Джонатан Летъм: Спомен за Пол Остър

Авторът на „Бруклин без майка“ си спомня силната връзка с наскоро починалия писател – от случаен автограф върху книга до това да е изповедник в трудни времена.

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Спомням си първия път, когато се докоснах до Пол Остър. Трябва да е било през 1987 г. Бях начинаещ писател и работех като книжар в Бъркли, а Пол се появи в съседната книжарница на четене от „В страната на последните неща“. Сега ми изглежда сякаш това е било първият път, когато „мастито“ издателство го беше изпратило на обиколка из Щатите. Нюйоркската трилогия излезе с твърда корица от малкото издателство Sun & Moon Press; до този момент той беше поет и преводач. Пол ми даде автограф върху книгата. Никога не съм му казвал за това.

Спомням си, когато „Музика на случайността“ излезе няколко години по-късно – имах чувството, че бях чел нещо от писател, който си играеше с абсолютната свобода да прави всичко, което го интересуваше и че тогава беше американският романист, какъвто аз самият исках да стана.

Сега си припомням, когато повече от десетилетие по-късно се бях върнал в Бруклин и издавах книги със сюжет също в Бруклин и нямаше как да не ме представят на Пол. Той ме посрещна радушно, с типична за провинцията любезност и приветливост. Скоро ме поканиха на гости в къщата им, за да се запозная със съпругата му Сири и дъщеря им и да пийнем вино, а и да отговоря на малките приятни и настоятелни въпроси на Пол какво чета и какво пиша.

Paul Auster. Photograph: Jean-Christian Bourcart/Getty Images

 Когато гледам книгите му, откривам, че съм си водил бележки от онова време, пъхнати в последните страници; винаги се вълнувах от ръчно подписаните му картички. Пол никога не използваше електронна поща.

Спомням си една зима, на Коледно парти, Пол без усилие ме запозна с неговите приятели – ДеЛило и Рушди, да, но също и с Ричард Прайс и Арт Шпигелман, двама нюйоркски писатели, на чиито творби се възхищавах като млад и които тогава ми казаха, че са чели книгите ми за Бруклин, а аз останах с впечатлението, че са им направили добро впечатление. Онези моменти в къщата на Пол и Сири може би са били нещо като дипломиране за мен.

Помня, че усещах сякаш връщах услуга, когато успях да подаря на Пол няколко приятни изживявания по онова време,  когато той е бил прекалено свенлив или резервиран, за да го направи сам. Първото беше, когато ми каза, че винаги е чувал, че е невъзможно да се запази маса в ресторанта на Питър Лугър в Уилямсбърг (правеха страхотни пържоли) и съответно никога не е ходил там. Запазих маса и го заведох на обяд, което не беше трудно – остана много доволен, сякаш бях изсвирил на сцената някоя хубава песен само за него. Вторият път беше, когато професионалният бейзболен отбор "Ню Йорк Метс" се преместиха от стадион „Ший“ в „Сити Фийлд“.  Пол се почувства изгубен, все едно любимият му отбор беше отишъл на друга планета. Взех билети и го заведох на един мач през деня, седяхме заедно и гледахме как Метс губят, каквато е традицията.

Сещам се, че Пол се съгласи да го интервюирам за книга на млади писатели, които се срещат с по-възрастни, но го направи предпазливо. Разговорът ни тогава, докато касетофонът ми записваше, беше разпилян. Пол се изразяваше неясно, разчиташе на общи фрази. Вече беше започнал да понася някои удари, както се случва понякога в средата на нечия дълга писателска кариера. Беше написал два романа един след друг - първо за едно куче и после друг за малко момиче - но не бяха свързани. И аз се питах дали несъответствието между страхотния му статут в Европа (най-вече в Германия и Франция) и скептицизма, с който понякога се сблъскваше в англоезичните отзиви за книгите си, не го изтощава. След като изключих касетофона, Пол ми каза, че ядовете в семейния му живот са направили невъзможно отиването му там, където му се налага, за да напише нещо различно от книгите за кучето и момичето.

Paul Auster and Siri Hustvedt at their home in Brooklyn. Photograph: IBL/REX/Shutterstock

Спомням си как четох "Книга на илюзиите" и "Невидим" и се вълнувах толкова, че Пол е навлязъл в нов период на откриване и енергия в ония трудни за възприемане книги. Поетът Уилям Корбет казваше, че в "Невидим" за първи път Пол се сблъсква с изкусителното качество на собствената си красота от младостта и с удивлението, че това може да е един от съществените проблеми да си Пол Остър - нещо, което ми беше убягнало, защото се бях запознал с него, след като темата беше опорочена сред алкохол и дим от цигари.

Снощи си мислех за поредицата книги, за които смятах, че са най-добрите на Пол Остър; обратно на тенденцията да мислим за писателите сякаш са атлети с един ранен проблясък и след това обречени да разочароват, трайните му постижения са разхвърляни в началото, средата и на по-късен етап. Спомням си също как после се уверих отново в нещо, което вече знаех: че когато един писател стане част от миналото, по-маловажните му усилия моментално стават незначителни и сме в състояние да възприемем шедьоврите като съзвездие, те просто блестят и нищо друго няма значение.

Фото:  Magzter

Прочети в оригинал

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника