Йордан Калайков: "Мениджмънт на изобразителното изкуство" III

Преди 10 години панаирите на изкуствата в Европа бяха 14, през 2005 г. те вече са 47, а над 100 са в целия свят. При това позиционирането на пазарите придоби невиждани досега дестинации. Като се започне от зоопаркове, банки, фабрики, луксозни яхти, партита край басейни, плажове, приеми на известни бизнесмени. Наблюдава се и друга тенденция. Все повече традиционните панаири създават разклонения по целия свят. Най-новите сцени са “Арт Базел Маями” и “Фриз” в Лондон. Те са обявени от лайфстайл списанията за най-престижните дестинации за съвременно изкуство. Ако пазарът в Кьолн все още се възприема като традиционен, то Лондонският само за две години се превърна в привлекателно място за ВИП персони. На едно място се струпват богати колекционери, студенти по изкуствата, манекени. Ако съвсем доскоро се е считало за успех ако 15% от сделките станат в Англия, сега ръстът е 70% и то само в Лондон.

От йерархична гледна точка арт-пазарът може да бъде представен като първичен, вторичен и съпътстващ.

Друга особеност е, че около всеки панаир има съпътстващи събития за тези, които не могат да получат достъп до него. Това са алтернативни фестове в хотели, банки или в други дестинации. Напоследък банкови институции предлагат изкуство като инвестиция, но тя е все още рискова в сравнение с акции от индустрията, например.

В самата природа на всеки пазар, в. т. ч. и на арт-пазара, е присъща тенденция за разширяване. Новите периметри се формират в Китай, Индия, Русия. От там идва приток на ново изкуство и платежоспособни купувачи. В резултат от бума на колекционери млади автори биват налагани много бързо и получават високи цени за работите си. Общо взето търсенето на работи с обозрими цени надхвърля в пъти предлагането, затова традиционният път на младите през галериите, аукционите и музеите се скъсява – от ателиетата картините попадат направо в аукционните къщи.

Съществуват и парадокси. От една страна изкуството става все по - популярно, а от друга - елитът определя пазарните правила в разрез с пазарната логика. Няколкостотин елитни пазарни фигури в целия свят определят какво е изкуство и кога то е стойностно. Нещо като гилдия на посветените, които постоянно си обменят информация за автори, произведения, цени и най-важното - за политики и стратегии в маркетинга на изкуството. Има и друг парадокс – пазарът е едновременно свръхсилен с интензивно движение на крупни парични маси, но и доста по - ограничен от този в музиката и литературата, където продажбените резултати определят успеха, но този успех е в пъти несравним с този постигнат на аукционите.

Не без значение е и фактът, че аукционите са като акули и обсебват пространството на галеристите. Панаирите пък засенчват биеналетата. Не може и дума да става за координираност или за толерантност в условията на повсеместна и яростна конкуренция.

Пазарът в България е неопределена величина, без пазарни структури. Нито една от галериите не се появява на световните панаири, нито една не е в световната мрежа от галерии. Не участва в каналите за сътрудничество, които се формират само при гарантирани продажби. В България липсва музей за съвременно изкуство и няма държавна политика. Може да има оригинални автори, но когато зад тях не стои легализирана институция в световните центрове за съвременно изкуство, усилията остават безплодни. Другият проблем на пазара е, че има творци, които са перфектни занаятчии и рисувачи, но не знаят какво е картина в модерния, комерсиален контекст на понятието. Всъщност на това няма кой да ги научи в процеса на школуването, което иначе е доказана марка, но далеч недостатъчна за пробив и успех на пазара. В България съвременно изкуство, във вече коментираните измерения, няма. Български творци, които правят такова изкуство, има, но те се изявяват извън България (Кристо, Мудов, Солаков, Стойчев, Манев и др.) второ поколение нео – коцептуалисти, 1996 -2000 г., реализирали се в чужбина. У нас битуват понятия като изкуство с конвенционални и неконвенционални форми, но всъщност изкуството боледува поради дълбоко раздвоената си система, която се изпълва със съдържание от т. нар. традиционалисти и нетрадиционалисти (концептуалисти). Първите са заявили монопол, поделили са територии, поставили са граници и диктуват критериите на поколенчески принцип. Повечето от тези автори и авторитети, които имат по - различни представи за съвременно изкуство, преподават в художествените учебни институции и кръгът се затваря. Неслучайно част от по-изявените студенти предпочитат да завършат образованието си в чужбина, а някои остават постоянно там. Другата категория творци, без да имат претенции за глобалност и автентичност, чрез избора на език и образност изявяват себе си по-съвременно и адекватно (С. Александрова, С. Генов, А. Петков, И. Костолов, Н. Жечев, В. Шурелов и др.) Проявите им, обаче, в художествения живот са свързани с компромиси и задължителна пробивност, за да могат да се поместят, доколкото е възможно, в “демаркационната зона” между “барикадите”.

Известно раздвижване на пазара с изобразително изкуство в скромни измерения се наблюдава в някои градове, в които клубове или заведения стават средища за експозиции и търговия. В Стара Загора художниците излагаха в кафене “Клуб на дейците на културата” в сградата на драматичния театър “Гео Милев” (до 1999 г.). Предлагат се преференции, като купуваш две, третата е безплатна или една на реална цена – втората с отстъпка. Разумните цени са от 60 до 200, 300 лв. В Благоевград кафенета галерии няма, но затова пък всички големи заведения и хотели излагат експозиции на местни художници, които се надяват да бъдат забелязани.

В Разград картини се предлагат в Художествената галерия и в общинския комплекс “Изкуство”. Там се показват работи и на гост – художници, както и произведения на приложното изкуство.

В Пазарджик в кафе – галерия “Г. Машев” на всеки две седмици се правеха нови експозиции Обикновено най-много откупки на картини и пластики се извършват при откриването на изложбите.

Варненските художници предпочитат да излагат по хотелите и на Златни пясъци. Практиката да се показва изкуство по заведенията не се е реализирала до голяма степен и поради скептицизма на някои от “сериозните” автори.

Все пак, въпреки незавидната ситуация, някои институции като Институтът за съвременно изкуство – София (създаден преди 11 години), Гьоте институтът, Сдружението “Изкуството днес” (със свой постоянен център в Пловдив), допринасят за разчупване на установеното статукво с иницииране на експозиции за съвременно българско изкуство, в т. ч. внасяне на такова от чужбина. Тук парадоксът е в това, че неподготвената публика се обърква още повече, поради липса на системна и целенасочена информираност за процесите, които протичат извън нашите домашни вълнения.

Бяха учредени и някои награди за съвременно българско изкуство като наградата Гауденц Б. Руф, наградите на М Тел (първо и второ издание на специалните конкурси) и тези за млади художници. През 2006 г. в престижната Виенска зала “Кюнстлерхаус”, М. Тел организира голяма изложба на живопис, скулптора, графика, инсталации от 45 художници, които участваха с 150 творби. След прекъсване от 1997 г. и още три издания до 2000 г., през май 2007 г. бе проведен национален фестивал на акцията и пърформанса под надслов: Един ден и една нощ на Шипка 6. Remember Sofia Underground.

следва

редактор: Христина Мирчева