Камелия Панайотова: Ане

Бабо, не се ли чудиш къде са ти децата и какви са станали, събрах смелост да я попитам веднъж, а тя - както се очакваше - се разплака и трябваше да изчакам цели десет минути да се успокои. Бършеше сълзите си с памучната кърпичка, която винаги носеше в джоба си, с която забърсваше масата, хващаше горещата тенджера на печката и дори си духаше сополите. Универсалната кърпичка на баба ми, с която бършеше и моята уста след ядене, сополите ми, когато бях хремава, или потта ми, щом се върнех от игрите. Ане, голяма си вече, трябва да започнеш да разбираш някои неща, каза накрая. Изтръпнах. Най-после щеше да ми каже нещо повече от малка си още, не ти трябва да знаеш. Не си мисли, че ми беше много хубаво да ги оставя, говореше тя през сълзи, сякаш се давеше в собствените си дела и млъкваше колкото да си поеме дъх. Нямах избор тогава, това беше най-доброто, което можех да сторя в онзи момент. Много добре знам кои са и къде са, не си мисли, че съм чак толкова безсърдечна. Не по мое желание ги дадох, но така е по-добре. Ако ги бях оставила с мен, само щяха да страдат. Онзи нехранимайко щеше да ги бие, както биеше мен. Каква майка щях да съм тогава, а - редеше думите баба и не спираше да плаче.

Разказа ми още как баща ù не харесвал и не искал да я дава на първия ù мъж, но тя била полудяла от любов – нищо не я интересувало и нищо не можело да я спре. Бил тъмнокос, с тъмни очи и тъмна кожа, пълна противоположност на втория ù съпруг, моя истински дядо. Накрая станало на нейното и се взели. Впрочем баща ù, моят прадядо, бил от турски произход, само че не ù наложил вярата си, оставил майка ù да я възпитава в своята. Бях учудена, че го разбирам едва сега, сякаш баба го приемаше за толкова естествена част от себе си, че не смяташе за нужно дори да ми го казва като нещо особено, важно, отличаващо я. А вероятно владееше турския почти толкова добре, колкото и майчиния си български. Неведнъж, улисана в приказки, нещо в нея превключваше, някаква жива частица от детството ù изплуваше на повърхността в съзнанието ù и тя току запяваше на друг език или вмъкваше в речта си странна дума, която не разбирах. В тези мигове гласът ù изтъняваше, извиваше се нагоре, сякаш търсеше да си припомни нещо, което цял живот е знаела, но е забравила. Впрочем, баба се обръщала към тогавашната си свекърва с anne, турското майко – нищо, че тя била българка. Когато изрече тази дума, и двете се спогледахме сепнати – та това беше моето име! Нали и на мен така викаше – Ане. Какво нещо е животът, разплака се наново тя, виж как те е кръстала майка ти, а... Само че не продължи изречението си, пък и аз самата не исках да чуя края му. Много повече ме интересуваха изоставените ù деца. Тя беше тяхната anne, а се беше отказала от тях с един замах. Също като моята anne. Може би такъв ни е генът, в кръвта ни е и един ден и аз на свой ред ще изоставя своите деца.

Спомням си още как, докато вършеше къщната работа или се прегърбваше в градината, или пък поправяше нещо подир мен, което не бях свършила „като хората“, баба отваряше замечтано уста и запяваше:

Ne oldu sana

Ne oldu bana[1]

А аз или се радвах на непознатите думи заради благата им мелодичност, или друг път напротив – приемах ги като поредния груб укор от нейна страна. Никога обаче не ги възприемах като нещо лично, интимно дори, за нея самата. Не се и замислях, че може би свързва текста на песента със собствената си история, че си спомня нещо непознато за мен. В съзнанието ми тя винаги беше и остана просто моята баба. Не си я представях като дете, момиче, съпруга. Дори и като майка не си я представях, макар много добре да знаех, че тя е anne-то на моята anne. Не се запитах нито веднъж откъде беше научила този чужд език, за какво ù е служил, какво ù е донесъл. Когато се провикнеше gidiyoruz, canim[2], докато играех, или ми прошепнеше hadi, nenesi[3], докато дремех на скута ù на някоя от седенките, думите ми се струваха съвсем на място. Никога преди обаче не беше споменавала anne. Вероятно защото нямаше към кого да се обърне така. Така, както и аз нямах на кого да кажа anne. Имах си само моята nene[4], и толкова.

[1] Какво стана с тебе, какво стана с мене (тур.) – Бел. прев.
[2] Тръгваме, душко (тур.) 
[3] Хайде, бабиното (тур.)
[4] Баба (тур.)



Откъс от романа на Камелия Панайотова "Ане"
ИК Жанет 45, ноември 2023
Редактор: Антония Апостолова
Оформление: Милена Вълнарова
Брой страници: 200
Цена: 18.00 лв.

Публикува се със съдействието на автора и издателството.

Още по темата в НОВИ КНИГИ

Камелия Панайотова в Диаскоп

Коледен брой на Диаскоп 01-31 декември 2023

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.