Хан Канг: Зимата през огледало

1.                                                                              

Надничам в зеницата на пламък.
Синкаво
око
с форма на сърце
най-горещото ярко нещо
онова което го обгръща
вътрешен оранжев пламък
нещото което най-много припламва
онова което отново обгръща
полупрозрачен пламък отвън
утре сутрин, утринта когато
тръгвам за най-далечния град
тая сутрин
синкавото око на пламък наднича отвъд взора ми.

2.

Сега градът ми е пролетна утрин, ако преминете през сърцето на земята, пробийте право в средата без колебание, онзи град се появява, часовата разлика е точно дванайсет часа назад, сезонът е точно половин година назад, така че в тоя град сега е есенна вечер, сякаш тихичко следващ някого, оня град следва моя, за да прекоси зимната нощ, да прекоси зимата, чакам безмълвно, а моят град го изпреварва като някой задминаващ в тишина

3.

Вътре в огледалото зимата е в очакване
Студено място
Абсолютно студено място
Тъй студено
че предметите са застинали
лицето (някога замръзнало) ти
не се разпада
не протягам ръка
и ти
не искаш да протегнеш своята
Студено място
Място което все е студено
Твърде студено
зениците не помръдват
клепачите
не знаят как да се затворят (едновременно)
Вътре в огледалото
изчаква зимата и
Вътре в огледалото
не мога да избегна погледа ти а
Ти не искаш да протегнеш ръка

4.

Казаха че ще летим цял ден.
Сгънете плътно двайсет и четири часа, пъхнете ги в устата си и
влезте в огледалото, казаха.
Щом разопаковам багажа в стая в оня град
трябва да отделя време за да измия лицето си.
Ако страданието в тоя град се настани безмълвно
ще изостана тихо и              
когато за миг не надничаш в него
ще се облегна на замръзналото огледало отзад
и безгрижно ще затананикам.
Докато ти, първо сгънал плътно двадесет и четирите часа
избутал ги с топлия си език и изплюл ги,       
ще се върнеш и ще ме погледнеш.

5.

Очите ми са парченца от две изгорели свещици с прокапал восък, докато поглъщат фитила - не прогарят, нито болят; казват, че в трептящия синкав пламък се явяват души; душите сядат върху очите ми и потрепват, напяват, пламъкът отвън трепка в далечината, трепка, за да се отдалечи още; утре заминаваш за най-далечния град, тук аз горя, сега поставяш ръце в гробницата на празнотата и чакаш, споменът хапе пръстите ти като змия, не изгаря, нито боли, неподвижното ти лице не гори, нито се разпада

Превод от корейски на английски: Софи Бауман

Превод от английски: Юлияна Тодорова

Фотокредит: www.alowais.com

Хан Канг в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.