Недялко Славов: "Портрет на поета като млад"
16.12.2013
Заставам на катедрата и вдигам ръка. Гласовете зад мен заглъхват. Притварям очи, ръката ми литва и... стоварвам тебешира върху черната дъска. Страстно, с главни букви изписвам МЕТАФОРА, подчертавам я с две линии, увенчавам я с три въпросителни, ослушвам се за ефект.
Ефект няма.
Възкликвам през рамо:
- Метафора? Не сте ли чували?
Тишина.
Извръщам се:
– Никой ли?
Изпуква чин. Изпуква втори. Нанасям четвърта въпросителна. Тебеширът се чупи, чувам напрегнат смях.
– Но това е – казвам съкрушен, – майката на поезията, Нейно величество сияйната Метафора!!! Никой ли не е чувал за нея?
Моят РАБФАК не трепва! Не се трогва нито от майчинството на метафората, нито от сиротството на поезията – моят РАБФАК гледа гранитно! Решавам да скъся дистанцията.
– Метафората пренася качеството на едно нещо – пръстите ми се плъзгат и като по релси потракват равномерно по чиновете, – върху друго нещо, метафората е...
– Може ли по-бавно? – прекъсват ме. – Пишем.
– Ако може и с примери – обаждат се.
– Да, с примери – пригласят.
– Тогава с примери. Кои от Вас живеят оттатък реката?
– Коя река? – пита Иван.
– Марица!
– Ама вие сериозно ли?
И смига на Сяров, сочи ме с вежди – с една дума, тоя не е наред. Сяров смига
нататък и също ме сочи с вежди: така известно време си смигат и ме препредават с вежди.
– Кой от вас живее на другия й бряг? Вдигнете ръка.
Покашляне, споглеждане, почесване. Няколко ръце колебливо се вдигат.
– А до пешеходния мост?
– Сега пък за какво? – изпухтява Иван.
– Колко свода има пешеходният мост?
По темето му блесва капка бисерна пот. Вяра зяпа, сякаш цели конец в игла.
– Два! – радостно възкликва Сяров, – два са!
– А да ви напомнят на нещо тия сводове?
Сяров въздъхва и се предава. Лаурел и Харди вдигат рамене. Спирам се пред Иван. Културномасовикът гледа с виновна усмивка.
– Сега за кое говорим? – пита.
Връщам се на прозореца и гледам навън – през моето отражение, точно в центъра на челото ми свети уличният фенер. Измествам се и фенерът излиза от челото; връщам се и пак го поставям между веждите си. И така – няколко пъти. После рецитирам:
– Два свода там са две крила на птица… – Така, драги колеги, ги е видял сводовете поетът... А както знаете, Бог редактира света чрез поетите…
Дагонов изръмжава несъгласно. Иван е отбелязал поведението ми – гледа
подозрително ту мен, ту прозореца и с концентрирани пластелинови движения заформя сопола в ноздрата си.
– Вярно е – съгласява се Валентина, – прилича.
– Може – съгласява се и Сяров.
Иван е приключил с топчето – вече е готов да го изстреля. Гледа ме и клати глава:
– Така си е.
Лаурел и Харди стръвно записват.
– Ето – казвам, – как мостът става птица в главата на Поета! И точно това е метафората, колеги – поглеждам Теа и се почуквам по слепоочието, – но мостът е птица само тук, във въображението на Поета, извън въображението метафората не съществува, няма я в реалния живот.
– Че за какво ни е тогава – обажда се Дагонов – празна работа. И ако може, една забележка, другарю лектор – първо, Бог не съществува, и второ, ако някой прави редакции на света, това го прави единствено работническата класа!
откъс от новата книга на Недялко Славов "Портрет на поета като млад", изд. "Хермес"
илюстрация: Георги Чепилев
редактор: Христина Мирчева