Димитър Кенаров: "Отново по Дунав" — "Диктатори, трактори и други приключения"

Български писател се отправя на пътешествие по Дунав с осем фоторепортери. Следват осемте им истории.

Таксис, 2021

Донауешинген / Катрин Кук

Дъжд вали над градския парк в Донауешинген в Шварцвалд. Не силен дъжд, а едва доловим от слуха ръмеж, водниста мъглица, която не заглушава докрай обажданията на птиците. Нервното чирикане на шаварчето, морзовият код на кълвача. Разклоняващите се алеи водят в гората, сред папрат, липи, смърчове и дъбове. Подминавам паметна плоча с надпис „Няма да забравим, 1939 – 1945“, а след нея – голямо езеро, в което плуват лебеди и патици. Не след дълго дърветата изчезват и на тяхно място изниква спортен комплекс с тенис кортове и футболен терен, точно сега пусти заради неподходящото време. Продължавам нататък по чакълест път, лъскав от влагата; якето и обувките ми са напълно мокри. Паркът започва да се стеснява от двете ми страни и накрая завършва в триъгълник досущ като носа на кораб. Тук двете малки реки Бригах и Брег се сливат, за да потекат заедно в продължение на почти три хиляди километра през цяла Европа, чак до водната шир на Черно море. Това е родното място на Дунав, домът от детинство на древната река.

Голяма част от своето детство прекарах в едно село в България край брега на Дунав, където той тече тихо като призрак и е широк близо километър. Винаги се чудех какво ли има нагоре по течението и откъде може да се вземе толкова много вода. Дядо ми беше казал, че реката извира от далечно място, наречено Шварцвалд, или Черната гора, в Германия. Според баба ми там живеели Хензел и Гретел, а също така Червената шапчица и Снежанка. И така, за мен Дунав стана реката, която свързва този свят със света на приказките, вълшебният път между действителността и фантазията; и ако човек тръгнеше пеш или с лодка на запад и стигнеше достатъчно далеч, накрая щеше да премине през някаква невидима граница или портал към друга вселена, пълна с къщурки от сладкиши, с вещици и говорещи животни. Давам си сметка, че древните гърци – Херодот, Страбон, Плиний Стари – са гледали на Дунав по същия начин: неизвестният му извор е бил обгърнат в тайнственост и е предизвиквал изумление; вярвали са, че е някъде в митичните земи на хиперборейците или в страната Хисперия, която никой още не бил виждал. Дори германският картограф Себастиян Мюнстер, и то чак през XVI век, допуска, че Дунав може би е остатък от Ноевия потоп. „Реката на боговете“ го нарича по-късно романтическият поет Хьолдерлин.

И наистина, нима Дунав не е от друг свят – такава сложна смесица от вода и митове, че днес като че ли е съвсем невъзможно да разбереш къде започва едното и къде завършва другото? Няма друга река на планетата ни, която да е била толкова радикално променена от човешкия ум, буквално и метафорично: вкарвана в язовири и канали, пренасочвана, обрасла с история, с романи, поезия и философия, с политика и религия, с архитектура, картини, фотографии, с изкуствени торове и отпадни води, с легенди и приказки. Всъщност Дунав е не толкова река, колкото артерия на въображението. Да натопиш ръце във водите му, е навярно най-близкото до това да докоснеш физически мисълта.

И сега, когато съм застанал до люлката му след всички тези години на фантазии, когато виждам на- чалната точка на реката в цялата ù простовата обикновеност – невзрачен поток, пресечен недалеч от електропроводи и грозен бетонен мост, а всичко това е обгърнато в сив дъждец, – сигурно би трябвало да се разочаровам, но спомените някак не ме оставят и изпитвам странното чувство, че всеки момент от храстите ще изскочи вълк в бабешки дрехи или джудже с фенер и кирка, запяло песента си.

Знам, че не съм единствен. Знам, че в същия този ден фотографката Катрин Кук крачи някъде из Шварцвалд, около Мартинскапеле, на петдесет ки- лометра оттук, с двете си малки деца, и се опитва с фотообектива си да възвърне нещичко от атмосферата на приказките на Братя Грим. Защото в крайна сметка не е ли всяко изкуство просто опит да видим света през очите на своето предишно, по-младо, по-вълшебно Аз?

Регенсбург / Лурдес Басоли

Още е ранна сутрин, но старинната крайбрежна улица на Регенсбург вече кипи от шум и движение, а луксозни круизни кораби пристават един след друг. „Амасоната“, „Авалонска поезия“, „Кристална принцеса“, „Кристална кралица“: имената на корабите лъхат на романтика и звънтящ кристал („изработен изцяло с камъни „Сваровски“), на елегантност и валс. Двуетажните им тела са изящни, леки, едва ли не чупливи, и от двете им страни се нижат в непрекъсната редица каюти със стъклени стени, които гледат към реката – като серия от миниатюрни театрални сцени. Някои от каютите са спуснали тежките си тюлени завеси, но други стоят открити за реещия се поглед и разкриват пред външния наблюдател пищното си съдържание: широки легла и бюра, бутилки вино в кофички с лед и полупразни високи чаши до тях. На долната палуба обикновено има просторни ресторанти с накъдрен интериор, сребърните прибори вече са прилежно наредени за обяд по кръглите маси, а в съседните пиано барове с тъмна ламперия и приглушено осветление рафтовете са запълнени с разноцветни бутилки.

Това е светът, от който се интересува испанската фотографка Лурдес Басоли: неавтентичният, взаимнозаменяем, анонимно консуматорски свят, който днес толкова често прилича на мол или хотел. „Привлича ме неромантичната страна на Дунав, местата, които са безлични. Иска ми се зрителят да не може да познае къде е направена снимката – казва ми тя, докато се разхождаме по крайбрежната улица на Регенсбург и тя насочва насам-натам обектива си. – Искам да заснема хората, които са изгубили връзка с реката и се движат по нейната инерция.“

Тук определено има много инерция. Круизната индустрия по Дунав знае как да продава изтъркания европейски мит на платежоспособните си клиенти, най-вече бели пенсионери от Британия, Съединените щати и Австралия, решили да посетят местата, за които може би са чели в детството си – средновековните абатства и неокласицистичните дворци, живописните руини на отдавна срутени империи, – да видят известните картини на известни художници, докато слушат на заден фон повтарящите се композиции на Йохан Щраус. Това е отчаян опит, след цял живот, прекаран зад бюрото, да се добли- жиш до онова, което смяташ за истинска култура и изтънченост, да се отъркаш о позлатения център на „цивилизацията“ и после претенциозно да развяваш новопридобития си статус пред приятели и роднини у дома. Или може би всичко е далеч по-просто: нуждата да запълниш безкрайните празни часове след пенсионирането, с ярки звуци и гледки да се разсееш от ужасното и постоянно приближаване на смъртта.

Има нещо безкрайно тъжно в тази гледка на възрастни пилигрими, слизащи от круизните кораби в Регенсбург, облечени с ризи за сафари, с къси пан- талони в цвят каки, с бейзболни шапки, със старо- модни рокли и широкополи шапки, как куцукат и се тътрят по трапа, мнозина от тях с бастуни или дори с проходилки, със слушалки на ушите и безжични радиоприемници, окачени по шиите. Развалините на англосаксонския свят пристъпват из развалините на Mitteleuropa. Само туристическите им гидове са млади и енергични, водят ги към средновековния център на града, неспирно бъбрят в микрофончетата и ги заливат с информация за старите островърхи къщи на търговци и за готическите катедрали. „Градът е напълно безопасен, не се безпокойте – дочувам един от водачите. – Само внимавайте с неравния паваж и с велосипедистите.“

И внезапно схващам: круизните кораби са в действителност плаващи по Дунав ковчези, понесли за последно пасажерите си на пътуване от тази страна на реката.

Маутхаузен / Емили Шифер

Когато е в трети клас, Емили Шифер научава за Холокоста от двете си най-добри приятелки, които са научили за него в еврейското училище. Те споделят с Емили ужасяващите детайли и трите съчиняват своя игра на измислици, нещо като ранен опит за справяне с историята. Представят си, че са затворени от нацистите и принудени да мъкнат тежки блокове цимент, оковани и строго наблюдавани от надзирателите, които безмилостно ги налагат с камшик при всяко забавяне. Емили е еврейка само наполовина, но приятелките ù я уверяват, че нацистите не биха я пощадили. „По някакъв странен начин ми беше утешително, че биха убили и мен – казва ми тя, докато се придвижваме с кола към музея на концентрационния лагер Маутхаузен в Северна Австрия, на около двайсет километра от град Линц. – Така се чувствах част от общност.“

Прекрасен юлски ден е, топъл и безоблачен, и в колата сме четирима: Емили, нейната дъщеричка Лола, Джеси, която е учила при нея фотография, и аз. Оказва се, че да намериш Маутхаузен, не е толкова лесно, само няколко ненатрапчиви табели сочат натам, сякаш самата Австрия предпочита тъмната тайна на сърцето ѝ да остане заровена. Абсурдното доказателство, че сме на прав път, е отбивката за „Маутхаузен Макдрайв“.

Караме за кратко по виещо се шосе през гората и най-сетне пристигаме при целта си. Скрит сред идилични зелени хълмове, в близост до Дунав, Маутхаузен отдалеч прилича досущ на поредния средновековен замък: яки стени от сив гранит, четвъртити кули, масивни порти. Докато приближаваме, върху ни надвисва странна тежест, сякаш самият въздух е пропит с олово. Духовете на мъртвите те хващат за рамото, за ръката, краката, кожата, като удавници, борещи се за глътка въздух.

Между 1938-а и 1945-а тук, в един от най-прословутите нацистки концлагери, са убити сто и двайсет хиляди души. Категоризиран като лагер от клас III, възможно най-суровия, Маутхаузен е запазен за „непоправими политически врагове на Райха“: най-вече творци, учени, свещеници и активисти. Много от затворниците са използвани за робски труд в гранитните кариери точно под лагера, където се трудят по дванайсет часа на ден в ужасни условия, недохранвани, бити, докато припаднат от изтощение. Сто осемдесет и шестте стръмни стъпала, известни като Стълбището на смъртта, водят от кариерата до лагера; по тях грохналите затворници носят на гърба си каменни късове, стигащи до петдесет килограма, и често губят равновесие и падат, повличайки другите зад себе си като домино. А на края на стълбището лагерниците са нареждани на ръба на скалата, наречена Стената на парашутистите, и им се предоставя изборът да бъдат застреляни или да блъснат в пропастта стоящия пред тях човек.

„Значи не сме си го измислили онова с носенето на циментови блокове – казва Емили, когато виждаме кариерите на Маутхаузен. – Но всъщност е било гранит, не цимент.“

В деня на посещението ни Маутхаузен е почти пуст, наоколо се лутат само още неколцина туристи. С големия си фотоапарат „Хаселблад“ през рамо и с Лола в кенгуру Емили смътно прилича на някого от онези американски войници, натоварени с екипировка, които освобождават лагера през май 1945 година. Посещението в Маутхаузен за нея е начин да се върне към смътните видения от детството си и да се освободи от кошмарите.

Но най-развълнувана е Джеси Карлсън, нейната студентка по фотография. Тя е по произход лакота от град Дъпри в Южна Дакота, в границите на резервата „Шайен Ривър“, и за пръв път в живота си излиза от САЩ. В розовата си риза и електриковите си джинси тя изглежда като обикновено весело момиче, но дълбоко в себе си носи товара от миналото на своето племе. Нейната прабаба е оцеляла в клането при Ундид Ний, където американската армия избива стотици лакота през 1890 година. Джеси мъчително добре познава травмите, които расизмът и колониализмът нанасят на отделната личност и на културата – и кол- ко трудно е да се излекуват те. Така че когато зърва експозицията на Холокоста в Маутхаузен, нещо прещраква в ума ù. Това е нейната – лична – история.

„На езика лакота има дума, wanagi, когато си в присъствието на духове и усещаш как кожата ти настръхва – казва Джеси. – Ето сега се чувствам wanagi. Стоя на слънце и ми е студено.“

„Наоколо има много духове – съгласява се Емили, докато се опитва да успокои разплакалото се бебе. – Мислиш ли, че и Лола ги усеща?“

„Да“ – отговаря Джеси.

Ходим още няколко часа из Маутхаузен, разглеждаме фотографии, мемориали, исторически места. Един от експонатите представлява миньорска количка от гранитната кариера, плюс камшик, използван от надзирателите – също като камшика, появил се в игрите на Емили. Най-накрая слизаме в мазето, където са се намирали газовите камери под прикритието на душове, както и крематориумът. Тук са били убивани по сто и двайсет души наведнъж. На масата в черния вестибюл лежи голяма и тежка надгробна плоча, изброяваща имената на всички известни жертви. Емили открива четирима души с името Шифер, но няма представа дали са ù роднини.

Внезапно Лола отново се разплаква и плачът ù се превръща в писък. Това място, обсебено от толкова много страдание и смърт, от толкова много болка, не е подходящо за дете, така че бързо преминаваме през газовите камери и излизаме навън.

„Та ето ни в този прекрасен ден на това ужасно място и се чудя къде отива паметта – промърморва Емили сякаш на себе си. – Дали попива в стените? Навремето питах майка ми дали стените си спомнят предишните обитатели, но ми се струва, че не ме разбираше.“

(публикува се със съкращение)

От книгата на Димитър Кенаров "Диктатори, трактори и други приключения"
ИК Жанет 45, май 2023
Превод от английски: Ангел Игов
Оформление: Милена Вълнарова

Публикацията се осъществява със съдействието на издателството.

Виж и в рубриката НОВИ КНИГИ

Димитър Кеноров в Диаскоп

"Царят на театъра" от книгата на Димитър Кенаров "Диктатори, трактори и други приключения" прочете в Диаскоп

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.