Елена Пеева - Никифоридис: "Коледна пуйка"

Цели два дни човечеството очакваше да настъпи краят на света на 20.12.2012 - малко преди Коледа. Ако баба ми беше жива, сигурно щеше да се смее и да каже, че хората са се побъркали и си мислят, че са хванали Господ за шлифера. Аз не знам каква е  одеждата Господня! Пък и кой го е видял дали е с или без шлифер. Баба го беше облякла така, за да не споменава една друга неприлична дума. Тази приказка тя казваше по повод на комунистите, които си въобразяваха, че са овладели с технологията природните стихии. В интерес на истината краят на света не е комунистическа идея, но явно  и други  си мислят, че могат да командват Вселената. А пък Господ сигурно се чуди, че човекът ще  определя края на творението му. Откъдето и да го поледнеш, все е смешно. Краят на света си идва най-редовно, само че индивидуално за всеки отделен човек. Сега просто бяхме решили, че ще настъпи глобално. То не бяха календари на маите, то не бяха медиуми по телевизиите, а за филмите на Холивуд  да не говорим. В тях  дори някои се и спасяваха.

Улисани по предсказания край, бяхме почти забравили за настъпващата Коледа и коледните пуйки.  Американците  щяха евентуално да напуснат този свят сити, защото в Деня на Благодарността вече бяха изяли по една пуешка кълка, а и някои от нас, предимно най-неблагодарните, се включиха в тази американска еуфория. Те също си похапнаха, но без да благодарят, защото не знаеха на кого и за какво. Ние си имаме по този повод  Заговезни и  Прошки и  разчистваме сметките си като му дойде времето по българския календар. Та думата ми беше за коледната пуйка. След 20.12.2012 започна треската за пуйки.  Търсеха се „щастливи“, тоест свободно отглеждани, и ако може да са и усмихнати. Супермаркетите се заредиха със замразени пуйки от цял свят – италиански, мексикански, френски.... Всеки си избираше според езика, който говори или страната, която е посетил.  Ако човек се вгледа във всекидневието, ни ще открие много такива човешки закачки с природата, които все някога ще ни приближат до края.

Но нека се върнем на пуйките. Ще ви разкажа за една жива коледна мисирка. Баща ми я купуваше  от пазара няколко дни преди Коледа. Оставяше я в избата  два-три дни за угояване, преди да я заколи. Мисирката ядеше и чакаше края на своя свят. Не Господ, а баща ми й слагаше края с ножа и то съвсем точно според  християнския календар.

Една зима наваля много сняг. Студът скова всичко. Пазарът в града бе затрупан и селяните не дойдоха да продават пуйки за Коледа. Хората тогава бяха свикнали на всичко и не изпадаха в паника. Баща ми обаче се беше свързал с някакъв циганин, който му обещал да му донесе жива пуйка  от неговото село. Дали бяха негови или ги крадеше, не знам, но пуйката се очакваше да пристигне. Преди да отиде на работа, татко предупреди баба, че по някое време  ще дойде циганинът с мисирката. Тя трябваше да му отвори вратата и да го изпрати директно да я остави в избата. След работа той  щеше да се заеме с нея.

Точно на тази Коледа аз за първи път щях да ходя на купон . Бях си купила  нови обувки, които въобще не ми харесваха. Такива бяха времената – каквото намериш.  Важното е че бяха нови. В компанията имахме едно момче на име Йосиф – арменец. Малко го познавах, но знаех че ще става художник. Въпреки че още не беше станал такъв, облеклото му носеше леки отличителни знаци на тази професия. Явно имаше някакви арменски връзки в чужбина, защото към  черното кожено яке си връзваше червено шалче на врата. Самият той беше снажен, с черни вежди, черни очи, черна коса и черно таке. С този същия Йосиф се бяхме уговорили  заедно да отидем на купона. Бързах да се приготвя и влязох в банята. Точно когато съм била под душа, се разиграла следната сценка: някой позвънил. Баба, за да не слиза по стълбата с болните си крака, отваря прозорчето на стълбището, вижда циганина, хвърля му ключа и казва:

- Отивай директно в избата! - и затваря прозорчето. – Готово! Пуйката е в избата.

Баба се заема да приготвя коледните колачета и питки. Аз излизам от банята и се приготвям за празника.  Пуйките въобще не ме интересуват. Чакам Йосиф. Минават часове. Йосиф не идва. Свечерява се и аз още чакам. Идва баща ми. Баба ми докладва, че мисирката е в избата. Татко пие една ракия за кураж и слиза с ножа при нея. Баба слага на печката да топли голям съд с вода, за да я попари. Аз съм без всякакво настроение и новите  обувки ми изглеждат още по-грозни. Обидена съм на света, на човечеството, на празника. Ако краят  беше настъпил тогава, въобще нямаше да ми пука.  Изведнъж влиза баща ми с нож в ръка и вика:

- Няма го мисира. Някой го е откраднал. Негодници! Как не ги е срам!

Преди  години ни бяха откраднали едно малко коледно  прасенце, така че колко му е да вдигнат и пуйката. Баба се затюхка и изхвърли топлата вода от тенджерата. После каза мъдро, че на Коледа се яде постно. Започна да завива сърмички и да вари леща.  Вечерта не говорихме за Рождество, а за пуйката, която ни откраднаха. Получи се нещо като помен за пуйка. На мен ми беше все тая. Този Йосиф, който въобще не ми харесваше, защото беше  надут като мисир, не ми излизаше от ума. Така му се бях ядосала, че му пожелах никога да не стане художник. Всъщност, не знам какъв е станал. Повече  не съм питала за него и не съм го срещала. Може да е заминал при роднините, които му бяха изпратили червеното копринено шалче.

Историята с Йосиф приключи дотук, но не и тази с пуйката. Баща ми предварително бил платил на циганина. След известно време  циганинът отишъл при баща ми в службата да му върне парите. Тогава имаше и такива цигани.  Баща ми често му намирал работа и затова той му вършел пуешки услуги. Татко се учудил, но Хасан казал, че обикалял няколко села и никъде не намерил пуйка и затова връща парите. Баба беше подложена на кръстосан разпит. Тя упорито твърдеше, че докато аз съм била в банята, циганинът е дошъл и тя го изпратила директно в избата. Вторият въпрос беше как е изглеждал циганина – и баба каза:

- Млад, висок, черен, с черно кожено яке и даже с червено шалче на врата.

Тогава разбрах какво е станало. Представих си Йосиф, който се издокарал за празника и изведнъж баба го праща директно в избата. Не знам как си е обяснил тази ситуация, но сигурно не е разбрал, че тя го е объркала  с  циганина Хасан. Той си беше сто процента арменец – кандидат художник.

 Всъщност, приказката ми е затова, че на Коледа може и без пуйка. Тогава и нещата ще си бъдат по-коледни. Аз щях да отида на купон, Йосиф щеше да стане художник и празникът нямаше да бъде тъжен.

Разказ от книгата на Елена Пеева - Никифоридис "Коледно реванè", изд. Факел, 2013

редактор: Христина Мирчева