Димитър Кенаров: "Царят на театъра" — "Диктатори, трактори и други приключения"

„Свиках ви, господа, за да ви съобщя една неприятна новина: при нас пристига ревизор“, казва корумпираният кмет Антон Антонович в Гоголевия „Ревизор“, една от най-известните и обичани руски пиеси. Действието се развива в провинциален град, където пристига суетен млад мъж и е взет по погрешка за важен правителствен чиновник, който работи под прикритие. В ясната мартенска вечер в Руския драматичен театър в кримската столица Симферопол репликите резонират особено сполучливо.

„Ревизор от Петербург, пътува инкогнито; и отгоре на туй със секретно предписание“, твърди кметът. Бързо трябва да се вземат мерки. Двама униформени полицаи бдят зорко встрани, готови да изпълняват заповедите.

„Аз мисля, Антон Антонович, че има някаква тънка и повече политическа причина – дръзва да заяви съдията Амос Фьодорович. – Това значи ето какво: Русия иска да обяви война и министерията, значи, изпраща чиновник да узнае дали няма нейде предателство.“

Сред публиката се разнася шепот и хихикане. Пиесата на Гогол звучи странно позната, като че ли изкуството и животът са станали неразличими. Сякаш едновременно се развиват две представления: едно вътре в театъра и друго отвън на улицата, където тъкмо са пристигнали войници със зелени вълнени балаклави и без разпознаваеми обозначения – инкогнито, тъй да се каже.

*

Кримският академичен руски драматичен театър е внушително, сиво, неокласицистично здание на кръстовището на улиците „Пушкин“ и „Горки“, на хвърлей камък от кримския парламент. Основан е преди почти два века, когато болнав московски търговец посетил полуострова по съвет на своя лекар и решил да разсее скуката си, организирайки театрална трупа в скромна каменна плевня. Скоро това станало средището на градския живот. През годините плевнята била разширена, след това заменена от нови сгради. Днес театралният комплекс заема почти цяло улично каре. Има шест сцени с различна големина, бални зали с изрисувани тавани и кристални полилеи, а по коридорите се редят картини с маслени бои. Може да се сравнява с кой да е кралски или президентски дворец – и на практика си е такъв, защото се управлява от волята на един човек, театралния директор Анатолий Новиков.

„Обичам да се налагам – казва Новиков, седнал зад огромно бюро в просторния си апартамент кабинет в театъра. – Трябва да си на върха, иначе си просто някаква протоплазма, която се носи по течението.“ Осемдесет и седем годишен, облечен в тъмнозелен двуреден костюм с лилава вратовръзка и златна игла, той има излъчването на елегантна, неопровержима власт. Отказва да се подчини дори на възрастта: косата му може да е оредяла, но той боядисва зализания си перчем в черно, а усмивката му разкрива идеално подредени бели зъби. Слуховият апарат в дясното му ухо, изглежда, е за заблуда на противника, защото той като че ли чува съвсем добре и с него, и без него.

„Човешкият живот е един миг, но театърът съществува от три хиляди години – казва той. – Водачи, светила, императори, държави – всички те идват и си отиват, но театърът оцелява.“

Ако Новиков говори така бомбастично за оцеляването на театъра, то е защото самият той е дал пример за оцеляване. Роден е в Донбас в Източна Украйна и като дете е преживял глада в началото на 30-те години, предизвикан от решението на Сталин да конфискува цялото зърно от селяните. Оцелява и през Втората световна война, отчасти защото във фамилната къща са разквартирувани двама нацистки офицери, които осигуряват на него и на семейството му някаква минимална закрила и храна.

Именно по онова време навлиза за пръв път в изкуството, рисува афиши и изписва имената на мъртви немски войници по гробищните кръстове. Проявява талант в рисуването и се кани да стане художник. Но в края на войната местното художествено училище е все още недостроено, така че Новиков решава да си пробва късмета в съседната театрална академия. Благодарение на артистичния си талант, безграничната си амбиция и значителното си лукавство селското момче постепенно се издига през йерархията на съветската театрална система, става сценограф, актьор и режисьор. Работи в различни театри из целия Съветски съюз: от Чита (близо до границата с Китай и Монголия) през Перм (край Уралските планини) до Саратов (на река Волга). Когато в крайна сметка поема ръководството на Симферополския руски драматичен театър през 1972-ра, Новиков се изправя пред трудно предизвикателство. Сградният фонд се разпада, сцената се наводнява, отоплението все още е на въглища. Решен да се задържи на тази работа, Новиков се заема да преустрои сградите, сам проектира нови сцени, докато зад кулисите използва политическите си връзки, за да намери пари и материали. Театралният комплекс е завършен чак през 1995 година – огромна институция, в която вече работят на щат шейсет актьори и танцьори и поставят до осемдесет представления на сезон, най-вече руски класики, обикновено режисирани от Новиков. Както твърди брошурата на театъра, последните няколко десетилетия са без съмнение „епохата на Новиков“.

„Бог ме изпрати тук да спася театъра – заявява без излишна скромност Новиков. – Не знам дали съм добър режисьор, но съм добър уредник. Мога да продам шинели на хората в Централна Африка и хладилници на ескимосите. Това е важното.“

Днес Новиков продължава да дирижира и да играе; изпълнявал е всяка главна роля в репертоара на театъра, от кмета на града в „Ревизор“ до мосю Воланд, демоничния кукловод в „Майстора и Маргарита“ на Булгаков, който пристига в Москва и преобръща живота на всекиго, появявайки се в различен образ пред различни хора. Тъкмо последният е любимата му роля – той нарича Воланд „моя пазител“ – и наистина у Новиков има нещо дяволско, някаква способност да манипулира хората, заемайки всевъзможни роли. Той умее да играе приятел, любовник, шут, учител, политик – а най-добър е в ролята на тиранин. През годините актьорите и служителите в театъра шеговито го наричат Пиночет и Ая-Толя Хомейни (игра на думи с Толя, умалителното от Анатолий). В частни разговори някои от тях се обръщат към него с „татко“, а той на свой ред ги нарича „деца“. Когато през 2010 година над дузина театрални работници се разбунтуват срещу него, той незабавно уволнява водачите; когато отказва цигарите, в целия театър се забранява пушенето. Като макиавелиански владетел този човек предизвиква и обич, и страх.

Новиков знае какво означава властта му и обича да я демонстрира. Еркерът в кабинета му има високи прозорци със стъклопис, които хвърлят цветни шарки по пода. Има големи статуетки на жени и котки, изработени от тропическо дърво, декоративни саби и кинжали, и скъпи мебели, каквито през съветско време сигурно са били достъпни само за елита на комунистическата партия. По стените висят икони и картини, включително тежки, дърворезбовани рамки с портрети на Исус и Шекспир. Сред множеството признания е рамкираното писмо от наскоро сваления украински президент Янукович, с което поздравява Новиков за рождения му ден. Друго писмо от Дмитрий Медведев, бившия президент и министър-председател на Русия, го славослови, задето „е запазил руската култура в Украйна“. До прозореца уголемена фотография показва Новиков в дружески разговор с Владимир Путин.

„Той е императорът – казва Новиков, като се усмихва бегло към снимката и си играе с калъфчето на слуховия си апарат. – Но истината е, че никога не съм имал желание да вляза в политиката. В политиката винаги има някой над теб. В театъра никой не е над мен.“

*

В края на февруари 2014 година маскирани, тежко въоръжени войници („малки зелени човечета“, както ги наричат украинските медии) нахлуват на Кримския полуостров и поемат контрола върху правителствените сгради, важната инфраструктура и транспортните възли. Тогава почти всички тук знаят онова, което после се потвърждава: това са руски сили за специални операции, изпратени в отговор на преврата в Киев, който отстранява от власт проруския президент Янукович. Притеснен, че Украйна се изплъзва от вековната хватка на Русия и се ориентира към икономическо и политическо сътрудничество с Европейския съюз, Путин действа бързо. Полуостровът е останал част от Украйна след разпада на Съветския съюз, но е най-руският в етническо отношение регион на страната, в пристанищния град Севастопол е базиран руският Черноморски флот и културата е традиционно руска. Тук, в древната гръцка колония Херсонесос, Владимир Велики – князът на Киевска Рус, държавата предшественик на Русия – приема през 988 година християнството за себе си и за своя народ. За Путин Крим е изначално руски по всички показатели, освен на хартия, и кризата в Киев предлага възможност да се върне полуостровът под контрола на Москва, както и да се утвърди руското геополитическо влияние в региона.

Крим с векове омагьосва руското въображение. Владян навремето от силното и ужасяващо Кримско ханство, тюрко-монголски васал на Османската империя, полуостровът става част от Русия през 1783 година, когато го анексира Екатерина Велика. Ако Санкт Петербург е модерният имперски „прозорец към Запада“, Крим е южният прозорец, гледащ към света на класическата античност, древна земя от приказките и ориенталските митове. Със своите пищни зелени планини, надигащи се от виненотъмното море, Крим, заедно с Кавказкия регион малко по-нататък по крайбрежието, става източник на вдъхновение за руския романтизъм. Той е „градини чудни“, където „под омайната луна / царуват тайни, тишина“*, както пише Александър Пушкин в „Бахчисарайският фонтан“, дълга поема за трагичната любов на кримския хан към една от християнските му робини.

Привлечени от романтическия ореол, благородници и хора на изкуството бавно започват да преобразяват региона в бохемско сборище, осеяно с дворци и елегантни вили, казина, бани и модни алеи за разходка по скалистия бряг. Към средата на XIX век Крим вече е „градината на империята“ и „руската Ривиера“. Мирът за кратко прекъсва през 50-те години на XIX век, по време на Кримската война, в която Лев Толстой се сражава като офицер. Въпреки опустошенията на войната романтичният образ на Крим издържа и полуостровът постепенно се възстановява. Тук, в луксозния курортен град Ялта, Антон Чехов пише прочутите си пиеси „Три сестри“ и „Вишнева градина“. В началото на ХХ век в крайбрежното селце Коктебел поетът символист и литературен критик Максимилиян Волошин посреща много от най-талантливите писатели на Русия, включително Марина Цветаева, Осип Манделщам и Андрей Бели. Дори през съветската епоха, когато курортите са превърнати в сиви санаториуми за нововъзникващия пролетариат, полуостровът запазва нещо от легендарния си, литературен характер. Той е най-екзотичното ъгълче на СССР, сцена, построена пред водите на Черно море.

В продължение на почти половин век Новиков е пазителят на това наследство, войнствен защитник на руската културна памет. Един театрален директор може да не изглежда влиятелна фигура, но връзката между култура и политика в Русия е стара и силна. Театърът е в центъра на руския обществен и политически живот поне от времената на императрица Елисавета, средата на XVIII век. Той е институция, често в плътен съюз с държавата, макар понякога да й се опълчва. Докато много театри в Западна Европа и Съединените Щати през XIX век се насочват предимно към мелодрамата и фарса, пантомимата и водевила, в Русия театърът е сериозно нещо, място, където се обсъждат обществени и икономически проблеми. Театралните представления са предмет на ожесточени публични дебати, а директорите и актьорите притежават солидна слава и влияние. Както забелязва през 1899-а списанието „Театър и изкуство“: „За нас пиесите и театрите са това, което в Западна Европа са парламентарните заседания и политическите речи“. По-късно, през съветския период, театърът съхранява значението си, но често служи като неприкрит идеологически инструмент, прокарващ линията на комунистическата партия. (Мнозина брилянтни творци, между които радикалният режисьор Всеволод Мейерхолд, губят живота си, защото идеите им са прекалено провокативни.) Дори днес театърът в Русия продължава да е обществен ритуал, културен фетиш и също като повечето останали национални изкуства – поезията, прозата, балета: утвърждаване на авторовото россиянство.

Новиков знае, че мисията му като директор е колкото художествена, толкова и политическа. В крайна сметка тъкмо близките исторически и културни връзки на Крим с Русия са най-силният аргумент на Путин за военната окупация. „Всяко нещо в Крим говори за нашата споделена история и гордост“, казва той на руснаците в реч, произнесена през март 2014-а. Според националистическата нагласа фактът, че Пушкин, Толстой и Чехов са пребивавали за кратко в Крим, го превръща на практика в руска провинция. Като пази жива тази културна традиция, театърът на Новиков спомага да се подсили консер- вативната руска идентичност, която до голяма степен прави окупацията възможна.

*

Изправен сред огромна, просторна репетиционна зала, Новиков гледа настоятелно своите актьори. Те би трябвало да работят върху нова постановка на „Без вина виновни“ от руския драматург от XIX век Александър Островски, но като че ли никой не е в настроение за това. По-скоро всички мислят за предстоящия референдум на 16 март, който ще реши дали Крим да остане в Украйна, или да се присъедини обратно към Русия.

„Крим е по сърце руска земя – започва Новиков с обичайния си апломб. – Русия просто предявява претенции към собствената си територия, която е изгубила след края на Съветския съюз. Крим никога не е бил украински.“

Актьорите стоят в полукръг около своя директор и мърморят одобрително – почти всички членове на трупата смятат себе си за руснаци, макар че паспортите им са украински. Захранвани са от деца със солидни порции руско и съветско величие и мирогледът им е съсредоточен върху Москва, не Киев. Доказателствата са навсякъде около тях. На една от стените е окачен портретът на Константин Станиславски, най-прочутия театрален режисьор на Русия, а по-късно и любимец на съветската драма. На друга стена виси голямо платно в стил социалистически реализъм, което изобразява група симферополски актьори, екзекутирани от немците в края на Втората световна война, защото тайно подпомагали съветската власт.

„С всички, които познавам, отдавна си мечтаехме да се присъединим към Русия, но не си и представяхме, че мечтата ни толкова бързо ще стане реалност“ – казва Дмитрий Еременко, дългурест млад актьор, облечен в черни панталони и бял поло пуловер. Еременко вече се е снимал с анонимните войници по улиците на Симферопол. „Ние ги виждаме като освободители, не окупатори. И се гордеем с нашия президент Путин.“

Разбира се, сред трупата на Новиков може да се чуе и известно недоволство. След началото на окупацията един актьор отказал да живее под руско управление и просто се преместил в западния украински град Лвив. При една пауза в речта на Новиков млада актриса ми казва, че според нея присъединяването към Русия няма да донесе нищо добро на Крим и че се страхува от репресии. Но това са изолирани мнения, а дори най-храбрите сред несъгласните са принудени да замълчат пред безкомпромисния авторитет на Новиков.

Речта на Новиков пред актьорите е дълга и заплетена, преминава от гняв към хумор и обратно към гняв. Той негодува срещу украинските националисти; негодува срещу историческите неправди спрямо Русия. Особено го вбесява неотдавнашното, набързо скалъпено предложение в парламента в Киев да се отмени статусът на руския като официален език в няколко украински региона, включително Крим. „Ние сме академичен театър, рускоезично заведение, и трябва да съхраним руския език – почти вика той, удряйки с юмрук по масата. – Откъде- накъде ще се меси Киев в нашия език? Кой дявол ги ръчка? Как така ще правят това? Словото е по-опасно от куршум, по-опасно от атомна бомба. Само почакайте и ще видите как ще свърши всичко това в Харков, в Луганск и Донецк.“

*

Няколко дни след набързо скалъпения гражданския референдум в Крим, в който над деветдесет и шест процента от гласувалите избират да се присъединят към Руската федерация, залата на драматичния театър се изпълва с хора, дошли да гледат представлението по Чеховия „Вуйчо Ваньо“, режисирано от Новиков, който освен това играе в него ролята на професор Александър Серебряков. Пиесата разказва за посещението на свадлив и надменен професор (идеална роля за Новиков) и неговата млада и привлекателна жена Елена в провинциалното им имение, където тяхното присъствие предизвиква сериозен смут и преобръща хода на всекидневието. Почти всички зрители сигурно са я гледали много пъти; изучавали са я в училище, писали са съчинения за нея. Навярно знаят някои реплики наизуст. Новиковата интерпретация на „Вуйчо Ваньо“ не се стреми към оригиналност или към нещо ново. Костюмите и сценографията са конвенционални, актьорската игра е като цяло добра, но изпълнена с патос и емоционално преиграване, типично за голяма част от руската класическа драма. Това е представление, вкоренено във вярата, че театърът не трябва да обновява, а да съхранява ненарушимата традиция.

След края на пиесата публиката избухва в аплодисменти, а Новиков – с бяла перука, кестеняво сетре и сиви панталони – излиза отпред на сцената с далеч по-уверена крачка от своя страдащ от подагра персонаж. Прави знак за тишина и се прокашля.

„Нашият театър е на сто и деветдесет години и не е спирал да работи под всякакво управление, дори по време на германската окупация – казва той. – Много съм ви признателен, че в самото навечерие на присъединяването на Крим към Русия сте тук. Целта на театъра, повече от всичко друго, е да изцели душите ви и да ви донесе утеха. Хората са притеснени, но когато дойдете тук, виждате нещо различно. За един миг ние ви разсейваме. Виждате друг живот. Безкрайно сме ви благодарни за присъствието. Ако ни изоставите, ние ще загинем. Благодарим ви, че посетихте театъра. И поздравления!“

Отвън в топлата вечер сливовите и вишневите дръвчета вече цъфтят в пищно бяло и розово. Всичко изглежда мирно. Само неколцина отегчени войници с автомати стоят на пост по уличните ъгли.

„Човек никога не трябва да оставя на сцената заредена пушка, ако тя няма да гръмне – пише Чехов в едно писмо до приятел. – Не е редно да даваш обещания, които не възнамеряваш да изпълниш.“

------------

* Превод Алеко Константинов.

Димитър Кенаров, „Вирджиния Куотърли Ривю“, 2015

От книгата на Димитър Кенаров "Диктатори, трактори и други приключения"
ИК Жанет 45, май 2023
Превод от английски: Ангел Игов
Оформление: Милена Вълнарова

Публикацията се осъществява със съдействието на издателството.

Виж и в рубриката НОВИ КНИГИ

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.