Здравко Дечев: "Измълчаната поезия на Катя Белчева"

Дебютната стихосбирка на Катя Белчева "Стъпала в пясъка" представя множество синтезирани до съвършенство словесни форми, при които думите са като че ли интуитивно подбрани рожби на тишината. Така уверено и лексикално точно звучат изписаните стихотворни редове, че читателят е изправен пред невъзможността да вижда в тях импулсивност и творческа непредсказуемост. Ето защо, колкото и странно да звучи, аз съм склонен да определя тази поезия като "измълчана". Проличава онази умъдреност, която се постига в самовглъбена самота, чиято тишина извайва форми и постига значения, които поетичното многословие убива. Това е онази тишина, която не е бреме, защото е търсено спасение от крясъка на обичайното и е особено постигане на безпределното у поета. А силата на мълчанието е в това, че заявява усета да селектираш думите, да внушаваш, а най-после и да виждаш света, себе си и нещата повече като възможности, отколкото като неоспорими дадености. Вероятно тази характерност на предложения поетичен почерк трудно дисциплинира текстовете в тематично отношение. В тях може да откриете от твърде изолирана лична лирическа съзерцателност до всепроникващо усещане за нечие явно присъствие или отсъствие.

Човекът на тази поезия не просто е свързан с реалиите в света, но и живее ведно с тях, превръща се в неразделна тяхна част. Възможно е както метафоричното преливане на човешкото в друга субстанционалност, така и обратното. Това превръща „страха“ в камък, "в който бие сърце", а "погалването на пчела – изпълва мислите с мед".

В отсятото след творческото измълчаване се открива един неподражаем витализъм, който сродява обичайно и необичайно, познато и непостигнато. Но каквото и поетична игра да ни предлага написаното, то все търси не тъждественост, а уникалност на изобразеното. Именно доловимото, но нетипично усещане за себе си и за другия/другото, е откроимото в тази поетична книга. Измълчаното и премисленото, доведени до поетичен фрагмент (жанрово сводим до лирическата миниатюра), разбиват представата за съществуване и действително. Светът и човекът не са цялостни и не подлежат на описание и споделяне, а по-скоро на предчувстване и прозорливост.

Чрез кратката стихотворна форма авторката е успяла да сгъсти, синтезира и изключи подробностите, за да достигне до идеята за/на нещата. Оправдан е в този смисъл отказът от съобразяване с логиката и правдоподобието. И в същото време написаното не се вмества уютно в представата за художествена абстракция, акумулираща поредица от значения. То е хармонично в своята предопределеност да предлага еднозначност при разчитането, независимо от ярката субективна наслоеност на дълго премълчавани, поради което почти объркващи, мисловни построения.

Книгата на Катя Белчева е поетична философия за онези стойности в живота, осъзнати след като човек „повтаря мисълта“ и „зашива смисъла в подгъва на мълчанието“. Останалото е многословие, разночетения и … празнота!

Текстът е публикуван за първи път в списание „Страница“, брой 4, 2010 година.