмното като диверсанти.

И въпреки че не си спомням нито едно от своите желания, всичко, което тогава си пожелах, се сбъдна.

Разказ от книгата на Станислава Станоева „Трева и звезди“
ИК Жанет 45, декември 2022
Редактор: Красимир Лозанов
Оформление: Люба Халева
Корична цена: 18.00 лв.
Брой страници: 248

Книгата е издадена с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Творчески стипендии“.

Публикува се със съдействоето на автора и издателството.

Станислава Станоева

Станислава Станоева е родена в Пловдив. Завършва специалност „Българска филология“ в ПУ „Паисий Хилендарски“. Дълги години работи като журналист в печатни и електронни медии. Автор e на поетичните книги „Смъртта на палача“ (1999), „Полет в камъка“ (2003), „Градове и други острови“ (2009), „Теория на всичко“ (2012), „Форми на живот“ (2017), „Божествени частици“ (2020). Произведенията ѝ са преведени на турски, английски, немски и норвежки. Сборникът с разкази „Трева и звезди“ е първият ù опит в прозата.

Станислава Станоева в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.