Силвия Плат: Лалетата

Превод от английски: Лилия Заякова 

Лалетата са твърде темпераментни, тук зима е,
Виж как е бяло всичко, колко е спокойно, колко заснежено.
Аз уча се на мир, до себе си лежа тъй тихо
Както светлината лежи върху стените бели, това легло и тез ръце.
Аз никоя съм, нямам нищо общо с взрива.
Името си дадох и дневните си дрехи горе на сестрите
И своята история на анестезиолога, а тялото си на хирурга.

Подпряха моята глава между възглавницата и маншета на чаршафа
Като окото между бели два клепача, които да се затворят не желаят.
Зеница глупава, тя иска всичко да попие.
Сестри минават ли, минават, не ги е грижа.
Минават както чайките навътре със свойте бели шапки
И вършат нещо със своите ръце, едно и също,
Така че невъзможно е да кажеш колко са на брой.

Тялото ми е като камъче за тях, те се грижат както водата
за камъните е загрижена, да ги обтича, да ги заглажда нежно.
Вцепенение ми носят с блестящите игли.
Сега изгубих себе си и болна от багаж съм —
Моят лачен куфар е нощем кутия черна за лекарства,
Съпругът ми с детето се усмихват от семейна снимка;
Усмивките пробиват мойта кожа – малки смеещи се куки.

Оставям нещата да заспят, трийсет-годишна товарна лодка
упорито виси със мойто име и адрес.
Те ме изтъркаха до чисто от влюбената близост
Уплашена и гола върху зелената пластмасова количка подпряна със възглавница
Аз виждах сервиза чаен, шкафа за бельо и книгите.
Наведох поглед и вода главата ми заля,
Сега съм монахиня, по-чиста никога не съм била.

Paul Klee ( Swiss-German, 1879-1940), Tropical Blossom, 1920. Oil and pencil on primed paper on cardboard, 26 x 28.5 cm.

Не бях поискала цветя, аз само исках
Да лежа със длани обърнати нагоре, напълно празни.
Колко свобода е, идея нямате каква е свобода —
Спокойствието е толкова голямо, зашеметява,
И нищичко не иска, табелка с име и няколко дрънкулки.
Тъй мъртвите накрая приближават; аз си ги представям
Устите им като затварят със залък за Свето причастие.

Лалетата са тъй червени най-вече и ме нараняват.
Дори през опаковката ги чувам как дишат
Леко, през белите си пелени, като едно ужасно бебе.
Червеното говори на мойта рана, кореспондира.
Те са фини: изглеждат като че плават, въпреки че ме подтискат,
Разстройват ме със своите неочаквани езици и цветове си;
Дузина червени оловни тежести около врата ми.

Преди не ме е наблюдавал никой, сега ме гледат.
Лалетата към мене се обръщат и към прозореца зад мен,
Когато веднъж на ден се разширява бавно и изтънява светлината.
И виждам себе си нелепа, плоска, като сянка, изрязана от лист хартия   
Между окото на слънцето и очите на лалетата. 
И нямам аз лице, поисках да се изтрия.
Лалета живи кислорода ми изяждат.

Преди да дойдат бе въздухът съвсем спокоен,
Излизаше и влизаше, дъхът след дъх, без суета,

А после го изпълниха лалета като силен шум.
Сега задържа се и се завихря около тях като река,
Задържа се и се завихря около една потънала червена ръждясала машина.
Те моето внимание привличат, беше щастие
Да си играя и почивам без себе си да въвлека.

Стените, също, изглеждаха сами че се затоплят.
Но зад решетките лалетата изглеждаха като опасни зверове;
Разтваряха се като уста на някаква голяма Африканска котка,
А съм далече аз от моето сърце: то се отваря и затваря
Вазата му от червени цветове не ще споделя любовта със мен,
А на водата вкусът е топъл и солен като морето,
И идва от провинция на здравето далечна.

Заглавно изображение: Автопортрет от Силвия Плат, туш и гваш върху хартия c. 1946 – 1952 г

Силвия Плат в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.