Васил Кичуков: Дългата брада. Заточеници

И някога за път обратен
едва ли ще удари час
вода и суша-необятен
светът ще бъде сън за нас!

                    П.К.Яворов

Историята започва някъде около средата на  19-ти век. В селото познали тримата като мирни и работливи момчета. Работили на полето, грижили се за семействата си, но не успявали да се спасят от ангарията на турските бейове. Колкото и да се възмущавали на робския ред, работили съзнателно и агите били доволни. Единият от тях се задомил за една от красавиците на селото. Вторият си намерил годеница от съседната  махала на Байрям дере и често се отбивал при нея. Третият приятел имал особено разбиране за женитбата кога трябва да се направи. Само първият приятел имал самостоятелна къща. Другите нямали собствени домове, за да се отделят като бъдещи семейства. Съдбата така подредила живота им, че това не се случило.

Беят наредил  жената на Жельо да работи при  него, в сараите. Много я харесал и решил да се възползва от нея. Изпратил съпруга до негов приятел да занесе важна вест. Това предполагало отсъствие от дома около седмица. Предугаждал Жельо, че беят нещо е замисли и подготвил приятелите си да го наглеждат и се грижат за домашните му. Предупредил семейството да внимава, а на жена си повече да не ходи да работи у бея. Казал й, ако има нещо да се обади на приятелите, те ще решат какво да правят. При усложняване на обстановката трябвало да я заведат при годеницата на втория, където да се укрие, докато се върне той. Получил Жельо плик, подпечатан с червен восък, яхнал коня и потеглил.

На втория ден Йофка не отишла на работа и беят веднага пратил да я извикат. Тя казала, че сама ще отиде, но има малко работа и веднага тръгва за сараите. Почерпила заптиетата с кафе и домашна ракия, за да ги предразположи и продължила да си работи. На ставане заптиетата я предупредили да не се бави и да им навлича  беля. След нейните обещания си тръгнали. Йофка не губила никакво време и след заминаването им притичала до къщата на втория приятел . Имала късмет, че той си бил в къщи. Обяснила му как стоят нещата, че е надушила лошите намерения на бея. Решават веднага да се организират с другия побратим и да я заведат при годеницата му. Третият приятел бил на полето и трябвало да го намерят, за да могат веднага да напуснат селото.

Докато се съберат, беят загубил търпение и изпратил заптиетата веднага да я доведат. Така и станало! Повече двамата приятели не могли да сторят нищо и решили да нападнат сараите през нощта и да приберат Йофка. Хитрият бей засилил охраната и се оказало, че е невъзможно да бъде извършено нападение. Приятелите не се отказали от намеренията си и решили да изчакат малко,  да съберат повече верни хора. Още на следващият ден се разчуло, че беят я направил своя жена. Това накарало няколко мъже да се съберат около приятелите. Решават да се обгради сарая с готовност да нападнат, ако Богдан не успее да измъкне Йофка без да има стрелба. Той много добре познавал разположението на сградите, стаите за различните обитатели. Предположил, че тя ще бъде захвърлена някъде сама, а това според него бил малкия сеновал в единия ъгъл на двора. Повдигнат от приятеля Руси тихо се качил на високия каменен дувар. В тъмнината обаче не забелязал легналото  куче и провесил крак да слиза. Съборил дребно камъче, което разбудило кучето и то започнало да лае. Богдан скочил обратно, а останалите от дружината бързо се оттеглили към храсталаците, където се прикрили в очакване. От двора се чувал силен човешки говор и кучешкия лай. Това продължило кратко време, защото беят им се развикал да мълчат и да  огледат района.  На сутринта още по  тъмно беят пуснал жената да си върви.

По кривия трънясъл сокак в селото се движела жена с разкъсани дрехи, с изподрано неизмито от кръвта лице, едвам влачела крака. Някои жени се изпокрили от вида й, но по-възрастните се доближавали до нея в опита да я приберат и въведат в приличен външен вид. Баба Милуша изчакала да се разпръснат любопитните жени, огледала се и набързо я прибрала. Като в унес жената се подчинила и влезли в техния двор. Възрастната жена познала Йофка и през сълзи започва да изрича клетви, докато мие лицето й.  Тогава се разбирало, че едното око е пълно с кръв,  насинено и не вижда с него. Гърдите,  набраздени с кървави ивици, вероятно от златните пръстени на бея. Всички опити на старицата да я накара да проговори се оказали безуспешни. Прибрала я вкъщи и решила да изчака тъмнината, за да я заведе у тях.

Дошли приятелите на мъжа й да я видят и заедно да я заведат  при свекървата. Грозният вид на снахата се отразил най-зле на старата. Тя изплакала на глас и припаднала. След като се свестила, не продумала нито дума повече. Онемяла с изцъклени очи, започнала да си скуби косите.  Мъжете едва успели да я спрат и укротят, това било началото на дълг живот на мълчание и преселение в света на неадекватните. Въпреки настояванията на свекъра да остане снахата у тях, те решили да я заведат при годеницата, за да може да се съвземе и започне да се грижи за семейството си.

След десетина дни, след премеждия по пътя, Жельо се завърнал.  Заварил в дома си обезумяла майка, отчаян баща и липсваща жена. Не разговарял с оклюмалия си баща, а направо потърсил приятелите. Обиколил къщите им, разбрал за трагедията, която е сполетяла семейството и къде се намира жена му. Веднага заминал за съседното село при годеницата на приятеля му. Срещу него стояла изнемощяла с мътен поглед не неговата хубавица, а жена с бледо  набраздено  лице, с посивели коси. Краката му се подкосили, но крачките били направени и задушаваща прегръдка обхванала отпусната снага на жената. От гърдите на жената се изтръгнал отчаян вик, изричайки любимото име на съпруга. Освободил я от прегръдката и с двете ръце започнал да гали косите. Много пъти е галил той нейните тъмнокафяви коси, плитките й. Много пъти е целувал гладкото й чело и топлите, обагрени в розово бузи. Да, и сега я целува по челото и отново я прегръща! После я понесъл към леглото да поседнат. Как да я успокои, когато в душата му се плискат вълни на гняв и готовност за отмъщение. Умилението към обичаната съпруга го карало да бъде внимателен в изказваните думи, при все повече растящата ненавист към поганците.

Не минало много време и Йофка поставила оклюмалата си глава на гърдите му. Почувствала че той й вярва, че тя няма вина за случилото се. След още малко в прегръдката,  тя  от време на време повдигала поглед към лицето му като премижавала с повреденото око. Било време вече да си поплаче на неговите сигурни гърди, да освободи част от безкрайната мъка, която ще върви цял живот с нея. Тя силно прегърнала през кръста своя житейски „стълб”, опората на цялото семейство, обливайки гърдите му със сълзи.

Домакинята приседнала на стола, защото силите я напуснали при гледката на двамата съпрузи от съпреживяването на тяхна мъка, от нещастната съдба. Тя станала да приготви нещо за ядене, чак когато Жельо проронил първата дума, а Йофка посегнала да го погали по бузата. С тих глас им съобщила, че излиза да се погрижи за животните и да приготви нещо за хапване. Не дочакала отговор, който така и нямало да последва в мъчителния унес на двамата съпрузи.

На двора се чул оживен разговор на женски и мъжки гласове. Богдан и Руси пристигнали за среща с приятеля, среща за важни решения. Какво трябва да направят, как да отмъстят на бея за стореното! Чул разговора, Жельо не освободил Йофка от прегръдката и дочакал приятелите да влязат в къщата. С тях влязла домакинята Райна и седнала до двамата съпрузи. Жельо освободил жена си, обърнал я към Райна и тихо промълвил: „Ние с приятелите ще излезем на вън, а ти с жената….”. Тримата мъже излезли и се отдалечили в другия край  на двора. Живият плет от къпини бил толкова гъст,  че осигурявал добро прикритие от комшиите и улицата. Там седнали на тревата, помълчали за събиране на мислите си, всеки да подготви предложенията си за бъдещите им действия.

А те, бъдещите действия са повече от ясни за тримата. Неизказаното единомислие определило посоката на разговора. Как да отмъстят на бея и приближените му! Не да отмъстят, а как да го убият. Жельо пръв започнал с присвити вежди и стиснати юмруци:

– Още тази вечер ще го убия!

След него започнал Богдан:

– Чакай, Жельо, така абсъздан/необмислено/  не става. Беят е засилил охраната и трябва да се направи добър план. Сигурно вече е разбрал за завръщането ти и ще вземе още мерки да се пази.

– Аз мисля, че трябва на мерим човек, който да донася вести за движението на бея, как е разположена охраната през нощта и такива работи – допълнил приятелят Руси.

– Момчета, аз не мога да чакам повече. Иначе какъв мъж съм, как ще гледам хората в очите.

– Виж, Жельо, ако убием бея ще трябва да напуснем семействата и да правим хайдутлук .То ще се знае кой е сторил това и ако не успеем да се скрием, ни чака смърт или най-малко затвор. Такова било мнението на Богдан и Руси се присъединил към него.

– Какво тогава? Да стоим със скръстени ръце да чакаме разбойника да си върши мръсотиите?

– Приятели - продължил Руси - за да подкупим човек от хората на бея ще трябват доста пари и то не само за един път. Ще трябва да осигурим и наши хора да следят за движенията на бея. Трябва да набавим и сносно оръжие, не може само с калъчки да се преборим с толкова охрана.

След още дълги и неприемливи предложения, решили да направят няколко обира около Рижкия проход и нататък, около Шумен. В намеренията си отишли и по-далече -  да отвлекат първата  ханъма на бея, която често си позволявала  да се разхожда само с един човек охрана. От хората научили, че тя обича да излиза вечер, след като е заспал беят.

Започнали да изчезват по за два-три дни, уж отиват на работа до Сливен, Котел, Шумен. Направили няколко сполучливи обира на по-заможни турци, кервани преминаващи през прохода. Разбира се, това не останало скрито и най-вече от действащите в Шуменския и Варненски район хайдушки дружини и чети. Четата на Дядо Миндо и синът му се свързали с тримата, за да им предложат да се присъединят към тях. Приятелите отказали под претекст, че още не са готови за постоянен хайдутлук, затова ще почакат още малко, за да решат своя проблем. По настояване на дядо Миндо разказали за историята с Йофка и че са решени да отмъстят и убият бея. Продължили да си работят на полето, дори спокойно ходили на ангария без да предизвикват съмнения за делата си.

Беят, за да бъде сигурен за бъдещето, казал на Шуменския каймакамин, че тримата приятели са членове на хайдушка чета и имат намерение да го убият. От своя страна дядо Миндо организирал нападение на сараите на бея и го убили. Каймакамина като запознат от бея за тримата приятели наредил да ги проследят и арестуват. Неподозиращи какво ги чака, доволни от убийството на бея, продължили земеделската си работа. Една вечер голяма група заптиета едновременно арестували тримата приятели и ги отвели в Шумен. На разпита при каймакамина разбрали, че са обвинени в убийството на бея. Колкото и да отричали, не успели да се отърват.

Осъдили  ги на смърт чрез обесване, а дотогава трябвало да лежат в Шуменския затвор, един от най-лошите в България. Не помогнали организираните от близки и опитни хайдути с подкупи да ги освободят. Все пак това дало повод на каймакамина да отмени присъдата със заточение в Анадола. Прехвърляли ги с няколко конвоя от Шумен в Одринския затвор, после в Истанбулския и така по пътя за Деарбекир.

Когато напускали гр. Болу/Bolu/ кервана бил нападнат от някаква група, която разпръснала всички, а затворниците взели с тях, качили ги на каруца и препуснали нанякъде. Пътували няколко дена като спирали в закътани места с гори, трудно проходими чукари. Чак на четвъртия ден им дали по малко хляб, а до тогава пили само вода. Една вечер доближили някакъв град, въздухът на които миришел на море. В града ги сложили в дървени бараки да лежат на нарове и ги предупредили да не излизат навън, защото ще стрелят без предупреждение.

Сутринта при тях влезли трима пехливани и извели единия, а останалите отново предупредили, че ако напуснат бараката, ще ги застрелят. В бараката имало още трима заточеници от различни краища на България.  Едва ли някои от присъстващите шест човека ще се осмели да излезе, още повече че имат вериги на краката и ръцете. След около половин час върнали първия само с белезници на ръцете, но вече с по-тънък синджир. Всички от бараката, един по един също извеждали и връщали само с белезници на ръцете. Някои от тях разбирали и говорили турски език, така че добре се справяли с тукашния диалект. Обяснили на отвлечените, че на другия ден ще им обяснят какво ще правят с тях. Съмнения ги заглождило, защото това не приличало на заточение в затвор.

На сутринта в бараката първо дошъл човек от охраната и донесъл хляб и нещо за мазане. След него дошъл добре облечен господин, който им направил впечатление със спокойния си поглед. Донесли му столче и той седнал на него срещу тях. Изчакал изгладнелите затворници да изядат малкото хляб и намазаното с пръсти върху него. Започнал тихо, но с твърд глас да им говори, като обяснявал положението, в което се намират и защо са тук. Говорил бавно и от време на време питал дали го разбират, дори се обръщал към този, който най-добре владеел турски да доизяснява казаното.

Ето какво се случило със затворниците и какво ги очаквало.  Те бели отвлечени от хора на тукашен чорбаджия, за да работят в мините му. От целия разговор разбрали, че трябва да бъдат послушни, да не правят опити да бягат, да бъдат потайни и да не общуват с местните хора. Ще бъдат охранявани много строго и проявилите се лошо ще бъдат изпращани в затвора на Диарбекир. Това било и най-голямата спирачка да се мисли за свобода, чрез бягство, освен зверската охрана, която ги извеждала на работа и прибирала в бараката. 

След първата седмица започнали да подобряват храната им, осигурявали им вода да се измиват пред бараката. Сменили нахвърляната слама по наровете с такава в големи чували. Дните се нижели така бързо, че почти не разбрали кога е дошла есента и след нея зимата. Преместили ги в неугледна сграда, но поне било по-топло, не духало както в бараката. Поставели им в средата на стаята мангал, в който сами си запалвали огън от набраните покрай мината дърва. Охраната също им позволявала, защото работили съзнателно, никога не проявили непослушание да напуснат двора, където била бараката. Не са искали дори да излязат в града. Собственикът на мината бил доволен от групата и сам разрешил с двама от охраната да излизат на седмицата веднъж. Давал на охраняващите по някоя лира да им купуват някакви сладки.

Една случка през втория месец на пребиваването в гр.Зонгулдак си изяснили много неща. При чорбаджията дошъл някакъв големец и след разговора си тръгнал. После Кадир, един от пазачите се отпуснал, като във вид на ругатня казал, че те много скъпо струват на господаря, защото  ги „откупвал” като избягали затворници.  Вече се изяснило как затворниците са се отзовали в този град и тези въглищни мини. Сега им станало ясно защо не им давали да общуват с никой, дори и с местните работници в мината. Както казват: „Всичко с времето си”, та дошло време да разберат  повече за историята на този град. Както те са нови за него така и той бил нов за Османската империя, създаден около мините.

Овладяването на турския език също не изоставало, че накрая не могли да ги различават  от местните хора. Нараствало и доверието на охраната и отговорника на тяхната мина. След обяда можели да се разхождат в заградения двор. Гласували доверие на тримата приятели да работят в малките зеленчукови градинки/Sebze bahcsi/, създадени покрай реката. Нашите градинари, жадни за земеделска работа, с желание малко по малко разширявали градината. Това се харесало на чорбаджията и той решил да ги праща на работа по три дни през седмицата, докато накрая ги извел от мината и поставил за постоянно в градината. Разработили още две подобни градини и производството се разширило с всякакъв зеленчук и производства за изхранването на работниците. Разбира се, имало винаги охрана, която през по-голямата част от времето тя излежавала под сенките на дърветата.

Чорбаджията от любопитство в началото ги навестявал често, но като видял че производството се увеличава непрекъснато, решил да изгради малка къща и навеси за инвентар и прибиране на реколтата. Това подтикнало приятелите да започнат да мислят за бягство. Доверието на хората, от които зависело тяхното положение на аргати също давало основание за това. На дълго обсъждали плана — различни варианти по суша, възможността за бягство и по море. По суша им се виждало по опасно, защото лесно можели да ги открият и върнат обратно, а това означавало смъртно наказание. Вариантът по море ги възпирал, защото трябва да наемат сигурен лодкар, който да ги изведе към българския бряг. Почти било невъзможно като заплащане и намиране на такъв човек. По предложение на Богдан, който разбирал от коларо-железарство, решили да си направят сал и както казвал Руси: „Бог напред и ние след него…!”.

Мръсният въздух в мината, честите аварии, довеждали много често до заболяване и дори смърт. Това се отразило най-вече на Руси. Започнал да кашля както много други, понякога плюел и  кръв. Работата в мината се увеличавала, количките непрекъснато се повреждали и се нуждаели от повече хора за поддръжка. Често използвали Богдан да помага с неговите познания и сръчности.  Той използвал непрекъснатите посещения на управителя, за да го помоли да оставят Руси само в градините, а те с Жельо да поемат и неговата работа.

– Абе, гяури, какво да му мислим! Куршума и толкоз!

За първи път ги нарекъл така и бил толкова груб, че ги давал за пример на останалите работници.

– Ага, Аарон, не сте ли доволни от нас? Ние сме братя и разбирате, че трябва да се грижим един за друг. Той пак ще се върне като оздравее от чистия въздух.

– Не ме увещавайте повече, мога само да попитам чорбаджията дали ще се съгласи.

– Молим те! – изрекъл Жельо, макар да мразел тази дума, още повече да проси милост от врага, дори предварително да му благодари за добрината.

Междувременно един от другите българи загинал при авария в мината. Другите двама направили опит да избягат към вътрешността на страната и били застреляни от охраната. Това било и като назидание на останалите работници, робуващи в мината. Положението се затегнало, охраната се увеличила, като много хора от нея били подменени. Привидното смирение на тримата приятели запазило до някъде доверието към тях. Минало доста време, докато организацията на работата им в мината и градините пак да придобие стария вид. След прекрасната обилна реколта в края на стопанската година, чорбаджията останал толкова доволен, че разрешил отново да излизат в града с охрана. След всяко излизане нареждал да му се докладва за държанието им, с кого се срещат, с кого са разговаряли.

Руси още не можел да повярва, че не ги приемат като чужденци. Овладеният език, облеклото като на местните, държанието в разговорите и уважението към хората, им давало надежда, че някой ден ще успеят да се измъкнат от „оковите”. Даже в мечтите си тримата мъже виждали и добри хора да им помогнат за това.     

Започнали внимателно да събират сведения за бреговата ивица, пристанища, близки до брега острови. Тайно плащали натурално от продукцията, продавали  от нея по малко чрез местни работници като делели печалбата. Строителството на новото пристанище осигурявало достатъчно материал, дъски, малки греди, пирони. Всичко това събирали в градините под предлог, че ще строят заслони за използване през горещите дни. Свободните разходки по брега помогнали да си намерят неголям подмол, подобно на малка пещера и започвали малко по малко да пренасят материала там. Снабдили се с хартия и молив и започнали да чертаят бъдещия си плавателен съд, който не бил нищо друго освен нещо като дюшеме на стая, леко заострено отпред. За управлението се погрижил Богдан като намерил подходяща дървена тръба, която да прековат в задната част и на нея да поставят греблото, което да се движи наляво и дясно във водата и служи за управление.

Набавели си някакви рибарски принадлежности, дори намерили захвърлена мрежа за ловене на риба с малки лодки. Замислили всичко това за заблуда, че са местни рибари при среща с малки кораби, които непрекъснато сновели по крайбрежието.  Можело да се представят и като корабокрушенци, излезли на риболов.  В крайна сметка решили, че всички тези обмисляни оправдания може да се окажат негодни, затова решили да действат според ситуациите, в които попаднат. Най-важното било как да се ориентират с посоките на света. Движението покрай крайбрежието на трудно видимо разстояние с просто око не било достатъчно. Сприятелили се с човек, който се занимавал само с риболов и внимателно го разпитвали за ориентацията, когато попадне в мъгла или когато вълните го отнесат много навътре в морето. Тук Руси проявил своята артистичност и при всяко обяснение така се учудвал, че и приятелите му забравяли защо разпитват. От дума на дума рибарят като хвалба им казал, че е попадал в такава буря, която чак до гр. Шиле го отвела, още малко, та до проливите за Истамбул.

Най-опасен при голямо вълнение бил Караборун/Черен нос/. Като попаднал на него, едва не се разбил в скалите, които много страшно навлизали в морето. Научили още някой подробности за крайбрежието, но повечето около Зонгулдак. Макар и да било малко, приятелите останали доволни, че поне могат да се ориентират, докато се отдалечат повече от местонахождението си. Трябвало да решат кога ще отплават в морето. Най-удачно им се видяло времето на Курбан байряма. Тогава е топло лятно време и се надявали да издържат в морето, защото нямало как да не се намокрят.  Щели да участват в празника с хората, които през последните години ги канили на трапезата или получавали храна по техните обичаи. Надявали се  на малкото движение и намаленото внимание, когато привечер започвало празнуването вкъщи. През деня се държали нормално, дори някак си по-весело, в тон с местните хора мюсюлмани.

Дошъл дългоочакваният ден.

(следва продължение)

 Илюстрация: © Георги Чепилев

Васил Кичуков в Диаскоп

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.