Интервю с Елиф Шафак: „Привличат ме тихите хора“

Авторката на „10 минути и 38 секунди в този странен свят“ — на фокус в рубриката ни „Отблизо този месец“ за юли, говори за писателите, които са я вдъхновявали, как невидимото става видимо и „малко лудичкият“ ù работен режим

5 юли 2024

thebookerprizes.com

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Разкажете ни за книга, която сте харесвали като малка. Какво в нея запали въображението ви и останала ли е в съзнанието ви?

„Приказка за два града“ на Чарлс Дикенс. Беше през лятото, когато баба ми по майчина линия ме заведе в Измир и ме остави в къщата на майката на баща ми – другата ми баба, където видях баща си за първи път от няколко години. Странно, тъжно и самотно лято. Спомням си ясно, че книгата тъкмо беше излязла на турски с картинки за оцветяване. Беше първият роман на Ч. Дикенс, който прочетох. Абсолютно ме порази. Цяло лято я препрочитах. Оцветих всички картинки – бонетата, къщите, бурето с вино, гилотината. Дикенс просто ми стана приятел.

А коя книга ви е накарала да поискате да станете писател? Как ви е вдъхновила да започнете собственото си пътуване като творец и как е повлияла на стила ви на писане или на стремежите ви като автор?

„Дон Кихот“ на Сервантес. Тя ме разтърси, вдъхнови и изцяло ме промени. Бях тийнейджърка, когато я прочетох за първи път в Мадрид. Като дете пораснах с приказки за Близкия Изток, Балканите, Мала Азия… Истории, които се лееха в концентрични кръгове. Онова, което за първи път открих в „Дон Кихот“, беше остроумното и пъстро платно на романа като форма. Изобретателна структура с много пластове и емоции, от хумор до тъга. Начин на разказване, който вплита въображение, кураж, познание и интуиция. Книга за любовта към книгите! Книга за четенето и дързостта. Препрочитала съм „Дон Кихот“ в различни периоди от живота ми и всеки път е било различно преживяване. Тя ме промени като писател, но най-вече като читател.

Коя книга смятате за най-любимото си художествено четиво? Как тя е оставила трайно впечатление у вас и скоро препрочитали ли сте я?

Мисля, че трябва да посоча едновременно два романа. Първият е „Орландо“ на Вирджиния Улф. Той има много специално място в сърцето ми. Докато не прочетох „Орландо“ за първи път, не знаех, че човек може да поеме толкова голям риск като писател, дръзвайки да си измисли история, която да прескача всички конвенционални граници – време, география, култура, идентичност, памет. Цялата книга е като вода – движи се, търси, тече. Тя е роман, който се асоциира със силно чувство за свобода. Другият роман, който ме е формирал цялостно, е „Братя Карамазови“ на Достоевски. Той е едновременно страстен и философски. Емоционален и интелектуален. Това е книга, която свързва ума със сърцето, изследва наистина трудни теми за онова време и днес, като вяра, съмнения, морал, свободна воля, история, семейство, индивидуална идентичност в противовес на колективната… Харесва ми фактът, че и героите, и литературните структури са многообразно и взаимно свързани, като отказват да бъдат свеждани само до една единствена проста нишка.

 „В основата на литературата е страстта да се развенчават качества, да се отиде отвъд тишината и апатията, да се култивира разбиране и емпатия и да се изградят връзки, които отдават чест на сложността и нюанса.“ (Е.Ш.)

Вирджиния Улф

Романът ви „10 минути и 38 секунди в този странен свят“, който беше в краткия списък за наградата „Букър“ през 2019 г., е вдъхновен от действителната смърт на секс труженичка в Истанбул. Какво в тази история ви застави да я разкажете в роман и защо често избирате да пишете за хора от маргиналните слоеве на обществото?

Като писател не се интересувам само от истории и разказването им, също ме привлича тишината и тихите хора, онези, които не говорят. Има една част в мен, която иска да разбере къде точно е тишината в моето общество и кои са онези, които не говорят. Има едно гробище в Истанбул, където преди ходех, наричат го „Гробището на самотниците“. През годините бързо се е разраснало. Огромно е. Там са погребани без обичайната траурна церемония хората, които обществото е обявило за „различни“ – проститутки, хора със заболявания, свързани с ХИВ; самоубийци, емигранти, които са опитали да достигнат Европа… Всички са погребани там, един до друг. Върху надгробните камъни няма имена или презимена, само номера. Това е място, където човешките същества са превърнати в номера, а историите в тишина. В романа ми исках да преобърна това. Просто да го обърна наопаки. Исках да взема един номер от ония на гробовете и да му дам име, история, приятели и съратници, да обърна процеса на дехуманизация.

Истанбул

„10 минути…“ изследва разнообразни социални проблеми, вкл. човешките права, половете, сексуалността и маргинализирането. Според вас каква е ролята на художествената литература за третирането на такива теми?

Изкуството да се разказват истории може да приближи периферията към центъра и да направи невидимото малко по-видимо, онова, за което хората не чуват — по-чуваемо. Идвам от страна, която до голяма степен е формирана от колективна амнезия. Турция има дълга и богата история, но това не се превежда в силна памет. Точно обратното, историята, начинът, по който се преподава и канонизира, е почти винаги история. Никога историята на страната. И не историята на хората от по-беден произход или с културата на малцинствата и т.н., а историята на хора с позиция и власт. В момента, в който се запитате кой всъщност води наратива и на кого не е позволено да го прави, всичко се променя. Като романист аз се интересувам от неразказаните истории – онези на жените, на малцинствата, историите, които удобно са били заличавани, забравяни. Това не са лесни теми за изследване и когато ги подхванеш, си много атакуван, обаче романът като литературна форма на нюанса, на плурализма, комплексността и емпатията, е дом на изгнанието, много необходимо и нужно убежище.

Мястото, локацията играят голяма роля в романа „10 минути…“, като фонът е Истанбул, заедно с неговите живописни гледки, звуци и миризми. Колко важно е за вас да насищате творбите си с такова силно усещане за място?

За мен мястото е нещо много важно. Като автор-имигрант мисля доста за въпросите къде принадлежи човек и къде не. Какво е да си без корен, преместен на ново място или намерил нов корен… Можем ли да имаме много домове, да принадлежим на много места в свят, който се опитва да ни ограничи до едно единствено пространство? Всички тези въпроси имат значение за мен. Животът, също така, ме е научил, че само защото физически си далеч от родината си, не значи, че си отделен от нея емоционално. Носим родната си страна навсякъде, където ходим. Има някаква меланхолия в това, усещане за загуба. В същото време Великобритания се е превърнала в мой дом. Също и английският език. Пиша художествена литература на език, който не ми е роден. Така че нещата са много сложни – връзката ми с едно определено място, принадлежността и корените.

Литературни критици и читатели забелязват елементи на магически реализъм в няколко ваши романа. Какво ви привлича към този стил в художествената литература и кои други писатели и творби от жанра са ви оказвали влияние?

Изпитвам доста уважение към автори, които са свързани с „магическия реализъм“, като Габриел Гарсия Маркес, Тони Морисън или Хорхе Луис Борхес. Всеки един от тях е имал много влияние върху моето творчество. От друга страна, искрено смятам, че трябва да се съмняваме в тази литературна деноминация, особено в свят, който е дълбоко взаимосвързан. В културата, от която произхождам или поне в къщата на баба ми, която ме отгледа до 10-та ми година, присъстваха елементи на спиритуализъм и магия, преплетени във всеки един момент от ежедневието и политическата реалност. Т.е. искам да кажа, че това не бяха отделни категории. Примерно, когато дълго живееш в град като Истанбул, започваш да разбираш как всичко постоянно е свързано с всичко останало. Тъгата с хумора, реалното със сюрреалистичното като цяло, абсурдното с политическото… Така че, моето разбиране е, че самият живот не поставя „магичното“ и „реализма“ в две отделни категории, а постоянно и причудливо ги свързва. Може би се нуждаем от друг термин, изцяло ново понятие и литературните критици биха могли да помогнат. Като автор зная единствено, че бих искала художествените ми произведения да прескачат устната и писмена култура, изтока и запада, духовното и материалното, сюрреалистичното и политическото, хумора и меланхолията, като обединяват привидно различни модели на идентичност, време и пространство и по този начин показвайки, че всичко и всички са свързани.

„Обичам изкуството да се разказват истории. Обичам романа като форма. Той е единственото място, където мога да бъда много неща, където съм изцяло себе си и се чувствам свободна.“ (Е.Ш.)

Колко време ви отне да напишете романа „10 минути…“ и какво представлява процесът ви на писане? Пишете ли няколко чернови или доизправяте в процеса на писане? Имате ли строг режим на писане или пишете, когато имате вдъхновение? Съществува ли много прецизиране на сюжета, преди да започнете същинското писане или нещата се случват от само себе си?

Никога не зная колко точно ще ми отнеме да завърша някой роман, защото не зная точно кога започва процесът. Винаги мога да ви кажа кога точно съм приключила с писането, но на кой етап съм го започнала в ума си? От дълго време се интересувам от Гробището на Самотниците, събирам изрезки от местната преса, за да се опитам да разбера хората, погребани в това тъжно място. Винаги съм чела за изследвания в областта на неврологията, как точно човешкият мозък продължава да функционира няколко минути, след като сърцето спира да бие. Това ми даде структурата на романа. Тя е необичайна, в смисъл, че започва с края. Веднага узнаваме, че главната героиня е мъртва, захвърлена в кофа за боклук в покрайнините на Истанбул. Но умът ù все още функционира, за 10 минути и 38 секунди. Какво си спомнят умрелите в това ограничено време? Доброто? Лошото? Това са въпросите, които ме мотивираха и насочваха. Процесът на писане при мен е малко лудичък. Изписвам дузина тетрадки, правя огромно количество проучвания, чувствата ми претърпяват всякакви обрати, докато се лутам в долини от съмнение и притеснения, изкачвам планини от депресия, но под всичко това има чиста любов. Обичам изкуството да се разказват истории. Обичам романа като форма. Той е единственото място, където мога да бъда много неща, където съм изцяло себе си и се чувствам свободна.“

На церемонията по връчване на наградата „Букър“ през 2022 г. вие говорихте вдъхновено за нападението над Салман Рушди в Ню Йорк по-рано тази година, за това как „литературното въображение е едно от последните останали демократични пространства“ Какво още читателите и писателите – а и останалите – да направят, за да защитят такива пространства и да подсигурят оцеляването на свободата на словото?

Литературата е един мек антидот към лошо разделения ни и счупен свят. За писателите на художествена литература няма такова нещо като „ние срещу тях“. Няма „Друго“. Чрез очите на писателя на романи или поета, всъщност, Другият е мой брат, моя сестра, аз съм Другият. В основата на литературата стои страстта да се развенчават качества, да се отиде отвъд тишината и апатията, да се култивира разбиране и емпатия и да се изградят връзки, които отдават чест на сложността и нюанса. В свят, оформен от краткия период на насочено внимание, бърза консумация и хипер материализъм дългата форма на романа ни помага да забавим целия процес и да обърнем внимание на знанието вместо на откъслечната информация и подлъгващата такава. Съвсем не е случайно съвпадение, че навсякъде по света, където и когато атакуват демокрацията, писателите и поетите са сред първите цензурирани, преследвани, изпращани в изгнание или в затвора. Докато водим този разговор, библиотеки са под огромно напрежение в САЩ заради забрана и премахване на книги, което тревожно се разраства. В миналото много специалисти са мислели, че хората трябва да се тревожат за човешките права и правото на изразяване в онези „земи с вода“, но не толкова в онези „солидни земи“ на запад, където демокрацията е постигната. Истината е, че не съществува такова нещо като „земи с вода в противовес на солидни земи“. По думите на полския философ Зигмунд Бауман, ние живеем в „ликвидно време“. Трябва да култивираме глобална солидарност и глобално сестринство. Необходимо е да защитаваме литературните пространства, да подкрепяме библиотеки и литературни фестивали, да оказваме повече натиск върху хора на властови позиции и с авторитет, за да се инвестира сериозно в култура и изкуства.

И накрая, има ли скрито бисерче сред библиотеката Букър – по-малко познато и недооценено заглавие измежду над 600те книги, номинирани за наградите Букър и Международен Букър през последните пет години – което бихте препоръчали пред другите и ако да, защо?

„Лунен тигър“ на Пенелопи Лайвли. Това е забележително литературно постижение, но за съжаление, е покровителствано от някои критици и наистина смятам, че ако е било написано от мъж, щеше да бъде обект на съвсем различна литературна критика и много по-положително. Това е роман, който запомних. Напоследък имам привилегията да пиша въведения към новото издание на романа и затова го прочетох след доста време, като адмирирам не само дълбочината му на разказване на историята и образите в него, но също и изключителното майсторство зад самия роман.

Прочети в оригинал

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.