Мариана Тодорова за Радой Ралин: „Увод към една поанта“
11.07.2024
„Увод към една поанта“ е заглавие на негово стихотворение, където Радой Ралин е написал: „Полегнал или прав,// с отворени ръце бъди миниатюрен кръст// на собственото си страдание…“.
Да заявиш чрез личния характер директно себе си – това са присъщи черти на ярко осъзната творческа индивидуалност. Защото освен биографично съответствие между лирическата и наративната езиковост, творбите на големите ни писатели винаги имат поуката на исторически свидетелства.
Eмблематичните книги на един автор, короновани с предпочитания от широката публика, като че ли отнемат от значимостта на останалите му книги, защото тежка е царската корона. Така се получи и с „Люти чушки“ на Радой Ралин. Книгата е изгорена през 1968 г. в пещите на Полиграфическия комбинат в София; после има няколко задгранични издания, разпространява се и като самиздат, стотици пъти е преписвана на ръка от горещите му почитатели. Читателите я разпознават като книга с народни епиграми против комунистическата върхушка.
Сатиричното творчество на Ралин е номер едно през антикултовския период в литературата ни. Радой Ралин, по данни на анкетата на Вихрен Чернокожев, е най-големият български сатирик, един от създателите на Стършеловия сатиричен театър (1953) – първия български театър на сатиричната миниатюра, средище на антикултовската сатира.
„Радой Ралин работи във всички жанрове на сатиричното изкуство – от епиграмата и сатиричен роман до киносатирите и комичната опера. Автор е на сатиричните спектакли „Дяволското огледало“ (1957, съвм. с Борис Априлов), „Импровизация“ (1962, съвм. с Валери Петров) – преведена следващата година на словашки език, „Няма виновни“ (1956), на пиесата „Конферанс“ (1973), сатирична „опера за певци без глас“ „Златното руно“ (1980), мюзикълите „Златната рибка“ (1993) и „Властитутка“ (1993), кинокомедията „Невероятна история“ (1962), киносатирите „Лакпром“ (1965), „Борба за икономии“ (1965), „Вездесъщия“ (1965), „Инцидент“ (1966), „Новогодишен подарък“ (1966). Пише сценариите за документалните филми: „Н. Й. Вапцаров“ (1953), „Атанас Далчев“ (1967), „Редник Пеньо Пенев“ (1970), „Корените на дърветата“ (1970), „Червените календари“ (1971), „Устойчивост“ (1972), „Кървавата картотека“ (1973), „Само смъртта ще ме спре“ (1973). Автор е на сценариите за игралните филми „Лаура“ (1957), „Ще дойде детето“ (1966), „Аз съм Левски“ (1974) за мултфилми „Човек и шише“ (1966), „Голям епос“ (1973). През 50-те години на ХХ в., когато в България джазът се смята за „еретично“ изкуство, Ралин заедно с Милчо Левиев създава (1965) формацията „Джаз Фокус“ и поредицата киносатири „Фокус“. Превежда „Съмнителната истина“ (1972) от Аларкон, „Сганарел“ (1974) от Молиер; стихове от А. С. Пушкин, Й. В. Гьоте, Б. Брехт. Съставител и ред. на сборниците „Габровски шеги“ (заедно със Ст. Фъртунов), „Балкон“ (1972) от Атанас Далчев, „От „Песни“ до „Ситни, дребни като... камилчета“ от Трифон Кунев (1993 – заедно с Димитър Аврамов)…“ (по данни на Вихрен Чернокожев от статията му Радой Ралин, - В: РЕЧНИК НА СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО, електронно, онлайн към Института за литература към БАН).
Лирическите творби на Ралин са малко познати на българската читателска аудитория, за да не кажа непознати… За поколението на 40-те, към които принадлежат и АЛЕКСАНДЪР ГЕРОВ, АЛЕКСАНДЪР ВУТИМСКИ, ВАЛЕРИ ПЕТРОВ, ИВАН ПЕЙЧЕВ, ВЕСЕЛИН ХАНЧЕВ, БОГОМИЛ РАЙНОВ, НИКОЛА ВАПЦАРОВ, РАДОЙ РАЛИН (макар да е спорен от литературоведска гледна точка терминът поколение), Втората световна война оставя ярък отпечатък в профилите им до края на техния живот. И Радой Ралин живее с тази травма на спомена:
УЧАСТНИК
Ах, колко бяхме на война?
Но цял живот се изживява.
Все имаш някаква вина
и тя те обезоръжава.
Защо и как отиде ти
без разум и без подготовка?
Възторзи или суети
те вкопчиха в една масовка?
Едва успях да разбера
последствията си трагични -
сто пъти можех да умра
със смърт съвсем негероична.
Потребен никому не бях.
Като след кървава вечеря
у мен заседна оня страх,
чрез който вече всичко меря.
Война дали ще има пак?
Не знам - но вече я живея.
И нейният зловещ черпак
ме следва като фикс идея.
(1980)
У Александър Геров травмата от Втората световна война и култовския период в България, е още по-страшна, често го отвежда до психиатричната клиника, стабилизирането е особено драматично:
Ах, очите ми — тези запалени бликащи кладенци!
Дълги нощи наред аз ще плача със кървави сълзи.
Ще скимтя като куче, с камшик през очите
ударено …
…..
Само едно те моля: закови прозореца.
Моите нерви се късат като някакви нишки.
Аз не съм допускал, че е толкова страшно
да се води война на нерви и мисли.
Радой Ралин обаче е този, който успя да изкове емблемата на спасението, чудото на сътворението – като отговор на терзанията на поетите, прекарали младостта си в годините на Втората световна война, мечтали, всеки посвоему, бленували за истинска свобода. След прочита на стихотворението му „Молитва“ си даваме сметка защо Радой Ралин е толкова обичан и досега сред по-възрастните читатели, и особено сред най-младите. Може би тук е отговорът:
МОЛИТВА
Свободата е като хляба.
Всеки ден се замесва,
изпича,
изяжда.
Свободата трябва
всеки ден да е прясна,
топла,
сладка,
достатъчна, за да я споделиш с други.
Не яжте огризки,
не яжте вчерашен хляб,
не яжте подарен хляб.
Сами си замесвайте
и изпичайте
хляба,
за да го имате,
за да не го просите.
Засяда на гърлото
вчерашния хляб,
подарения хляб.
Хляб наш насущний дай си го сам.
(1967)
Словото му е изчистено до краен предел, плътно и топло, по човешки откровено. Поразителна, но не неочаквана е признателността му към големия български поет Атанас Далчев, за който мнозина в унес шептят, че и досега „сияе образът му мил“, защото с нищо дребнаво не се е омърсил. Радой Ралин търси дълбочини в преценките, и ги заявява недвусмислено:
ТИХА ПАНИКА
На Атанас Далчев
Страшни са
превъплъщенията на спомена...
Той не признава
време, пространство, величини.
Той обезличава
всички далечини.
Превръща епопеята в една дума,
трагедията в един вопъл,
славата в един епитет.
Твоите предишни усилия
стават пародия
Твоите предишни вълнения
будят насмешка.
Твоите пламенни убеждения
служат само за справка.
Колко години ти е отнело
твоето непрекъснато тичане
между нещото и нищото?
Това хитро, изплъзващо се Бъдеще.
То вече не ни забавлява
със своите изненади.
То не поддържа едно напрежение,
което би изтеглило настоящето.
Настоящето вече се плаши.
Настоящето търси опора,
безразлично му е дали ще стане история.
Настоящето иска
да бъде живот.
Да повдигнем ли клепача на съвестта?
Тя едва ли ще добави нещо.
Спомените я обезсърчават.
(1964)
Посветена на Далчев, „Тиха паника“ е една от силните лирически откровения на Р. Ралин. Отвежда ни към друга негова творба – „Коноп“, иносказателно, но истинско вярно послание към най-младите съвременници. Духовното осиромашаване – най-жестокият бич на съвременните общества, тук поетът Ралин е особено неотстъпчив:
Ти се раждаш във всякаква почва
и не подлежиш на култивиране.
Никнеш, където те не сеят.
Ти си въжето, по което клоунът се движи,
за да потуши страха у всички ни...
Ти си въжето, с което
изтеглят удавника
и с което се самообесва спасителят.
Кога ще те отнемем
от ръцете на палачите,
за да издигнем платното на кораба
и приключим кървавия период,
преди бурята да разпръсне
пепелта на поколението...
Иначе няма нищо да зачене историята.
(1988)
Най-таченият, най-обичаният поет сред българите, живее с мисълта и тревогата за недостатъчно изпълнен дълг към обществото, това чувство е присъщо само на високо нравствените личности, откриваме го и в поезията на Александър Геров:
Срещу кого десница ще извърнеш?
Ще я извърнеш върху себе си.
Защото няма никой друг подготвен
да понесе такъв страхотен удар.
(„Удар“)
У Радой Ралин е още по-драматично изразено:
Не се състоя срещата ми
с моя живот.
Аз чаках, чаках – дочаках
окончателните часове.
Сребрее от блясък нощта
и продължава години...
И никой не знае причините.
Боже мой, целуни ме...
(1995)
По повод култовския период в България Николай Кънчев написа стихотворението „Бяла врана“. Кратката му творба и досега ни говори много за този кошмарен период от живота на българите, за най-сложните драми в душите на големите ни поети:
О, колко много хора, колко дни, но ти не спираш -
измъчен си от тази недостатъчност и търсиш
коя звезда е точно семето на чудото?
В какво е сигурен, се питаш, най-разсеяният,
направил си глава от вестник, шапка от главата?
Самият ти ще сториш страшен грях, ако допуснеш,
че има само плът, защото всичко не е трупове.
И полетът на мисълта те прави бяла врана!
С автограф от: "Честен кръст" (1982) - една от ярките книги в българската поезия на 80-те, Борис Христов надписва на Радой: "На Радой Ралин - единственият различен между толкова еднакви хора - с обич. Борето".
Изкуствените върхове не ги блазнят, това са най-силните качества на всеки автор, по това си приличат Борис Христов и Радой Ралин. Тъкмо затова в поезията им се появява подчертаната „семплост“ на обектива, но и тя е магическа. „Избраникът“ на Бога да създава поезия има шансове за проява на личен характер или за смъртоносен провал, и те винаги са свързани. Тази костеливост на творчеството иска да опознае поетът Христов, и поетът Ралин, макар и двамата да са перфектни наблюдатели над реалността, а тя не предполага еднозначни отговори.
Ние вече изпуснахме
всички уроци на миналото.
Настоящето не е никак уютно,
настоящето ни оскърбява.
Остава ни една-единствена възможност -
да се обърнем към децата си
и от тях да се учим на бъдеще.
(Радой Ралин. Извлечение, 1988)
Радой Ралин умира на 21.07. 2004 г. в София.
През целия си живот писателят се мята в трагически раздвоения относно „грамотността“ ни за историята, възприемана от човешкия разум. Според тематичния обхват на неговата поезия съвременният свят е конструиран като видимо изкупление заради човешката „неграмотност на разума“.
Писано преди десетилетия, творчеството на Радой Ралин предизвиква мечтата на днешния модерен човек, който винаги е на старт да се потопи безрезервно всеотдайно в хаоса на битието. Но вече е със закалка да се включи незабавно, със и без помощта на изкуствен интелект, ако му се стори че някой прави опит да изтръгне кормилото на живота от ръцете му.
И в това е утехата ни: „Хляб наш насущний дай си го сам“.
Мариана Тодорова 06.2024
Снимка: Интернет, от архива на Кин Стоянов
Мариана Тодорова в Диаскоп
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.